Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ЗНАЧИ ВСЕ ПАК МЕ ИМА"

ЗНАЧИ ВСЕ ПАК МЕ ИМА

Коста Радев е професионален писател и рибар. Живее в рибарско селище „Траката“ край Варна, където лови риба и пише книгите си. Преди това е работил като журналист в София. Автор е на книгите: „Велосипедът” (новели, 1978); „Земетръсът” (повести, 1983); „Овчи кожи” (повести, 1984); „Измислени хора” (разкази, 1985); „Капан за невестулки” (разузнавачески и приключенски роман и повести, 1988); „Пленници на сънища” (роман, 1988); „Остров Маргарита (роман, 1993); „Сенките на Вавилон” (роман-пъзел, определен за български роман на 1996); „Атлантида” (роман, спечелил конкурса на Сдружението на българските писатели, 1988); „Лунни конници” (роман, спечелил голямата награда на националния конкурс „Развитие“, 1999); „Лабиринтът към Монтевидео (роман, 2004); „Розата на ветровете” (роман, 2008); „Пентомастики” (поезия, 2008). Пентомастики-2, (2011), стихове, „Все едно“, роман, (2013), „Речник на глупавите думи, роман“, (2016 ).



* * *
 
Побързай, Време!
Огладней
и като звяр се нахвърли
на предстоящите години.
Излишни те са и безсмислени.
Разчиствай, яж. Спри чак когато
накрая свърши красотата,
лицето млечно щом се сгърчи
метличините щом увехнат
във дълбините на очите.
Тогава, стара и самотна
навярно ще ме забележи –
ръце протегнал от столетия
и коленичил да поднасям
смирено, тръпнещо сърце.




* * *
 
Посегнах дете да погаля.
То ухапа ръката ми.
Дадох си хляба на гладния.
Изяде го. И насъска кучето.
На болния купих лекарство.
Той ме прокле – било горчиво.
Това е добре.
Значи все пак ме има.
Съществувам и още ме виждат.



 
* * *
 
Колко пъти питах, Боже
как дявола да разпозная?
Искрящите очи зелени?
Косата мека, русо-рижа?
Смеха, по устните полепнал?
Глава заравям да се скрия
уши запушвам да не чувам –
крещи душата и го вика.
 
 


* * *
 
Жената, скрита във момичето,
с мълчанието си ме канеше.
Момичето пък викаше: Махни се!...
И толкова се мразеха и двете!
 


 
* * *
 
Помолих се – и ме чуха.
Поисках – и ми се даде.
Нито Съдбата бе глуха,
ни Бог ме остави гладен.
Спях във улука с врабчето,
изгрева гоних с делфина,
късах със зъби въжета,
пях на сирените химна.
Щастие синеоко
ме съпровожда към края.
А човечеството наоколо
не вярва, че съм във рая.



 
 
* * *
 
Имах мрежи, ръце и море.
И приятели имах.
Тях морето ги взе.
Изгниха и мрежите. И рибарските куки.
Ръцете – солта ги изсмука.
Заличиха вълните морския път.
Разкривената лодка на две се пропука.
Извъртя се кръгът.
Не е минало нищо.
Не е ставало нищо.
Планетите все си летят.
Дано, Боже мили, риба да стана.
Някого с мен да нахраня.



 
 
* * *
 
Уж беше малка любов.
Съвършено нищожна.
Блуждаеща клетка сред цялото тяло.
При това я усетих навреме.
И дори се присмях със глупашка усмивка.
Само миг след това стана късно.
Тъй както се смеех.
Бях съборен, поробен, и чужд.
Някой друг – окован във вериги
и заточен на райския остров.



 
 
* * *
 
Пее младата майка
и люлее детето
и се моли на Девата
да ѝ пази момичето:
рибар да не види,
море да не види,
мъка да не знае.
И детето заспива
и щастливо отплува,
и сънува морето,
и люлее го лодка,
и го галят мъжете,
недостигнали бряг.



 
 
* * *
 
„Понякога и най-доброто дело,
замислено със чисти намерения,
без видима причина се проваля”.
Тъй отговори Бог на забележките,
че хората без нужда се избиват
и че земята тъне във страдания.

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево