Полита Караилиева е родена на 1 юли 1991 г. в град Добрич. Завършила е Природо-математическата гимназия „Иван Вазов“ в родния си град, а след това Великотърновския университет – специалност Изобразително изкуство. Магистър е по психология.

Сюжетът на дебютното произведение на младата авторка Полита Караилиева е разгърнат в две паралелни линии с главни герои-разказвачи Мая и Павел. Тяхната съдба в края се пресича. Мая е ученичка, която на тринадесетия си рожден ден получава тетрадка, за да си води дневник и оттам научаваме историята ѝ на момиче, живеещо в трудно семейство, което е обект на присмех и тормоз от съученици. Павел е млад мъж, кадърен строител, давещ се в алкохол в дома на починалите си родители. Забърквайки се в обир на църква в съседното село, той получава неочаквана възможност да преосмисли миналото си.
Авторката казва за книгата си, че е „провокативен прочит за това как Прошката се явява най-трудното нещо на света, след като човек е преживял несправедливост и страдание. Прошката е единственият начин да контролираш болката, да не ѝ принадлежиш, да не зависиш от нея. Защото един ден, когато даваме отчет за живота си, няма как да заявим: „Болеше ме и затова не живях“.“
И двамата герои имат чудесни водачи по трудния си път на осъзнаване. Образите в книгата са до болка достоверни, но известна съпротива при възприемането идва от езика, на който разговарят и пише в дневника си Мая. Грубостта и отчуждението са втъкани в текста като изказ, което може би дава плът на героите, но и неминуемо отблъсква. Финалът дава утеха с душевно омиротворяване, но не сме сигурни дали героите ще имат истинско духовно развитие. Дано…
В. Добринчева
 
 
Из едноименната повест на Полита Караилиева
 
 
Мая
 
Не ме е страх от хората, на които не им пука за мен. Страх ме е от тези, които се правят на загрижени. Затворени са оттатък като миньори. Понякога се чува музика от техния бункер. И веднъж на няколко седмици явно се чувстват много щастливи. Елена идва и ме вика да си говорим. И като вляза оттатък, те двамата ме гледат, а тя ме разпитва как съм и с кого се виждам. Дали си имам гадже. Я стига! Кофти е, защото от време на време искат да са суперродители. Той работи някакви неща, изкарва пари, виси на компютъра… Щастливо семейство? Не знам, сигурно не е хубаво да говоря така.
Истината е, че когато заспивам, се чувствам точно толкова празна, защото, да, те са там, те са оттатък, но ми е ужасно самотно. Мога ли да отида да ѝ кажа какво ми се случи? Че момчето, което уж харесвам, ме снижи до земята. Има ги телесно, но емоционално ги няма. Той ми е дал пари за училище, но никога не ме е прегръщал. Но май по-добре, че не е.
Това е моето семейство. Аз нямам друго. Това са най-близките ми хора. Редно е да ги обичам. Със сигурност поне да ги уважавам. Да, предполагам, че някъде бъркам. Вероятно проблемът е в мен… Елена постоянно повтаря: „Какво хленчиш, можеше и аз да те оставя“. Аха, значи можело да съм оставена, а сега… не съм?! Просто е много объркващо и много натоварващо да си постоянно нащрек кога ще изскочи поредната им луда идея. Веднъж са спокойни и не ме търсят, а друг път нещо ги прихваща. Нямам контрол над нищо, което се случва вкъщи.
…
 
