СУТРЕШНА СРЕЩА С РОСАТА
Ангел Дюлгеров е роден през 1958 г. във Варна. Завършил е ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ през 1982 г. Има специализации в СУ „Св. Климент Охридски“ (1984 – 1986 и 1988 – 1989 г.). Автор на няколко книги за литературна история и критика. Сред тях – „Паралелни светове. Литературата на Варна. Десет очерка за съвременни български писатели“ (Варна: Изд. „Славена“, 2011) с текстове, посветени на Ангел Г. Ангелов, Атанас Липчев, Валери Станков, Владимир Стоянов, Иван Ставрев, Иван Овчаров, Илиян Троянски, Панко Анчев, Сава Василев, Турхан Расиев. Автор е и съставител на сборниците „Йоан Екзарх и нашето съвремие“, „Позиция“ (литературен алманах), „Последният българин“ и др. Има множество участия в научни конференции. Публикувал е във в. „Пулс“, сп. „Български език и литература“, „Език и литература“, „Септември“, „Зорница“ и др. Едно от големите му изследвания в последните години е „Думи от дългия път. Онтология на болката в поезията на Борис Христов“ (Варна: Изд. „Онгъл“, 2019). През 2020 година Ангел Дюлгеров издаде три нови книги – „Турхан Расиев, Литературна анкета”, „Турхан Расиев – сатирикът-опонент на всички власти” и „Автобиографични досътворявания на несътвореното свише”. Той беше председател на Сдружението на писателите – Варна и бивш дългогодишен главен редактор на вестник КИЛ („Култура, изкуство, литература“). Преподавател в Националната гимназия за хуманитарни науки и изкуства „Константин Преславски“, носител на Голямата награда „Варна“. На 03.06.2021 година Ангел Дюлгеров внезапно почина. Няколко седмици преди това той изпрати този текст до редакцията на сп. „Антимовски хан“. Поклон! Светлина за душата му!
За книгата „Натрупване на незнание“ от Сашо Серафимов, редактор Йордан Велчев, издателство „Жанет 45“, 2020
Истинският, родният дом – обител на Мъдростта – са катакомбите на човешката екзистенция, съдържанието на човешкото пребиваване в света. Тук свършва учеността и идва (понякога) Мъдростта! Заедно с любимите образи, росните утрини и „езерото на съня“, от което „тялото пие живот от цялата вселена./ И тържествува.“ („Сънят“) Заедно с мъката на натрупаното незнание, за която ни напомня премъдрият цар Соломон („… пътят ми е шепа пясък./ Вятърът ще го разнесе.“ – „Докоснат“)! Като непълноценна компенсация за загубения Смисъл!
Бяхме свикнали да мислим поезията на Сашо Серфимов в нейния изумителен размах на интелектуалните търсения, интелигентско безпокойство, в стилната и многообразна емоционална образност, отразяващи не една особеност на религиозната чувствителност на българина: упованието и смирението, свързани не с Божия храм, а с родния дом, с близките, с „думите – шепа пясък, хвърлен във очите“:
Няма друга такава картина, в която да влезеш
и леглото да е толкова меко,
млякото да е топло
и любовта да е единственото живо същество,
което си ти.
(„Искаха да ти кажат“)
Стойността на тези творби винаги се е издигала над забравата и безсмислието, отдавала е почит на същността на човешкото усилие да търси и да се съмнява („… живея, когато стъпките ми вървят/ към неизвестната душа.“ – „Кога ще се прекъсне нишката“). „Натрупване на незнание“1 като по навик предоставя възможност на магията на езика, резонанса на повторението и скритото пространство на метафората да въведат читателя в едно ново измерение на простите неща от живота, които отварят „вратата“ към освободеното съзнание – единственото „лично“ усилие, което всеки трябва да положи:
Понякога и аз съм скитник,
нарамил всичките си времена, вървя,
безделнича край чуждите дворове, край чуждите злини.
Помитам падналите листи от дървото на живота
и сядам някъде на завет
да поговоря със тревите.
(„Шепа пясък“)
Стиховете на Сашо Серафимов не са подтик към антитетично мислене, защото не целят противопоставяне или взаимно изключване на доброто и злото „На границата живея… На границата на човека и нечовешкото в мене.“). Те създават по-скоро предпоставка мисълта да съчетава противоположности (стихотворения и размисли), да преодолява противоречия и да съхрани така подвижността и способността си за възприемане и разбиране на живота като непрекъснат процес. Защото животът ни днес е всъщност изпитание на свободата, „световната история – казва Хегел – не е арена на щастието“.
В един библейски апокриф, Четвърта книга на Ездра, намираме следната история. Когато евреите са в изгнание, един ден по времето на управлението на Навуходоносор всички свитъци на Тората са унищожени при пожар. Пророкът Ездра пита Господ какво трябва да направи: „Светът потъна в мрак и обитателите му са без светлина. Законът Ти е изгорен и вече никой човек не знае Твоите наставления“. В резултат, Господ дава на Ездра задачата отново да напише всичко. Всеки опит да бъде изразена една нова реалност на един стар език кара езика да лъже, онова преживяване на незнанието, което се олицетворява с „бедните духом“ и онези, които знаят, че нищо не знаят наистина. Празнотата е нещо, което човек може да вдиша“. Нещо, което може да вкуси и регистрира със сетивата си. Може би и затова незнанието в разбирането на Сашо Серафимов е нещо повече от битие и нищо подобно на небитието. Това е различното, Другото мислене в рамките на живеенето в полето на социалното, културното, идентичното самоопределение, в рамките на аз-другия. Светът обърнат наопаки (По Хегел основно…) е същият този свят от другата страна – смяната на перспективата е винаги свеж поглед, друг поглед, движение. Оттук и единствената посока на търсене в „Натрупване на незнание“ е към Пълнотата, към съединение с Пълното, всяка потенция в края си съдържа стремежа към свобода… Безусловната доминация на индивидуалността в поезията на Сашо Серафимов, която „поглъща“ целия космос, оставя накрая тъждествена единствено със себе си, като очертанията на Аза се сдобиват със свръхестественото измерение на митологичното („Аз пренасям хронологията на времето,/ пренасям температурата на вековете…“ – „Кога ще се прекъсне нишката“). Около непознатото стои едно незаето от оценка пространство, където винаги има шанс да се „види“ ритъмът на случване на едно събитие, на една среща, на една игра на другости, за да бъде преживяно и оттам – опознато.
