Владимир Шумелов е български белетрист, литературен критик. Роден на 20.10.1958 г. в Перник. Дипломира се по специалността „Българска филология“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ (1982). Живее и работи във В. Търново. Негови текстове са публикувани на френски, английски, сръбски, македонски език. Съставител на справочника „Литературно Търново. Търновски писатели и книжовници от св. Теодосий Търновски до наши дни“ (изд. „НЧ „Петър Иванов“, Ст. Загора; изд. „Огледало“, С., 2019). Автор на книги с разкази и новели: „Двойно“ (1994, изд. „Елпис“, В. Търново; Голяма награда за дебютна прозаична книга „Южна пролет’95“, награда „Дебюти“ на фондация „Славяни“); „Между Бекет и Аз“ (изд. „ПАН-ВТ“, 998; изд. „Фабер“, 2003, В. Търново; Национални награди
„Интелект’98“ и „Светлоструй’99“); „И така нататък“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2007); „Каквото дойде. Четири писма за любовта“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2014); „Крадец
на спомени“ (изд. „Потайниче“, С., 2019); на книги с есеистични и литературнокритически текстове: „Накърнимото“ (2004, ИК „Жанет 45“, Пловдив); „Цветните спомени на греха“ (изд. Фабер“, В. Търново, 2009); „Лисица в кокошарника“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2013); „Pink Floyd. Елипси“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2013); „Ще чакам дъгата“ (изд. „Либра Скорп“, Бургас, 2017); съст. на „Биобиблиография на Владимир Шумелов“ (изд. „ДАР-РХ“, В. Търново, 2015).
 
 
 
Десислава Неделчева. Черните обувки. Ред. Чавдар Ценов, худ. Иво Рафаилов. Изд. „Ерго“, С., 2021 г.
Книгата се издава с финансовата подкрепа на Община Варна чрез фонд „Култура“.
 
 
С всяка от книгите си Десислава Неделчева е различна, но и по някакъв начин същата, разпознаваема. Пише и публикува доста, а книгите ѝ са малко, което говори нещо, но аз мисля, че е самовзискателността ѝ към литературата. Познаваме се отпреди двайсетина години, от началото на новото хилядолетие, когато четохме някакви текстове в Бургас по повод Петя Дубарова, а сборникът с доклади излезе след това в изд. „Жанет 45“ – „Творчеството на Петя Дубарова във и извън социалната определеност“ (2002). Деси идваше от Варна, аз от В. Търново, заседателната зала бе в центъра, а ние бяхме настанени в един отдалечен хотел, не помня къде вече, четохме, обсъждахме, после всеки по пътя. С мислите, помислите и надеждите си. Години след това се видяхме в центъра на Варна с нея и вече покойния Георги Чобанов (Светла му памет!).
След излизането на втората ѝ книга „Източно време“ публикувах кратки критически думи за нея. Ето част от тях:
„Пишехме доста, но не както през 90-те, които си бяха луди отвсякъде, появиха се първите и вторите ни книги. Деси издаде първата си книга през 1998-а – „Прози в края на века“, а втората „Източно време“ през 2012 г., и двете – стихосбирки, с дистанция от 14 години. Много неща ще забележим във втората книга, които я различават от предишната. Тя е друга, защото в този отрязък от петнайсетина години нещо се е случило – с Деси и живота около нея/нас; със самата поезия, с литературата. И това нещо ни е променило: както отбелязва Антоанета Алипиева, книгата регистрира тези видими промени – „в светоусещането, в чувствителността към ценностите“, в „усещането за помъдряване и зрелост“; тя ги регистрира и жанрово: според Алипиева „миниатюрите в тази книга сякаш са дневникови записки на личната екзистенция“, опоетизиране на бита, но и осмисляне на битието.