 
Павел
 
Отец Стилиян бе ръкоположен и причислен към мирновската църква „Въведение Богородично“. Изпълняваше своята дейност с енергията на младок в разцвета на силите си. Канеше хората, обикаляше селото, купуваше продукти за по-бедните и в дни на водосвет обикаляше до късни часове, за да мине през всяка къща. Заедно с него се възроди и вярата в хората. Което беше добре дошло за двамата мъже, които се опитаха да отлостят вратата на храма, за да го оберат.
– Нали имаше ключ оня смърхулник?
– Има, ама после, като помислих, няма да е ок. Веднага ще загреят, че някой е отворил. Трябва да я разбием. Нали ще сме келеши от селото. Хайде, един келеш как би постъпил.
Павел смръщи вежди и като помисли малко, се наведе и хвана най-здравия камък, който му се изпречи. После, без миг да му мисли, го запрати в прозореца на храма.
– Какво правиш бе, Павелее!? ШШШШшшшшт! Това пък за какво беше?
– Нали каза да мисля като келеш.
– Идеята ти щеше да е супер, ако не бяха металните решетки, нали се сещаш?
– Това не са метални решетки, а тънки метални кухи пръчки със стоманен обков, най-вероятно леки… – и докато изричаше всичко това, захвана с две ръце прътовете и с лекота ги огъна.
– О, все забравям, че все за нещо те бива.
– Щом е ремонтирана последно през 2012-а, сигурно не са можели да вложат пари в сигурността.
– Да, да, спести ми твоите строителни работи. Кой ще влезе?
– Е, ти… Виж, че си кльощав.
Понеже продължаваше да мрази този тип, Павел не скриваше своя сарказъм към него, защото Калин всъщност беше огромен. Точно това го дразнеше в него, неговата ненаситност. Е, не беше някой дебелак, но, да кажем, беше преедър човек.
– Много забавно!
– Но и да влезеш, как ще ми отвориш?
– Не знам бе, човек, ще вляза и ще измисля нещо…
И наистина Павел с лекота се пъхна вътре. Светлината се процеждаше през орнаментираните прозорци от уличната лампа на ъгъла. Като включи фенерчето на телефона си, Павел видя два големи свещника в двата края на залата. И след като почти не се сгромоляса върху единия, го грабна и реши да го пробва на вратата. Замахна и видя, че на вратата ѝ трябват само още няколко удара и скоро като истински тийнейджър, който ограбва църквата, разби на парчета металната брава.
Калин я блъсна силно и с трясък влезе вътре. Накрая стана така, сякаш я бе разбил той. И двамата решиха, че ще си помагат с обикновеното фенерче на Павел, защото светлината му бе по-слаба и жълта, което намаляваше възможността някой да ги забележи.
– Уоу, не е ли малко страшничка, като е тъмна, а? Дали ще го ядосаме?
– Кого, бе?
– Ами Господ!
– О, не, не – иронично отвърна Павел. – Калинка, идеята ти беше тъпа именно защото няма нищо нормално да ограбваш църкви.
– Сякаш има изобщо естествен грабеж. Все прецакваш някого, за да ти е добре – и докато изричаше това, Калин грабна фенерчето от ръцете на Павел и заоглежда наоколо.
Спря се на иконите от олтара и го побиха тръпки, като срещна погледите в тях.
– Давай да приключваме…
Павел не изпитваше сантимент от църквата и почти не се вълнуваше от обстановката. Той просто знаеше, че е нередно.
…
 