Минавайки през римейка, буквалния цитат, свободната асоциация – едно рисковано пътуване през възрастите на земно даденото ни, Сашо Серафимов постепенно измества аз-а в границите на една пречистена поетическа конкретика, за да се открои истинската форма на съществуването, свързана с другите в определена система от значения:
Ти си част от този механизъм,
който създава и унищожава.
Ти си късче от небето,
което се е застояло над човечеството
и гостолюбиво му поднасят трапезата на земята.
…
И ако още страдаш за неживяното,
просто си запали една цигара.
Кафето ще дойде само̀,
с приятелите и с прегръдката на любимите неща.
(„Прегръдката на любимите неща“)
Съдбата на поета е характерът му, способността му да прозира безкрайно малкото, да долавя нишката на духовния катаклизъм („нашият всемир – контейнер със боклуци“) и сриването на общовалидните идеали и духа на това, което на Запад се нарича „залез на големите наративи“ или „крах(й) на Просвещението“. Това е изключително важно! В смисъла на себепознанието, на волята да се познаваш. Ние мислим, че можем всичко, че знаем всичко. А всъщност си умираме с въпросите: „Кой съм аз?“, „Какъв е този свят?“. Но аз вярвам, че точно тези въпроси, на които никога не намираме отговори и които ни държат в напрежение през целия ни живот, може би са най-хубавото на този живот, на живеенето и на непрестанното търсене – вътре и извън нас.
Точно от тук, от питанията към себе си на „границата на световете“ („които някой ден ще/ ме погълнат“), Сашо Серафимов разказва света на „ясните неща“ („толкова неразбираеми“), събрани в шепата на времето. Чистото сияние на „изгрева внезапен“ и светът на фантазията („Човек е устроен да върви с вдъхновението…“ – „Изречението на къщата“) са противопоставени на делничния човек, „загубил себе си“ сред руините на домашния свят, където
няма нито една врата, няма прозорец.
Днес е клетка.
(„Пианото на Моцарт“)
Сашо Серафимов умее чудесно да „прибира“ образите си, да намира вътрешните им конфликти, да вижда в тях драматизъм и даже да им го надгражда, дирейки все още същината на поетическото. Понякога го открива в дребните неща (с не по-малка сила от големите – „мечтаният бряг, където нещата сами се правят,/ където пристигат корабите със щастие“ – „Пианото на Моцарт“; друг път – в невъзможността „да избягаш от тази земя“, скътала в себе си паметта на дедите, птиците („които ми дадоха песен“), мракът („който ме научи да открия/ светлината или срещата на две случайни силни чувства“):
Където и да отидеш, тя ще те връща –
със сухата си река, с босите крака на лятото,
с потъналата сянка на майка ти,
седнала на стол пред обущарницата,
(„Искаха да ти кажат“)
С годините Сашо Серафимов е усвоил способността да бъде едновременно органичен и саморефлексивен, постигнал е строго дисциплиниране на своя талант и верен усет за мяра. Подобна констатация особено силно важи за стиховете, натоварени с отвъдличен исторически и социален смисъл. Макар и открай време светът на човека да е сътворен от думи, творбите от „Натрупване на незнание“ „предлагат“ високи гледни точки и широки перспективи, в които контекстът далеч надхвърля това, което бихме могли да очакваме, език, който може да изрази и най-смътната интуиция, метафора, която прекрачва културните граници:
… думите …
такива хлъзгави, недружелюбни, стиснати, намръщени.
Кой ни изпраща тези думи?
…
И ако всички думи, казани и премълчани от хилядолетия,
все още са около нас,
не живеем ли в тресавище от думи
и вече сме удавени от тях,
потънали, безсилни сред блатата на безкрайното говорене.
(„Безкрайното говорене“)
В контраста на конкретното се съблюдават скритите механизми на онова, което няма форма. И се стига до необикновено изобилие от значения на изказаното в думи: Незнаенето е пустота и пустотата е форма. Един страх пред Нищото, който мотивира стъпките пред неизвестното (ако за малко последваме Хайдегер в по-късните му „същности“), който напомня за доверието, за липсата на случайност. В крайна сметка се оказва, че страхът пред неизвестното е липса на вяра:
Вярвай във всяко нещо,
вярвай с любов
и то ще ти отвърне,
когато застанеш на прага.
Ще те навестяват звезди и хора
луната със своето изменчиво лице,
и всички неща,
които са в теб.
(„Изречението на къщата“)
Какво е вярата, оставена пред огледалото на собствения си Друг отсреща? Ще разсее ли най-сетне дрезгавата си същност, за да ни покаже „откъде започва и къде отива/ корабът на нашата вселена,/ дали и тя очаква/ там/ нашата несподеленост.“ („Ласката“) „Човек трябва да е свободен от всички неща и от всички дела – външните, пък и вътрешните, за да бъде наистина обиталището, в което Бог може да действа“ – пише Майстер Екхарт2.
Надеждата налива и прелива знание, което освобождава – не подчинява, не изнудва, не принуждава така, както „чудото“ или „безгрешната доктрина“. По критериите на позитивното знание църковната надежда е незнание. Обаче „незнанието е над всяко знание“. Затова е празник. За тези, които отъждествяват истинския живот със свободата, но за съжаление и за онези, за които свободата е тъждествена с платената любов! „Тайнствен ужас и свято незнание покрива онова, което виждат тези, дето веднага умират”3 затова е трудно да предположим какви бездни крие човешката душа – младенческа светлина и сватба, неосъзната мъка, живот и смърт, стихии и човешки страсти, побрани в детинското мечтание, в начеващата радост и мъдрото незнание, което не може да се изкаже на други езици. Тези бездни са родили съмненията по какво се различаваме от дървото („Край брега на реката“), защо смутната ни душа се превръща в „някаква гара“, край която „животът преминава през други пролуки“ („Ръцете ни все протегнати“) и защо „светлината все не стига бързината на живота“ („Шепа пясък“)…
Без прекомерно да я посочваме като алегорична фигура, понякога с пародийно-инфернален характер, в поезията от „Натрупване на незнание“ могат да се открият една закодирана „тревожна кротост“ и резонираща вглъбеност, които отвеждат читателя към „есента на поета“, т.е. при ония плодове, които сочат пътя към есенните проблеми на Битието: „Стихотворението е тъжен свят от весели случки. То си има огледало за обратно време, а в очите кораб, с който плава надалеч. Все някой ще влезе в него, за да пие жива вода и да превъоръжи вътрешната си нация.“ („Стихотворението е тъжен свят…“) И макар ритъмът на стихотворенията да е изграден внимателно и емоционалният режим на внушенията да създава чувство за лекота, опитът да се „извади“ човешкото“ от някаква конкретна система на социалния опит, да се положи в представата за вечни и сигурни ценности4, рекушира в умението на Сашо Серафимов да прецизира плана на изразяване. Словото на поета – самотно, успокоено и тихо като подарено цвете, тъжно регистрира изчезването на здравия разум като контролираща сила, която обуздава човека в границите на онова, което е споделимо, разказвано и разбрано. И което плете нишките на родовото и родовата лична и колективна памет – с една дума: пътя, по който всеки от нас се завръща в родината, в рода си, в себе си. Марио Варгас Льоса убеждава събралите се в аулата на университета в Буенос Айрес, че „четенето на добра литература е важно, защото ни напомня, че има общност от човешки същества, към която принадлежим“.