Докато в „Прозите“ на преден план изпъква „разколебаността“/„колебливостта“ на всички равнища, деконструкцията (предположението, че „Бог е първият деконструктивист, примерът за подражание на Хайдегер и Дерида“, на М. Новков; Новков правилно отбелязва този факт за корицата на първата книга – ледът, хлъзгането, „несигурността на битието“); върху корицата на „Източно време“ жената здраво се е хванала (прегърнала дори) простряното пране (бита). Все пак, ако сравним М. Новков (разколебаността при „Прозите“) и А. Алипиева (ролята на заглавието „Източно време“), то наистина се сблъскваме с един лирически наратив, който и в двете книги има допирни точки, отнасящи се изключително към онтологията. Есхатологическият привкус в първата книга тук отстъпва място на едно по-успокоено, „женско“ (но не феминистко) светоусещане и приемане на света. Краят на света не се е състоял, ние сме живи и животът продължава. Разбира се, тази илюзорност и колебливост от „Прозите“ присъства и в „Източно време“: разсъдъчността и известната умозрителност, отричането на сюжетите и предчувствието за края („ние излизаме от историята, за да навлезем в симулацията“, според мъжа, „той“) в първия случай тук отстъпва място на изцяло женската гледна точка по отношение на семейството, бита и заобикалящия ни малък свят, в който е потопена; позиция, леко депресивна, атомизирана като структура, какъвто е големият свят, но особено оня свят, в който живеем по „източното време“. Свят, в който творецът по-често се чувства раздвоен, несигурен, измислен, самотен, въвлечен в стихията на бита и неговите екзистенциални хомоти, а това важи още повече за жената-творец. Свят с Бог и без Бог едновременно.“
На пръв поглед този автоцитат няма преки връзки с „Черните обувки“. Но нека предложим още един пасаж от горния текст: „Тази книга е книга за избора. За избора да отложиш себе си (Екатерина Йосифова). За изборите, които правим в отчаяние и щастие.“ Но и избора „на вътрешно свободния човек, осъзнал характеристиките на своя затвор, нетъждествен с него самия“. И тук авторката/героинята е изправена през избор: „Вероятно Деси Неделчева е избрала да ѝ [Дарина] даде милост, за да я съхрани за други времена и други пътища. На поезията, на обичта и на местата, където означават едно и също“, пише по повод книгата Йорданка Белева. Сигурно е права. Но Дарина (Деси) наистина е изправена пред избор, този път не екзистенциален, а обществено-политически и социален; избор, който преминава през Ястребино, та до Берлинската стена и отвъд. От друга страна, какъв избор, какви пет лева – едно момиченце, станало през 1986-а на тринайсет, решило да си води дневник. Родено през късния соц, когато, официално казват, че няма „трудови“ лагери, хора не изчезват внезапно, извикани за „справка“, не изселват по различни причини, не режат крачоли и не слагат печати по бедрата, а музиката... Но има други неща, пораждащи клаустрофобични чувства, и тях ще срещнем в бекграунда на тази книга, в езика ѝ, които оправдават думите на редактора Чавдар Ценов, че „тази книга е като айсберг“, но, допълва той, „премълчаното“ не означава „забрава“; „Забравата – веднъж поради маловажност, друг път поради травмираща свръхважност.“ И тези „черни обувки“ – една прекрасна метафора, която едновременно е задължаваща, унифицираща и подтискаща съзнанието (десетина години преди времето на „черните обувки“ на Деси, на проверките пред входа на средното ни училище, майорът ни проверяваше за униформеното ученическо облекло, в това число – черни чорапи и черни обувки; чорапите можеш да начерниш с вакса, но обувките...).
Към жанра и структурата на книгата. Кратката по обем творба (127 с.) е роман по определение (Пламен Дойнов казва, че не е, но при съвременните дефиниции на жанра това едва ли е важно); състои се от пет части и е съпътствана от Бележки (може би необходими днес на младите читатели, повече от 30 години след формалния край на социалистическата епоха). Формално тя имитира дневниково писане в почти целия текстов масив, с изключение на пета част – „Таткото на Дарина“ (която от своя страна е изповед на бащата в контекста на случващото се). Дневникът говори за първолично, особено интимно преживяване/предаване/изповядване на събития, хора и факти. Донякъде текстът е автобиографичен, писан, както досега забелязват критически отзиви, „остранено“, „дистанцирано“, но също и незвучащ монологично, както предполага дневниковото писане, а диалогично (Митко Новков). Всъщност, без да навлизаме в жанровите дебри около романа, ще кажем, че най-новата литература (и българска, и чужда) отдавна експериментира с фикционалното и фактологичното и резултатът е жанрово аморфни (или синтетични, жанрово взаимопроникващи) прозаически произведения. Ето какво казва по подобен повод руската издателка Ирина Прохорова през 2019 г. в дискусия за жанра: „Преориентирането на читателския интерес от фикшън към нонфикшън обикновено е свързано със стагнация в обществения живот, с девалвация на идеи и отсъствие на позитивен образ за бъдещето. Хората се обръщат към нонфикшъна в търсене на нов смисъл, на качествено знание. Това е опит да се противостои на социалната ентропия“. Разбира се, романът на Десислава Неделчева настоява за художественост и то с основание (и по определение), за разлика от нонфикшъна, но както казва Джулиан Барнс: „Във всеки случай аз не приемам границите между фикция и нонфикшън.“ (за сравнение ще посоча новата книга на Исабел Алиенде, писана по време на пандемията, „На жените – от сърце“, определяна от PR-ите като нонфикшън). Все пак и на българска почва тази жанрова аморфност има доста дълга и успешна традиция, поне що се отнася до различните форми на есеистичната проза. Ще посоча поне две от познатите ми в този контекст заглавия от последно време: „Самсара“ – роман-дневник, на покойния вече Кирил Попов, и най-вече „Една и съща нощ“ на Христо Карастоянов – „дневник“ на един роман в пет действия с протагонист Гео Милев. Втората определено е по-интересна за контекста дневник: изборът и фокусът върху образа Гео Милев (но и Георги Шейтанов) е достатъчно основание да четем текста като роман и без допълнителна фикционалност; от друга страна формàтът дневник (или пък епистоларната литература) предполага известна щрихованост/план/бележки, които подтикват авторите към търсене на по-удачни (понякога синтетични) наративни модели. Ето някои допирни точки между имитиращото дневниковата форма писане при Деси и Христо (като вариация на епистоларния жанр): отстраненото/незавършено писане, което предполага – и при двамата – обективност и възможност за опазване на книгата от възможни читателски упреци и хоризонти на очаквания; в стилистиката на творбите – възможност за скрита цитатност, извеждането на идеи, които иначе трудно биха разчетени от читателите, по оригинален начин – „роман за времето, в което бъдещето умира“ (Яница Радева, при Христо) или „роман за всичко, което някога нямахме, докато си мислехме, че сме част от голямото“ (Йорданка Белева, при Десислава).