 
Мая
 
Денят беше кофти, много кофти. Тежко кофти! Димитър беше в разгара си, а най-ужасното беше, че ни сложиха заедно по английски, защото много си приказвал с момчето, с което си стои по принцип. И се почна:
– Ти сега наркоманка ли си също, ако майка ти е?
Малко ме заби в земята с този въпрос, очевидно беше, че не съм, но явно искаше да ме бъзика.
– Че защо да съм?
– Ами нали знаеш, може да се наследява тази, как беше, зависимост.
И докато го говореше, се хилеше като плужек на слънце. Чудех се дали да сляза на неговото ниво и да му обяснявам как няма никаква връзка и как все пак трябва да взимаш неща, за да си наркоман. А единственото, с което аз прекалявам, е омразата ми към него. Не мога да повярвам, че някога го харесвах, но всеки си мечтае за звездата на класа, нали? Колко ли щеше да е романтично да не е пълен задник. Все пак нещо трябваше да му кажа, но понеже ми е още много кофти, едва успях да се стърпя:
– Ти нямаш ли си друга работа, някой друг да изтезаваш с коментарите си? На велик ли се правиш?
– Оу, можела си да хапеш?
– Престани да се занимаваш с мен!
– Защо, на майка си ли ще ме изкажеш?
Всичко в мен започна да кипи и бушува. Исках да стана и да го зашлевя точно като по филмите. Просто си представих как го удрям в мазното лице. Толкова се ядосах, че ръцете ми започнаха да треперят и цялата се изчервих. Знаех, че не мога да му направя нищо, затова реших да го нараня точно по начина, по който ме нараняваше той.
– А ти на твоята? Или, забравих, с нея нямате какво да си кажете.
– А бе, ей, мърло…
Тогава се изправи и започна да ми крещи. Аз стоях безмълвно и не можех да реагирам, докато слушах нападките му. Той крещеше, а горката учителка седеше стъписана в ъгъла. Всички, дори приятелите му, се чудеха какво става. Досега никога не беше избухвал така. Ужасно се стреснах. Единственото, което ми хрумна, беше да излетя от стаята. Направих го, плачейки. Отидох до тоалетната и си поплаках, добре, че все пак беше час и никой не ме видя. Там постоях малко и не знаех какво да правя, не исках да се връщам в клас.
Качих се до горния етаж и тръгнах към кабинета на Николов. Почуках, но никой не ме покани да вляза. Интересно е, че на вратата има олющена част, която отново ми заприлича на сърце. Пак почуках, но пак нищо, въпреки че се чуваха гласове. След малко излезе едно момиче, за което цялото училище знае, че е осиновена, но мен никога това не ме е бъркало. Какво толкова? Излезе, плачейки, но някак весела. Да, това общо взето, беше странно, но както и да е.
– Малко подрани, Мая, как си днес?
И се случи… Там, в този соцкабинет, аз рухнах на земята и започнах да плача. Плаках около няколко минути в онази фаза, в която не можеш дори името си да кажеш от хлипове и сополи. Плаках и когато тъкмо тръгнах да се успокоявам, видях отново на лента нещата, които се случиха тези няколко седмици, и започнах отново. Мисля, че изгубих представа за времето, защото чух няколко звънеца, но той стана и заключи вратата на кабинета. Мина до мен, седна на коленете си, подаде ми кърпички и ми каза: „Поплачи си!“. Когато започнах да усещам какво се случва, дойде срамът. Срам, че изобщо плача и то пред този непознат човек. Използвах кърпичката да обера всичко по лицето си, погледнах го и знаех, че трябва да му разкажа. Той ме чакаше. Сега разбрах, че всъщност той рисуваше, защото чакаше да започна, когато аз реша. И когато го разбрах, го погледнах в очите, а той кимна.
– Имам ли време? Имам ли време да Ви разкажа?
– Това ли те притеснява? Мисли как ще се оправдаваш по английски.
И двамата се засмяхме, защото наистина даскалката по английски е голям змей понякога.
И започнах всичко отначало, от първите спомени, които имах с Елена, за бащата, който дори не ме е припознал и затова нося нейното име като бащино, за баба ми и проблемите ѝ с алкохола, за мизерията, в която живеехме, като бяхме при нея, но как тя се промени две години преди да почине. Как се преместихме тук при Младен и колко е плашещо странен. За това как ме смачква Димитър и как ме е изложил, без да му пука, пред цялото училище. Разказах му за нощта навън, за нещата, които намирам из къщи. За празния поглед на Елена и за това колко съм сама. И той ме изслуша търпеливо, дори и на местата, когато мълчах. Когато му казах, че в общи линии е това, той сподели:
– Мая, много съжалявам за това, което преживяваш. Истината е, че нашето
училище, а и доста други, имаме практика да се занимаваме с деца с проблеми в поведението. От тази година започнах да налагам мнението, че не е нужно да имаш отсъстващ родител физически, когато него и емоционално може да го няма. Сега ти живееш с твоята майка и нейния приятел Младен. И повярвай ми, в училище е пълно с деца, които имат и майка, и баща, но не могат адекватно да общуват или да бъдат чути. Преди да излезе наяве тази информация за майка ти, ние не сме подозирали за проблемите ти. Не си закъснявала, не си отсъствала и не си се държала непристойно. Не съм подозирал, че има проблем. А колко още деца има като теб?! Аз знам какво ти коства да дойдеш тук, но искам да ти кажа, че ще опитам да ти помогна, за да преминеш през всичко това. Ако имаш желание, разбира се.
– Може би ще имам. Затова ли ме поканихте последния час?
– Сутринта хората са по-оптимистични, все едно започват на чисто. Можеше и
година да мине и ти да ми казваш всеки ден, че си „добре“. Ще се опитам да те науча да се справяш.
Усмихнах се и се замислих, че излизам от кабинета му по същия начин, по който беше излязло момичето по-рано… Плачеща, но обнадеждена!
…
 