Модерността, основана на рационалната възможност на човека да познава нещата, както и на произтичащата от този разум автономност и свобода на оценка и действие5, разви способността на човека да преобразява собствения си живот, да оплодява игрите на въображението си с най-ценни човешки послания… този безцелно скитащ се човек, притежаващ и своеобразна власт. Подобно търсене на битието е пътуване отвъд ceбе си. Себепресъздаването означава притежаване на себе си и света, постигане, макар и за миг, на равновесие между това, което е в човека, и онова, което е извън него; начин да се преодоляват илюзии и разочарования, където случайното достига вечността, превръщайки живота в произведение на изкуството, в късче диамант с непомръкваща чистота:
Звездното небе е обсипано с отминали епохи,
с отминали животи и бъдещи вселени.
Но днес съм тук
в малкия си град,
сред малките желания
и думите ми кротко капят в реката на живота.
(„Край брега на реката“)
В изблик на ескалираща вътрешна тревога отново Пол Клодел написа: „Защо да се задържам на този наполовина счупен праг?“ („Сатенената обувка“), анихилирайки може би съзнателно напомнянето на Хайдегер, че човек всъщност не прави нито историята, нито епохите, тъй като те просто се явяват в тайнството на „прояснението“. „Самотата е жребият на всички духовно извисени люде“ (А. Шопенхауер), оттук и поезията е най-скромният вид любов. Това е онази нейна разновидност, която не се появява нито в свещените текстове, нито в евангелията, никой не се кълне в нея, никой не се позовава на нея. Поезията е изкуството да се отъждествяваш, да съусещаш, тоест непрестанно да откриваш сходства:
Когато тръгваш, се сливаш с дърветата,
с тротоара, с кестените по тревата, със сенките на къщите.
Ти се изгубваш във всичко, което е около мен.
И защо е това изумление, че те има навсякъде.
Дори когато не се будим заедно,
природата ми съобщава, че си тук.
(„Пътешествие“)
В търсенето/възвръщане на една по-дълбока, пластична и фина поетика, заради която си заслужава писането на Сашо Серафимов да бъде разглеждано като самоизгаряне, като себеразтваряне в дълбините на текста, където да живееш означава постоянно да-живееш-в-увереността-за-света (по Едмунд Хусерл6), поетът продължи да спява гласа от бъдещето с гласовете от миналото. Още в 1863 г. в „Художник на съвременния живот“ Бодлер отбелязва: „Модерността е отминаващото, мимолетното, случайното“. Търсейки решение на своите икономически проблеми (поради разпадането на колониалната система) западното общество в края на XIX век започва да признава превъзходството на всичко ново, на бързината и на напредъка. Историята, заключава в новия ХХ век Осип Манделщам, е отлъчена. Традициите не важат, вечността, трансценденцията вече не се признават. Неумолимото следствие от това ново господство е, че вече не може да съществува траен смисъл, понеже такъв няма как да бъде познат. Той може най-много да бъде припознат – за миг, ала произволно. Мярата и ценността, траещото в преходния свят изчезват. В поезията всеки опит да бъде изразена една нова реалност на един стар език кара езика да лъже. През третата четвърт на миналия век Итало Звево7, един от най-великите и най-трудните европейски писатели, се изправя срещу бездната на нищото. Той е разбрал, че трагедията не е в отсъствието на любов, а в нежеланието да бъдеш щастлив. В последната написана от него страница един старец открива, че е готов да продаде душата си на дявола, но не за младостта, която е тъжна, не за старостта, която е ужасна, нито за безсмъртието, което е непоносимо. Той не иска нищо и Мефистофел се оказва в ролята на търговски пътник, чиито стоки са остарели. Старецът избухва в смях. Този смях е един от шеметните върхове на световната литература.
Когато сме изгубили всички думи и все по-често чуваме вопъла на самотните си стъпки по чуждите улици на града („Звезди в най-мрачната нощ“), когато чакаме милостиво дъждът (и „понякога ония, дето се целуват“) да напише думите по локвите на тротоара, все ще се намери някой да „дорисува пейзажа бездарно и грозно“ („с добри намерения –/ да заприличаш на тях“ – „Обичам ги хората:“). Метафизическите и най-вече метапоетическите основания на влечението към чудни метафори позволяват на Сашо Серафимов да навлезе в неведомите зони на дълбинното, съграждайки отделното стихотворение като разгърната метафора. В пластическата рамка на неговия стих се разкриват символите на красотата, необозримият космос, вечността… В постигането на този ефект изобразителната сила на образите се дължи на естетиката на пълното творческо себеотдаване, в което поетът, както настоява Рембо, влага „цялата си вяра, пълната си свръхчовешка сила“.
Дали наистина сме като ония „деца, изгубили се на пристанището“, или все още вярваме, че „който ни разбули тайната за същността на света, ще причини на всички най-голямо разочарование“ (Ницше)? Поезията на Сашо Серафимов примамва с онези тайни събирания на чувствеността, когато с погледа към чуждото, към другото тяло, намира друго желание и любопитство – преодолима самотност, търсеща ласката и дъха, с който да преодолее своето тяло, покрило къс земя под себе си, с неочакваното боричкане на погледи и смутени подсмихвания, простенали от несмелостта на незнанието да сподели радостната вечност на миг желание, с белега от протегната ръка, осмелила се да покаже онемялата воля за докосване.
Най-говорещият от апостолите, Павел, ни беше завещал да се обичаме, любовта да следваме, да копнеем за духовните дарби, духа да не гасим чувствения пламък, защото какво ако говорим на всички езици, човешки и ангелски, а Любов нямаме в сърцето си – тогава сме камбана що звъни безпричинно и кимвал, що звека... напразно!8 Словото днес не е въплътено, не е станало Плът... Обратно, Плътта е „словото“ на архипримитивната, бездуховна, материалистическа и потребителска атлантическа „цивилизация“, където думите им, освен че „стенат под хилядолетния товар на фалшива и изкривена искреност, са и затрупани от „пепелта на опожарения смисъл“ (Паул Целан). Смисълът на думите е изгорен и как тогава човек може да познава смисъла, ценността, истината:
Години вече се носят пушеци
и мирише на изгоряло време.