В стуктурата на „Черните обувки“ първата част „Дневникът на Дарина“ е най-обемна (до 76 с. от всичко 121 с.). Тя е предходена от едно интро „Имах вълнуващо детство в пионерската организация“, което започва с леко парадоксалното „Снощи, докато се любя с мъжа си, изненадващо виждам следната картина...“. Картината, според днешните ни очаквания, е парадоксална и наистина „изненадваща“ – Дарина вижда как се връща от Районния комитет на Комсомола, където покрай свършената „добра работа“, се чувства „красива, въпреки че знам, че ще стана още по-красива“.
Дневникът започва през 1986-а, в деня, когато Дарина навършва тринайсет години, а животът е пред нея, пълен с очаквания, приключения и оптимизъм. Оптимизмът предстои да бъде коригиран, а пък приключенията в средата на 80-те в Народната република не са кой знае какви – учене, организиран живот (пионери, комсомолци, Партия, училищна самодейност), игри, домашни грижи и бит, приятели и първи любовни трепети. Но най-важна е поезията (тя пише, публикува, ходи на кръжоци, общува), а това е любов до живот. И все пак фиксираното остава: „Когато не пиша в дневника, все едно си изпускам живота“. Затова дневникът (в случая приемаме имитацията му) е по-важен за Паметта от мемоара, а неговата динамика тук е подсилена и от фрагментарността на текста, решенията на отделните глави. Междувременно идва 1987-а, а пионерката става комсомолка, после отива на лагер в Полша. С новата 1988-а идват и първите повеи на гласността и преустройството. Вече липсват районните комитети на ДКМС и комсомолските организатори в училищата – „На самоуправление сме“. Дарина е избрана за комсомолски секретар на училище „Елин Пелин“. Отива на лагер-школа за активисти в Хаинбоаз. На „турския въпрос“ са посветени две изречения: „Някои дежурят през нощта да пазят лагера от посегателства на турци, които се бунтуват. На нощните дежурства повече слагат момчета“. И преломната 1989-а. Промените през изкуството: сбирките на Клуб „Седем пъти не“, а „Девизът ми е „Нито миг без поезия“; но за спектакъла „Нека да е лято“ по стихове на Миряна Башева и музика на Стефан Димитров – „Изобщо не ми хареса“, и: „Два дни преди това в църквата музей „Св. Атанас“ имаше литературно четене на поети от Варна и София. Бяха дошли доста хора, не помня даже дали можах да седна. Излязох много разочарована“, обаче на 12 август гледа „В очакване на Годо“ и получава „челен удар“: „Изкуството ми дойде тотално. Виждах Бог на сцената, виждах абсурда, в който живеем. Бях зашеметена“. През тази година Дарина е на бригада в ГДР, а след това и на школа в Хаинбоаз. Регистрираме и промени в съзнанието: Училището ми се вижда консервативно“, „Не искам да бъда повече комсомолски секретар“. 1990 година: „Умря нашето куче Спартак“. Но също: „Относно Комсомола се промених. Усетих, че тази организация, която въобще не е наша, е пълна глупост“. И най-важното политическо събитие, регистрирано с няколко изречения от лозунги: „Революция! На 10 ноември беше свален Тодор Живков и обкръжението му. Преврат в Партията. Долу номенклатурата! Долу бюрокрацията! Долу привилегиите! Свобода на словото и печата! Демокрация!“. „30 април 1990. Вече съм на 17 години. Сега ми се струва, че не мога да бъда абсолютно нещастна никога, освен когато престана да пиша.“
Разбира се, част втора „Черните обувки“ е ъгловата в структурата на романа, защото върху нея пада идейната тежест на носещата конструкция – насилието върху човека в различните си форми – физическо, психическо. Във времеви план главата е ретроспекция към един епизод от живота на 12-годишната тогава Дарина, която стои на пост с Калашник в ръце пред паметника на убитите ястребинчета. Ще кажете, какво толкова! Петокласничката е активистка, участва в пионерските мероприятия, има пълна пионерска униформа, но ѝ липсват черните обувки, за да може да носи знамето на Тържествения пионерски сбор. Не може да ги намери и родителите ѝ идват да я приберат, но впоследствие я оставят – „Как ще те вземем, стига глезотии, оставаш“. Това е – 4 странички.