 
Мая
 
Ето, например онзи ден Димитър пак ме почна. Изказа ме, че рисувам по време на час по история и цивилизация. Боже, как ме ядоса… Госпожата ме изкара пред целия клас и ме изпита. Това го правят само когато побеснеят тия даскалки. Та тя се ядоса, аз се ядосах и исках да крещя. Исках да го убия, но това вероятно е нормално. После се сетих, че г-н Николов ми каза, че мога да влияя на мислите си. Всичките мисли, които ми дойдоха, бяха как това е несправедливо, как всеки може да си прави, каквото иска, като предметът ѝ е скучен; само да свърши часа, ще го сритам, защото е олигофрен. Но някак си успях да се усетя навреме, че целият този яд няма да ми помогне, а напротив, ще ме прецака, и просто ѝ се извиних. Извиних ѝ се, че рисувам и я помолих да ме остави да си науча за следващия път. Тя направо падна и, леле, колко се изкефих като ѝ видях физиономията. Тя не е лоша жена и като ме чу да ѝ се извинявам, направо се сопна и млъкна, помисли малко и да, реши другия път да ме изпитва. Но все тая, нали успях да обърна ситуацията. Аз съм нинджа! Представям си, че като порасна и аз мога да заприличам на голямата мъдра маймуна от „Цар Лъв“. Николов каза, че наранените хора са много мъдри, защото са изпитали много неща на гърба си. И ако не стана художник, обещавам си, ще стана мъдра.
…
 