(„Панта рей“)
В размислите си поетът ще напише: „Ако човек притежава вродено нравствено чувство и съвест, той по рождение е нещастен. Няма личности, няма обич, хората не са в състояние да контактуват и общуват, противоречат на самите себе си, взаимно се измъчват – това са изключително болезнени неща.“ Това обръщане към безкрайните полета на индивидуалността, метапоетическа рефлексия върху езика, съпротива срещу реалистичния модел на изображение, внимание към фрагмента, употреба на техниката на колажа, деформиране на емпирическата действителност и т.н., доказва на практика, че „всичко, което човек си записва, съдържа някакво зрънце надежда, дори и да произлиза от отчаянието“ (Канети). Незнанието означава да признаеш окончателния факт на взаимната свързаност на съществуващите неща в едно цяло, дори ако тези връзки още не са опознати от нас – една съвсем различна отговорност за света, тъй като става очевидно, че всеки жест „тук“ е свързан с жест „там“, че решение, взето в една част на света, ще породи ефект в друга негова част, че разграничаването на „мое“ и „твое“ започва да става спорно.
Поезията на Сашо Серафимов има свой автентичен аромат точно на културна периферия със сломяващо автентичния свят на всичките объркани енергии, нежността и разрушителната мощ на думите. Разгъвайки паметта като носител на действително действащи поетически кодове, разказва себе си и всички нас, вдъхновява ни да изтласкаме собствените си надежди, привързаности и разочарования до върха, усилието ни да се сдвоим със сизифовата скала на безсмислието, да я приемем не като наказание и механика на пружината, а като личен избор, като подбуждащо делата ни страдание. Това е именно другото послание на заглавието – читателят ще го усети в хладните дълбини на уличната мъгла, в моментите на вътрешно разтерзание и страшни разговори:
Както потъва камък във водата,
така потъва всеки ден след нас.
А някакви хлапаци по вадите му бягат,
плискат изречения и недомлъвки.
От думите взривени скачат, бият се и се прегръщат.
Разнасят детството си като факел
и краката им размесват
кал и светлина.
И целите живеят в този вечен миг,
който ще потъне като камъка.
(„Потъване на камъка“)
Незнанието ражда нежни стихотворения, чувствителни към измененията в природата и към природата на чувствата. „Мисли ти с чувство, чувствай с мисълта си“, гласи първият ред от „Поетическо кредо” на Мигел Де Унамуно – творба, публикувана в книгата му „Стихотворения” през 1907 г. Дали можеш да обичаш, това го има във всички религии. Да имаш топлина и откритост към другите, да не потънеш, да не останеш в озверяването на егото, което е винаги раздразнено и неудовлетворено. Да застанеш срещу тази угнетеност с едно по-простичко и топло разбиране за живота. В Изтока го има това – да обичаш необусловено. Не да обичаш нещо конкретно, защото ти е мило, а да имаш необусловена причина да си добър. Това е висока мярка, тя ще ни спаси от крайни увлечения.
„Вятърът все тъй разрежда хората“, напомняйки им, че „човек трябва да съхранява незнанието си, все някога ще му потрябва“. „В средата на времето“ „само щурецът от детството/ и натрупаното незнание“ („В средата на времето“) ще ни подскажат пътя към „нашето връщане/ с къщите, с улиците, с планината и извора,/ с любовта…“ („Със завързани очи“). Незнанието е последната мисъл/образ в ума, която преодоляваме на път към състоянието на единение с мястото на Пустотата, откъдето всичко извира и в което всичко се утаява… колко е пластичен сюжетът на живота и как се „сговаря“ той с асоциации, клишета, цитати и истина в неразривно и въздействащо цяло. Така, между двата бряга, ще се наложи още хиляди години да „сваляме и издуваме своите платна“, „за да отпътуваме към други брегове, към други светове“ („За родината и морето“), докато „бурите на незнанието“ ще „пречупват мачти/ и пътешествия“, ще „разкъсват спомени, предания и бъдеще“, ще „изпълват трюмовете на страха“ ни и бясно ще „запокитват всяка мисъл за спасение“ („За родината и морето“). „Трябва да бъдем горди с болката, защото тя е доказателство за нашата извисеност“ (Новалис).
Сашо Серафимов пише за един свят, в който застиналостта е невъзможна – всичко се движи, рядко стават срещи, но при тия движения все пак има засичания, преодолени разминавания, разпознаване, близки посоки. Да споменем Хайдегеровата жалба по изгубеното „разбиращо доверие“ към „не-скритата“ примордиална битийност (ein verstehendes Ver-trautsein)9. Времето е нашето най-скъпо притежание. Може би и затова в неговите творения се вижда светлото лице на земята и ясното слънце над широките полета, единствено вечните звезди понякога надникват през процепите на дървесните сводове:
Допълвам се.
От сутрешната среща с росата.
От случаен разговор, от мириса на някакви цветя.
Допълвам се от изгрева внезапен,
от скитащия във дървото вятър
и всичко в мен започва да говори, да си тананика,
да се разпилява и събира.
Гласът си някъде сред облаците чувам.
Безброй очи у мене се отварят,
вървя сред всичките си сетива
до оня миг,
във който
отново се превърна в човек.
(„Втвърдяване“)
Поезията на Сашо Серафимов поема в себе си парадокси, дълбочини, скрити дисонанси, които присъстват в тази уталожена и успокоена естетска бавност. Попадайки в екзистенциални форми, които могат да бъдат и шлагери, стиховете на поета работят с тях много сложно, фино, създават им дълбочина и драматичност.
Въпросът ми е: Как да бъде избегната опасността тази воля за устойчив смисъл, за връщане към архетипите да се превърне във фундаментализъм? Тук очевидно има опасност. Материалистично-консумативните енергии на съвремието отдавна изпразниха от съдържание този свят. С изключение на едно – незнанието ни. То и днес продължава да наторява с хумусните си въпроси вдъхновението ни през всичките „отчаяни пространства“, в които сме намирали сламка спасение.
Бележки:
1. Изд. Жанет 45. П., 2020, 82 с.
2. Майстер Екхарт. Проповеди и трактати, 1995, по превода на Цочо Бояджиев.
3. Братя Грим. Немски сказания. Том 2. Превод Цочо Бояджиев. С., Алтера, 2010, с. 22.