Част трета – „Никулден“ (Денят на блокадата на Ястребино от войската). Действието продължава в лагера в Ястребино. Всичко там е превърнато в паметници – родни къщи, училище, паметни плочи, борчета, целият пионерски комплекс, дъбът на дядо Стойне, в центъра на Антоново има още един паметник-костница. Пионерската колона извършва поход по „светите места“. Следват етимологии на топоси и лични имена, речта на дружинната Лалева за арестуването на близките на партизаните, разказ, продължен от Джонева, която също не издържа и той е захванат от Варадинов („мъж е, ще докара нещата докрай“). Тук да вметнем, от Ястребино били разстреляни 18, осъдени на затвор – 12, на доживотен затвор – 2. Погребват ги в общ гроб, близо до мястото на разстрела. Следва второ погребение – за заличаване на следите, трето – препогребване, от кмета на Антоново – Лазар, а след него четвърто, наполовина, и пето – горене на трупове. Разказът на тримата – Дженева, Лалева и Варадинов свършва до 25.05.1944 г.
И аз съм бил в комплекса преди 89-а, но на сватба на мои колеги, които работеха там. Иначе ето какво пише в Гугъл за това клане: „През 2021 година писателката Надежда Любенова изказва тезата, че масовото убийство е извършено от партизаните, като изтъква в подкрепа на тезата си ниските присъди на обвинените войници, на фона на масовите смъртни присъди, издавани от Народния съд. Цитират се и спомени на местни хора, които твърдят, че убийствата са извършени, за да не бъде издадена землянката на нелегалните, случайно открита от жертвите. Тези факти са потулвани през тоталитаризма от страх от репресии“ (край на цитата). Това има пряко отношение към темата за насилието, но в сюжетната рамка има по-скоро приложно-илюстративен характер, както и други епизоди до края на книгата – те разширяват рамката на насилието като форми и зловредни прояви над хора, животни и предмети, както физически, така и психически, престъпление, което нарушава достойнството и интересите на личността.
Част четвърта, наречена „Начала и хълмове“, е съставена от подзаглавията „След Ястребино, есента“ (1985 г.), „Ястребино и Берлинската стена“ (2003 г.) и „Две кратки предистории“ – нещо се е случило с Дарина през тези 18 години. Отговорът се крие в двете кратки предистории – едната от 1981 г., когато Дарина е в първи клас, първи учебен ден („Аз съм най-добрата. В Ястребино не бях най-добрата. След Ястребино, вече в моето училище през есента – пак бях най-добрата. И си казах: я чакай, чакай.“); и втората – „1984-та. Една година преди Ястребино, 5-и клас съм. Отивам на Осмия републикански пионерски сбор в София“. След грандиозното събитие в Зала 1 на НДК „разказах на татко как съм видяла старата прегърбена другарка Цола Драгойчева да стои на стълбите между етажите на НДК, а татко подметна, че сигурно вече се напикава“. Това, което се е случило през 2003 г. на някакъв Фестивал на козето мляко в с. Бяла речка, е: „Внезапно изплува историята с обувките. Изтрита цели 18 години“. Но какво е паметта? Кое извиква образите, пейзажите, събитията в главите ни след десетки години? Не е ли онзи „ритник“ по някоя част от разсъдъка ни, който се появява на определено място и в определено време и не без причини (както разсъждава Х. Мураками в романа си „Норвежка гора“)? Кое ни кара да ги репродуцираме върху бялата хартия – фикционални или като факшън? Защо ги описваме в книги? „За да мисля – отговаря героят на Мураками. – За да разбера. [...] Трябва да опиша нещата, за да почувствам, че ги проумявам напълно.“ Разбира се, има и други причини... И всички вкупом формират житейския ни път, съставен от начала и хълмове, от падове и възвишения, край и начало. И така безкрай, без край.
Романът завършва с автобиографичния разказ на бащата на Дарина. В него ще открием различните форми на видимото и невидимо насилие, упражнявано над човека в епохата на социализма. И краят е симптоматичен: „Минали няколко дни, без да отвори багажника на колата. Животинката [кокошката] умряла вътре“.