 
Павел
 
От няколко секунди се досещаше къде е, но когато изненаданата жена на отеца влезе в стаята, вече съвсем му стана ясно.
– Събудил си се?
– Искаше ми се да не бях.
– Недей да говориш така – каза жената с всичко друго, но не и с мил глас.
– Какво правя тук?
– Койчо се обади посред нощ на отеца да те прибере от кръчмата. Предполагам, че си се напил и не си стигнал много далеч. Стилиян ми каза, че си от съседното село.
Павел веднага усети тона ѝ, а жената определено го смущаваше. Но в нейния глас той сякаш разпознаваше гласа на майка си. Ако не беше така, сигурно вече щеше да е излязъл с трясък от къщата, но вместо това той наведе глава и изслуша всичко със срам.
– И не стига миризмата на маза, която се носи из цялата къща, но и тази мръсотия от…
– На мен ми мирише на нещо много приятно.
Младата жена се сопна и запази мълчание, сякаш усети как този едър мъж, на който тя държи сметка, изпитва угризения. И понеже и тя бе прекалила с хокането, реши да престане.
– Гладен ли си?
– Не знам. Колко е часът, къде е отецът?
– 15.20. Отецът е в храма. Каза ми, ако се събудиш, да те оставя да си почиваш, защото Койчо щял да се заеме. Гладен ли си?
Павел видимо се ядоса на себе си. Изправи се на дивана и закри лицето си с длани.
– Мамка му! Скапана работа. Как може да съм толкова прост, на колко години съм да се напивам така, като…
– Гладен ли си? – повиши тон жената, сякаш, за да го накара да млъкне.
– Не, не. Да!
Дребната жена излезе от хола и се забави малко. Павел остана в това разочарование още няколко минути, но понеже се беше научил бързо да прикрива тези неща, скоро се изправи и се зазяпа през прозореца.
…
– Защо бягаш, Павеле? – извика отецът.
Павел се спря, върна се стремглаво и се спусна върху него, като го запрати с длани силно назад.
– Мислиш, че ме познаваш ли? Не знаеш нищо за живота ми. Ако знаеше, и ти
нямаше да вярваш в тези глупости – Павел беше толкова разярен, че слюнка излизаше от устата му, прецеждаше всяка дума през зъби, беше стиснал силно отеца за якето и крещеше насреща му.
Отецът обаче не се отдръпна от него, а също го изблъска назад силно с ръце.
– Как да те опозная, като нищо не си ми казал? За тези няколко дена само мълчиш и
се напиваш до откат. Ти пък да не мислиш, че аз не познавам отчаянието? Това да не можеш да се траеш и да се наливаш постоянно. Да пиеш до безпаметност, за да не остане време да се погледнеш какъв си. Да те е срам, че си сгрешил…
– Аз не съм сгрешил!
От бистрите сини очи на отеца нямаше и следа. Сега те бяха потънали в гняв, почернели, взираха се в Павел със същия бяс, с който се взираше и Павел в него. Мъжете се сборичкаха и се строполиха на земята. Душаха се и се дърпаха, разменяха си юмруци и не можеше да се разбере кой от тях е по-ядосан на другия. След малко лампата пред къщата светна и отецът видя на какво е заприличало лицето на Павел. Усети срам от яростта, която бе изпитал, и от това докъде беше стигнал. Отпусна ръцете си и се остави да поеме последния юмрук в корема. Когато чу пищящия женски глас, който се приближаваше към тях, Павел обра ключовете и запалката си, които бяха паднали на земята. Тръгна към дворната порта и така я тръшна, че тя изкънтя като пушка. След това извика:
– Ти ме забърка в тази работа. Ще ме търпиш!
Докато се изправяше хванат за корема, кашлящият мъж направи жест на жена си, че е добре и въздъхна тежко.
Докато крачеше като тъмно петно из тесните селски улички, Павел се озова пред храма. Неусетно пътят му, който минаваше оттам, го бе отнесъл до мястото, откъдето започна всичко. Църквата беше осветена и въпреки че беше сравнително ниска, изглеждаше гордо. Павел изкара ключовете си и ги допря до оградата, като се движеше напред, а те звънтяха ритмично. Звукът звънеше като камбана в главата му. След няколко секунди се чу, че извиква „Стига“. Постоя малко, като премисляше думите, които бе чул през деня. Пред очите му изникна снимката на малкото момиче с големите очила, което го гледаше през цялото време от рафта на библиотеката, изникнаха и черните очи, от които капеха сълзи. Изникна и леко приведеният отец Стилиян, който се остави на Павел, като че ли, за да го накаже за гнева му.
Съвестта леко започна да пропуква обвивката на сърцето му. Той не бе усещал съвест от осем години. Тя бе умряла заедно с майка му. Той я бе удушил някъде дълбоко в себе си, защото с нея показваше слабост. А и за какво му бе? За него тя беше онова малко момиченце, което го гледаше през очилата. Всичко това се изля в потока от мисли и той отново извика:
– Стига!!!
Усети колко нелепо е това и се огледа наоколо, за да се увери, че никой не го е чул. Спря погледа си отново в църквата.
– Какво искаш? – извика отново Павел. – Защо сега? Никога не си ми обръщал
внимание, никога не си ми помагал като на тези хора. Какво очакваш от мен? Ако повярвам в теб, ще ме накараш да съм друг. А аз не мога! Разбра ли, нямам сили. Видя как животът ми се скапваше ден след ден и не направи нищо… Затова сега не смей да се месиш!
И продължи надолу, като след него остана само ехото от звънтенето на ключовете.