4. В рамките на патриархалната цивилизация тези ценности се оказват твърде еднакви, упорито фиксирани в постоянни стратегеми на несъзнатата мисъл: „простият“, първичен живот, скромните радости на домашната близост, невинността на детето, блаженото незнание на нищия духом човек...
5. Модерността (от modus hodiemus на латински), в изключи¬телно опростена и синтетична форма може да бъде харак¬теризирана като първенство на научното критично знание, разширено още от полето на технологиите и особено на ин-формационните технологии.
6. Едмунд Хусерл. Кризата на европейските науки. София. 2005, стр. 167. (Майстер Екхарт. Проповеди и трактати. 1995, стр. 120 (по превода на Цочо Бояджиев).
7. Итало Дзвево. Самопознание. Художественная литература. Л., 1972 (переизд. 1980, 2001).
8. I. Kop., 13:1.
9. Сашо Марков. Метафизически етюди. Изд. „Слово”. В. Търново. 2001, 31, 47.
За книгата „Натрупване на незнание“ от Сашо Серафимов, редактор Йордан Велчев, издателство „Жанет 45“, 2020
Истинският, родният дом – обител на Мъдростта – са катакомбите на човешката екзистенция, съдържанието на човешкото пребиваване в света. Тук свършва учеността и идва (понякога) Мъдростта! Заедно с любимите образи, росните утрини и „езерото на съня“, от което „тялото пие живот от цялата вселена./ И тържествува.“ („Сънят“) Заедно с мъката на натрупаното незнание, за която ни напомня премъдрият цар Соломон („… пътят ми е шепа пясък./ Вятърът ще го разнесе.“ – „Докоснат“)! Като непълноценна компенсация за загубения Смисъл!
Бяхме свикнали да мислим поезията на Сашо Серфимов в нейния изумителен размах на интелектуалните търсения, интелигентско безпокойство, в стилната и многообразна емоционална образност, отразяващи не една особеност на религиозната чувствителност на българина: упованието и смирението, свързани не с Божия храм, а с родния дом, с близките, с „думите – шепа пясък, хвърлен във очите“:
Няма друга такава картина, в която да влезеш
и леглото да е толкова меко,
млякото да е топло
и любовта да е единственото живо същество,
което си ти.
(„Искаха да ти кажат“)
Стойността на тези творби винаги се е издигала над забравата и безсмислието, отдавала е почит на същността на човешкото усилие да търси и да се съмнява („… живея, когато стъпките ми вървят/ към неизвестната душа.“ – „Кога ще се прекъсне нишката“). „Натрупване на незнание“1 като по навик предоставя възможност на магията на езика, резонанса на повторението и скритото пространство на метафората да въведат читателя в едно ново измерение на простите неща от живота, които отварят „вратата“ към освободеното съзнание – единственото „лично“ усилие, което всеки трябва да положи:
Понякога и аз съм скитник,
нарамил всичките си времена, вървя,
безделнича край чуждите дворове, край чуждите злини.
Помитам падналите листи от дървото на живота
и сядам някъде на завет
да поговоря със тревите.
(„Шепа пясък“)
Стиховете на Сашо Серафимов не са подтик към антитетично мислене, защото не целят противопоставяне или взаимно изключване на доброто и злото „На границата живея… На границата на човека и нечовешкото в мене.“). Те създават по-скоро предпоставка мисълта да съчетава противоположности (стихотворения и размисли), да преодолява противоречия и да съхрани така подвижността и способността си за възприемане и разбиране на живота като непрекъснат процес. Защото животът ни днес е всъщност изпитание на свободата, „световната история – казва Хегел – не е арена на щастието“.
В един библейски апокриф, Четвърта книга на Ездра, намираме следната история. Когато евреите са в изгнание, един ден по времето на управлението на Навуходоносор всички свитъци на Тората са унищожени при пожар. Пророкът Ездра пита Господ какво трябва да направи: „Светът потъна в мрак и обитателите му са без светлина. Законът Ти е изгорен и вече никой човек не знае Твоите наставления“. В резултат, Господ дава на Ездра задачата отново да напише всичко. Всеки опит да бъде изразена една нова реалност на един стар език кара езика да лъже, онова преживяване на незнанието, което се олицетворява с „бедните духом“ и онези, които знаят, че нищо не знаят наистина. Празнотата е нещо, което човек може да вдиша“. Нещо, което може да вкуси и регистрира със сетивата си. Може би и затова незнанието в разбирането на Сашо Серафимов е нещо повече от битие и нищо подобно на небитието. Това е различното, Другото мислене в рамките на живеенето в полето на социалното, културното, идентичното самоопределение, в рамките на аз-другия. Светът обърнат наопаки (По Хегел основно…) е същият този свят от другата страна – смяната на перспективата е винаги свеж поглед, друг поглед, движение. Оттук и единствената посока на търсене в „Натрупване на незнание“ е към Пълнотата, към съединение с Пълното, всяка потенция в края си съдържа стремежа към свобода… Безусловната доминация на индивидуалността в поезията на Сашо Серафимов, която „поглъща“ целия космос, оставя накрая тъждествена единствено със себе си, като очертанията на Аза се сдобиват със свръхестественото измерение на митологичното („Аз пренасям хронологията на времето,/ пренасям температурата на вековете…“ – „Кога ще се прекъсне нишката“). Около непознатото стои едно незаето от оценка пространство, където винаги има шанс да се „види“ ритъмът на случване на едно събитие, на една среща, на една игра на другости, за да бъде преживяно и оттам – опознато.
Минавайки през римейка, буквалния цитат, свободната асоциация – едно рисковано пътуване през възрастите на земно даденото ни, Сашо Серафимов постепенно измества аз-а в границите на една пречистена поетическа конкретика, за да се открои истинската форма на съществуването, свързана с другите в определена система от значения:
Ти си част от този механизъм,
който създава и унищожава.
Ти си късче от небето,
което се е застояло над човечеството
и гостолюбиво му поднасят трапезата на земята.
…
И ако още страдаш за неживяното,
просто си запали една цигара.
Кафето ще дойде само̀,
с приятелите и с прегръдката на любимите неща.
(„Прегръдката на любимите неща“)
Съдбата на поета е характерът му, способността му да прозира безкрайно малкото, да долавя нишката на духовния катаклизъм („нашият всемир – контейнер със боклуци“) и сриването на общовалидните идеали и духа на това, което на Запад се нарича „залез на големите наративи“ или „крах(й) на Просвещението“. Това е изключително важно! В смисъла на себепознанието, на волята да се познаваш. Ние мислим, че можем всичко, че знаем всичко. А всъщност си умираме с въпросите: „Кой съм аз?“, „Какъв е този свят?“. Но аз вярвам, че точно тези въпроси, на които никога не намираме отговори и които ни държат в напрежение през целия ни живот, може би са най-хубавото на този живот, на живеенето и на непрестанното търсене – вътре и извън нас.
Точно от тук, от питанията към себе си на „границата на световете“ („които някой ден ще/ ме погълнат“), Сашо Серафимов разказва света на „ясните неща“ („толкова неразбираеми“), събрани в шепата на времето. Чистото сияние на „изгрева внезапен“ и светът на фантазията („Човек е устроен да върви с вдъхновението…“ – „Изречението на къщата“) са противопоставени на делничния човек, „загубил себе си“ сред руините на домашния свят, където
няма нито една врата, няма прозорец.
Днес е клетка.
(„Пианото на Моцарт“)
Сашо Серафимов умее чудесно да „прибира“ образите си, да намира вътрешните им конфликти, да вижда в тях драматизъм и даже да им го надгражда, дирейки все още същината на поетическото. Понякога го открива в дребните неща (с не по-малка сила от големите – „мечтаният бряг, където нещата сами се правят,/ където пристигат корабите със щастие“ – „Пианото на Моцарт“; друг път – в невъзможността „да избягаш от тази земя“, скътала в себе си паметта на дедите, птиците („които ми дадоха песен“), мракът („който ме научи да открия/ светлината или срещата на две случайни силни чувства“):
Където и да отидеш, тя ще те връща –
със сухата си река, с босите крака на лятото,
с потъналата сянка на майка ти,
седнала на стол пред обущарницата,
(„Искаха да ти кажат“)
С годините Сашо Серафимов е усвоил способността да бъде едновременно органичен и саморефлексивен, постигнал е строго дисциплиниране на своя талант и верен усет за мяра. Подобна констатация особено силно важи за стиховете, натоварени с отвъдличен исторически и социален смисъл. Макар и открай време светът на човека да е сътворен от думи, творбите от „Натрупване на незнание“ „предлагат“ високи гледни точки и широки перспективи, в които контекстът далеч надхвърля това, което бихме могли да очакваме, език, който може да изрази и най-смътната интуиция, метафора, която прекрачва културните граници:
… думите …
такива хлъзгави, недружелюбни, стиснати, намръщени.
Кой ни изпраща тези думи?
…
И ако всички думи, казани и премълчани от хилядолетия,
все още са около нас,
не живеем ли в тресавище от думи
и вече сме удавени от тях,
потънали, безсилни сред блатата на безкрайното говорене.
(„Безкрайното говорене“)
В контраста на конкретното се съблюдават скритите механизми на онова, което няма форма. И се стига до необикновено изобилие от значения на изказаното в думи: Незнаенето е пустота и пустотата е форма. Един страх пред Нищото, който мотивира стъпките пред неизвестното (ако за малко последваме Хайдегер в по-късните му „същности“), който напомня за доверието, за липсата на случайност. В крайна сметка се оказва, че страхът пред неизвестното е липса на вяра:
Вярвай във всяко нещо,
вярвай с любов
и то ще ти отвърне,
когато застанеш на прага.
Ще те навестяват звезди и хора
луната със своето изменчиво лице,
и всички неща,
които са в теб.
(„Изречението на къщата“)
Какво е вярата, оставена пред огледалото на собствения си Друг отсреща? Ще разсее ли най-сетне дрезгавата си същност, за да ни покаже „откъде започва и къде отива/ корабът на нашата вселена,/ дали и тя очаква/ там/ нашата несподеленост.“ („Ласката“) „Човек трябва да е свободен от всички неща и от всички дела – външните, пък и вътрешните, за да бъде наистина обиталището, в което Бог може да действа“ – пише Майстер Екхарт2.
Надеждата налива и прелива знание, което освобождава – не подчинява, не изнудва, не принуждава така, както „чудото“ или „безгрешната доктрина“. По критериите на позитивното знание църковната надежда е незнание. Обаче „незнанието е над всяко знание“. Затова е празник. За тези, които отъждествяват истинския живот със свободата, но за съжаление и за онези, за които свободата е тъждествена с платената любов! „Тайнствен ужас и свято незнание покрива онова, което виждат тези, дето веднага умират”3 затова е трудно да предположим какви бездни крие човешката душа – младенческа светлина и сватба, неосъзната мъка, живот и смърт, стихии и човешки страсти, побрани в детинското мечтание, в начеващата радост и мъдрото незнание, което не може да се изкаже на други езици. Тези бездни са родили съмненията по какво се различаваме от дървото („Край брега на реката“), защо смутната ни душа се превръща в „някаква гара“, край която „животът преминава през други пролуки“ („Ръцете ни все протегнати“) и защо „светлината все не стига бързината на живота“ („Шепа пясък“)…
Без прекомерно да я посочваме като алегорична фигура, понякога с пародийно-инфернален характер, в поезията от „Натрупване на незнание“ могат да се открият една закодирана „тревожна кротост“ и резонираща вглъбеност, които отвеждат читателя към „есента на поета“, т.е. при ония плодове, които сочат пътя към есенните проблеми на Битието: „Стихотворението е тъжен свят от весели случки. То си има огледало за обратно време, а в очите кораб, с който плава надалеч. Все някой ще влезе в него, за да пие жива вода и да превъоръжи вътрешната си нация.“ („Стихотворението е тъжен свят…“) И макар ритъмът на стихотворенията да е изграден внимателно и емоционалният режим на внушенията да създава чувство за лекота, опитът да се „извади“ човешкото“ от някаква конкретна система на социалния опит, да се положи в представата за вечни и сигурни ценности4, рекушира в умението на Сашо Серафимов да прецизира плана на изразяване. Словото на поета – самотно, успокоено и тихо като подарено цвете, тъжно регистрира изчезването на здравия разум като контролираща сила, която обуздава човека в границите на онова, което е споделимо, разказвано и разбрано. И което плете нишките на родовото и родовата лична и колективна памет – с една дума: пътя, по който всеки от нас се завръща в родината, в рода си, в себе си. Марио Варгас Льоса убеждава събралите се в аулата на университета в Буенос Айрес, че „четенето на добра литература е важно, защото ни напомня, че има общност от човешки същества, към която принадлежим“.
Модерността, основана на рационалната възможност на човека да познава нещата, както и на произтичащата от този разум автономност и свобода на оценка и действие5, разви способността на човека да преобразява собствения си живот, да оплодява игрите на въображението си с най-ценни човешки послания… този безцелно скитащ се човек, притежаващ и своеобразна власт. Подобно търсене на битието е пътуване отвъд ceбе си. Себепресъздаването означава притежаване на себе си и света, постигане, макар и за миг, на равновесие между това, което е в човека, и онова, което е извън него; начин да се преодоляват илюзии и разочарования, където случайното достига вечността, превръщайки живота в произведение на изкуството, в късче диамант с непомръкваща чистота:
Звездното небе е обсипано с отминали епохи,
с отминали животи и бъдещи вселени.
Но днес съм тук
в малкия си град,
сред малките желания
и думите ми кротко капят в реката на живота.
(„Край брега на реката“)
В изблик на ескалираща вътрешна тревога отново Пол Клодел написа: „Защо да се задържам на този наполовина счупен праг?“ („Сатенената обувка“), анихилирайки може би съзнателно напомнянето на Хайдегер, че човек всъщност не прави нито историята, нито епохите, тъй като те просто се явяват в тайнството на „прояснението“. „Самотата е жребият на всички духовно извисени люде“ (А. Шопенхауер), оттук и поезията е най-скромният вид любов. Това е онази нейна разновидност, която не се появява нито в свещените текстове, нито в евангелията, никой не се кълне в нея, никой не се позовава на нея. Поезията е изкуството да се отъждествяваш, да съусещаш, тоест непрестанно да откриваш сходства:
Когато тръгваш, се сливаш с дърветата,
с тротоара, с кестените по тревата, със сенките на къщите.
Ти се изгубваш във всичко, което е около мен.
И защо е това изумление, че те има навсякъде.
Дори когато не се будим заедно,
природата ми съобщава, че си тук.
(„Пътешествие“)
В търсенето/възвръщане на една по-дълбока, пластична и фина поетика, заради която си заслужава писането на Сашо Серафимов да бъде разглеждано като самоизгаряне, като себеразтваряне в дълбините на текста, където да живееш означава постоянно да-живееш-в-увереността-за-света (по Едмунд Хусерл6), поетът продължи да спява гласа от бъдещето с гласовете от миналото. Още в 1863 г. в „Художник на съвременния живот“ Бодлер отбелязва: „Модерността е отминаващото, мимолетното, случайното“. Търсейки решение на своите икономически проблеми (поради разпадането на колониалната система) западното общество в края на XIX век започва да признава превъзходството на всичко ново, на бързината и на напредъка. Историята, заключава в новия ХХ век Осип Манделщам, е отлъчена. Традициите не важат, вечността, трансценденцията вече не се признават. Неумолимото следствие от това ново господство е, че вече не може да съществува траен смисъл, понеже такъв няма как да бъде познат. Той може най-много да бъде припознат – за миг, ала произволно. Мярата и ценността, траещото в преходния свят изчезват. В поезията всеки опит да бъде изразена една нова реалност на един стар език кара езика да лъже. През третата четвърт на миналия век Итало Звево7, един от най-великите и най-трудните европейски писатели, се изправя срещу бездната на нищото. Той е разбрал, че трагедията не е в отсъствието на любов, а в нежеланието да бъдеш щастлив. В последната написана от него страница един старец открива, че е готов да продаде душата си на дявола, но не за младостта, която е тъжна, не за старостта, която е ужасна, нито за безсмъртието, което е непоносимо. Той не иска нищо и Мефистофел се оказва в ролята на търговски пътник, чиито стоки са остарели. Старецът избухва в смях. Този смях е един от шеметните върхове на световната литература.
Когато сме изгубили всички думи и все по-често чуваме вопъла на самотните си стъпки по чуждите улици на града („Звезди в най-мрачната нощ“), когато чакаме милостиво дъждът (и „понякога ония, дето се целуват“) да напише думите по локвите на тротоара, все ще се намери някой да „дорисува пейзажа бездарно и грозно“ („с добри намерения –/ да заприличаш на тях“ – „Обичам ги хората:“). Метафизическите и най-вече метапоетическите основания на влечението към чудни метафори позволяват на Сашо Серафимов да навлезе в неведомите зони на дълбинното, съграждайки отделното стихотворение като разгърната метафора. В пластическата рамка на неговия стих се разкриват символите на красотата, необозримият космос, вечността… В постигането на този ефект изобразителната сила на образите се дължи на естетиката на пълното творческо себеотдаване, в което поетът, както настоява Рембо, влага „цялата си вяра, пълната си свръхчовешка сила“.
Дали наистина сме като ония „деца, изгубили се на пристанището“, или все още вярваме, че „който ни разбули тайната за същността на света, ще причини на всички най-голямо разочарование“ (Ницше)? Поезията на Сашо Серафимов примамва с онези тайни събирания на чувствеността, когато с погледа към чуждото, към другото тяло, намира друго желание и любопитство – преодолима самотност, търсеща ласката и дъха, с който да преодолее своето тяло, покрило къс земя под себе си, с неочакваното боричкане на погледи и смутени подсмихвания, простенали от несмелостта на незнанието да сподели радостната вечност на миг желание, с белега от протегната ръка, осмелила се да покаже онемялата воля за докосване.
Най-говорещият от апостолите, Павел, ни беше завещал да се обичаме, любовта да следваме, да копнеем за духовните дарби, духа да не гасим чувствения пламък, защото какво ако говорим на всички езици, човешки и ангелски, а Любов нямаме в сърцето си – тогава сме камбана що звъни безпричинно и кимвал, що звека... напразно!8 Словото днес не е въплътено, не е станало Плът... Обратно, Плътта е „словото“ на архипримитивната, бездуховна, материалистическа и потребителска атлантическа „цивилизация“, където думите им, освен че „стенат под хилядолетния товар на фалшива и изкривена искреност, са и затрупани от „пепелта на опожарения смисъл“ (Паул Целан). Смисълът на думите е изгорен и как тогава човек може да познава смисъла, ценността, истината:
Години вече се носят пушеци
и мирише на изгоряло време.
(„Панта рей“)
В размислите си поетът ще напише: „Ако човек притежава вродено нравствено чувство и съвест, той по рождение е нещастен. Няма личности, няма обич, хората не са в състояние да контактуват и общуват, противоречат на самите себе си, взаимно се измъчват – това са изключително болезнени неща.“ Това обръщане към безкрайните полета на индивидуалността, метапоетическа рефлексия върху езика, съпротива срещу реалистичния модел на изображение, внимание към фрагмента, употреба на техниката на колажа, деформиране на емпирическата действителност и т.н., доказва на практика, че „всичко, което човек си записва, съдържа някакво зрънце надежда, дори и да произлиза от отчаянието“ (Канети). Незнанието означава да признаеш окончателния факт на взаимната свързаност на съществуващите неща в едно цяло, дори ако тези връзки още не са опознати от нас – една съвсем различна отговорност за света, тъй като става очевидно, че всеки жест „тук“ е свързан с жест „там“, че решение, взето в една част на света, ще породи ефект в друга негова част, че разграничаването на „мое“ и „твое“ започва да става спорно.
Поезията на Сашо Серафимов има свой автентичен аромат точно на културна периферия със сломяващо автентичния свят на всичките объркани енергии, нежността и разрушителната мощ на думите. Разгъвайки паметта като носител на действително действащи поетически кодове, разказва себе си и всички нас, вдъхновява ни да изтласкаме собствените си надежди, привързаности и разочарования до върха, усилието ни да се сдвоим със сизифовата скала на безсмислието, да я приемем не като наказание и механика на пружината, а като личен избор, като подбуждащо делата ни страдание. Това е именно другото послание на заглавието – читателят ще го усети в хладните дълбини на уличната мъгла, в моментите на вътрешно разтерзание и страшни разговори:
Както потъва камък във водата,
така потъва всеки ден след нас.
А някакви хлапаци по вадите му бягат,
плискат изречения и недомлъвки.
От думите взривени скачат, бият се и се прегръщат.
Разнасят детството си като факел
и краката им размесват
кал и светлина.
И целите живеят в този вечен миг,
който ще потъне като камъка.
(„Потъване на камъка“)
Незнанието ражда нежни стихотворения, чувствителни към измененията в природата и към природата на чувствата. „Мисли ти с чувство, чувствай с мисълта си“, гласи първият ред от „Поетическо кредо” на Мигел Де Унамуно – творба, публикувана в книгата му „Стихотворения” през 1907 г. Дали можеш да обичаш, това го има във всички религии. Да имаш топлина и откритост към другите, да не потънеш, да не останеш в озверяването на егото, което е винаги раздразнено и неудовлетворено. Да застанеш срещу тази угнетеност с едно по-простичко и топло разбиране за живота. В Изтока го има това – да обичаш необусловено. Не да обичаш нещо конкретно, защото ти е мило, а да имаш необусловена причина да си добър. Това е висока мярка, тя ще ни спаси от крайни увлечения.
„Вятърът все тъй разрежда хората“, напомняйки им, че „човек трябва да съхранява незнанието си, все някога ще му потрябва“. „В средата на времето“ „само щурецът от детството/ и натрупаното незнание“ („В средата на времето“) ще ни подскажат пътя към „нашето връщане/ с къщите, с улиците, с планината и извора,/ с любовта…“ („Със завързани очи“). Незнанието е последната мисъл/образ в ума, която преодоляваме на път към състоянието на единение с мястото на Пустотата, откъдето всичко извира и в което всичко се утаява… колко е пластичен сюжетът на живота и как се „сговаря“ той с асоциации, клишета, цитати и истина в неразривно и въздействащо цяло. Така, между двата бряга, ще се наложи още хиляди години да „сваляме и издуваме своите платна“, „за да отпътуваме към други брегове, към други светове“ („За родината и морето“), докато „бурите на незнанието“ ще „пречупват мачти/ и пътешествия“, ще „разкъсват спомени, предания и бъдеще“, ще „изпълват трюмовете на страха“ ни и бясно ще „запокитват всяка мисъл за спасение“ („За родината и морето“). „Трябва да бъдем горди с болката, защото тя е доказателство за нашата извисеност“ (Новалис).
Сашо Серафимов пише за един свят, в който застиналостта е невъзможна – всичко се движи, рядко стават срещи, но при тия движения все пак има засичания, преодолени разминавания, разпознаване, близки посоки. Да споменем Хайдегеровата жалба по изгубеното „разбиращо доверие“ към „не-скритата“ примордиална битийност (ein verstehendes Ver-trautsein)9. Времето е нашето най-скъпо притежание. Може би и затова в неговите творения се вижда светлото лице на земята и ясното слънце над широките полета, единствено вечните звезди понякога надникват през процепите на дървесните сводове:
Допълвам се.
От сутрешната среща с росата.
От случаен разговор, от мириса на някакви цветя.
Допълвам се от изгрева внезапен,
от скитащия във дървото вятър
и всичко в мен започва да говори, да си тананика,
да се разпилява и събира.
Гласът си някъде сред облаците чувам.
Безброй очи у мене се отварят,
вървя сред всичките си сетива
до оня миг,
във който
отново се превърна в човек.
(„Втвърдяване“)
Поезията на Сашо Серафимов поема в себе си парадокси, дълбочини, скрити дисонанси, които присъстват в тази уталожена и успокоена естетска бавност. Попадайки в екзистенциални форми, които могат да бъдат и шлагери, стиховете на поета работят с тях много сложно, фино, създават им дълбочина и драматичност.
Въпросът ми е: Как да бъде избегната опасността тази воля за устойчив смисъл, за връщане към архетипите да се превърне във фундаментализъм? Тук очевидно има опасност. Материалистично-консумативните енергии на съвремието отдавна изпразниха от съдържание този свят. С изключение на едно – незнанието ни. То и днес продължава да наторява с хумусните си въпроси вдъхновението ни през всичките „отчаяни пространства“, в които сме намирали сламка спасение.
Бележки:
1. Изд. Жанет 45. П., 2020, 82 с.
2. Майстер Екхарт. Проповеди и трактати, 1995, по превода на Цочо Бояджиев.
3. Братя Грим. Немски сказания. Том 2. Превод Цочо Бояджиев. С., Алтера, 2010, с. 22.
4. В рамките на патриархалната цивилизация тези ценности се оказват твърде еднакви, упорито фиксирани в постоянни стратегеми на несъзнатата мисъл: „простият“, първичен живот, скромните радости на домашната близост, невинността на детето, блаженото незнание на нищия духом човек...
5. Модерността (от modus hodiemus на латински), в изключи¬телно опростена и синтетична форма може да бъде харак¬теризирана като първенство на научното критично знание, разширено още от полето на технологиите и особено на ин-формационните технологии.
6. Едмунд Хусерл. Кризата на европейските науки. София. 2005, стр. 167. (Майстер Екхарт. Проповеди и трактати. 1995, стр. 120 (по превода на Цочо Бояджиев).
7. Итало Дзвево. Самопознание. Художественная литература. Л., 1972 (переизд. 1980, 2001).
8. I. Kop., 13:1.
9. Сашо Марков. Метафизически етюди. Изд. „Слово”. В. Търново. 2001, 31, 47.
