Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: МИСИЯТА НА АЛЕК ПОПОВ"

МИСИЯТА НА АЛЕК ПОПОВ


Интервю с писателя за книгата му „Мисия Туран“

Книгата Ви е своеобразно „road movie“, такова май е било и за Вас писането ѝ – били сте на различни места, свързани със сюжета. Колко време отне изследването за „Мисия Туран“ и кое бе най-непознатото за Вас по темата за древните българи, която казвате, че Ви вълнува още от написването на „Мисия Лондон“?


Беше дълго пътуване в буквалния и преносен смисъл. От замисъла до реализиацията навярно са минали поне 10 години и са изминати хиляди километри. Както и друг път съм казвал, целта на моите изследвания беше преди всичко да създам една автентична и убедителна среда, в която да се разгърнат героите и сюжетът на романа. В канавата му са вплетени много детайли от бита и светоусещането на степните народи, елементи от природния и политически пейзаж, от социалната действителност в централна Азия. Що се отнася до древните българи, темата е интересна за мен преди всичко в абсурдните си измерения. Открих, че търсеното на корените не е уникален български феномен. Много народи са изпадали в това увлечение, което е пряко свързано с епохата на Романтизма и романтичния идеал за нацията. Особено активни са били унгарските пътешественици от 19-ти век, които осъществяват няколко експедиции в Далечния Изток с тази цел. През 30-те години на 20-ти век пък една германска експедиция се отправя към Тибет, за да търси корените на арийската раса. Тя се провежда под патронажа на Аненербе, печално известния институт на Третия райх за изследване на наследство на предците. Примери за подобни тежнения към корените се срещат и днес. От известно време в Унгария се провежда едно събитие, известно като Курултай – събор на конните народи от средна Азия, за които се предполага, че имат родство с древните унгарци. Там, между другото, редовно участва и група от България. Издигат един огромен портрет на Атила и демонстрират конни умения.


Разбрахте ли по-добре българите, след като посетихте Южен Сибир? Как се самоопределят хората там? Научна ли е тезата за племена до Алтай, които са унищожили наши предци?

С всяка нова книга по принцип разбирам и научавам нови неща. Това са своеобразни университети, през които минавам. Не мога да кажа доколко ми помагат да разбера „българите“ (пък и, честно казано, може ли да ги разбереш?), но в някаква степен ми помагат да съм по-наясно със себе си и заобикалящия ме контекст. Веднъж издадени, книгите започват да живеят собствен живот, да се интерпретират по различен начин от различните групи читатели, от всеки индивидуален читател и често това няма много общо с първоначалния замисъл на писателя. На мен ми стига книгата да се чете, историята и героите да вълнуват, да предизвикват въпроси, коментари, дискусии – това означва, че текстът е жив. Все пак, иска ми се да обърна внимание, че „Мисия Туран“ е художествена книга, роман, който не изследва, нито пък защитава определени исторически тези, а по-скоро си играе с тях. В процеса на тази игра могат да се разкрият интересни връзки, зависимости и паралели. Далечното минало е също толкова фантастично, колкото далечното бъдеще и това отваря широко поле за въображението. В този смисъл за моите герои не беше особено трудно да си въобразят, че виждат потомци на древните българи там, където им се искат да ги видят. Тези неща се случват в главите им, а не в реалността. Не случайно съм направил паралел с великия унгарски пътешественик от 19 век, Шандор Чома от Кьорош, който тръгва да търси изгубения народ, наследниците на древните маджари, изминава хиляди километри и се опитва да достигне хипотетичната люлка на нацията някъде в района на град Ярканд, на границата с пустинята Такламакан. В процеса на това търсене той изучава древните тибетски текстове, превежда и систематизира огромен материал и на практика прави будизма достояние на западната култура. Но така и не намира древните унгарци, те остават само в главата му.
 

Разкажете повече за типичните им музикални инструменти и гърленото пеене – практикува ли се още, масово ли е?


Да, това е съвсем жива традиция и повод за особена гордост сред местното население. Пробвах да взема няколко урока, но ме заболя гърлото. Предупредиха ме, че към тези упражнения трябва да се подхожда много внимателно. Има няколко стила в гърленото пеене, които наподобяват звуците на природата – рев на бик, звън на стремена, ромолене на планински поток. Широко разпространено е вярването, че гърленото пеене събужда енергията на чакрите и има целебно въздействие. В романа има една сцена, в която то се използва и като сексуален стимулатор. Националният струнен инструмент в Тува се нарича игил, а в Монголия – морин-хур. Бубенът е магическият тъпан, с който шаманите осъществяват връзка с отвъдния свят. Торбичката от тестиси на бик, пълна с мидени черупки, ми се видя най-достъпния инструмент за моето музикално равнище. А най-хипнотичният – устната лира, позната у нас като брамбазък. Интересното е, че много от тези древни техники се вписват идеално в съвременните музикални стилове, особено в кънтрито, където устната лира например играе голяма роля.
 

С книгата си „Мисия Туран“ казвате ли, че не е нужно да търсим предците си или техните наследници из Афганистан, Сибир, Унгария или други места? Споделяте ли максимата, че народ без минало няма бъдеще?


Винаги съм харесвал приключенията и пътешествията. Иначе нямаше да напиша такава книга. Те поддържат откривателския дух на човечеството. Дори целта им да изглежда абсурдна. Често се е случвало, както при Колумб, човек да тръгне да търси едно, а да открие съвсем друго. Въпросът е нещо да те мотивира да тръгнеш. Няма народ без минало, както няма и човек без минало. Излишно е да се тревожите. Но когато някой постоянно живее в миналото, ще се съгласите навярно, че не остава много време за бъдещето, нито за настоящето. Древното величие не може да компенсира настоящата мизерия, а историческите блянове са като битката на Дон Кихот с вятърните мелници. Би следвало да сме го разбрали досега, но явно не сме си научили добре урока. И затова „Мисия Туран“ е толкова актуална. Миналото не трябва да бъде нито фетиш, нито табу.


Къде е нашето бъдеще като нация и държава – на Изток или на Запад?

Мисля, че в културно отношение ще си останем с единия крак в Ориента, в източния начин на мислене и най-вече в източното двусмислие. Което не е непременно лошо. Инерцията на соц-клишетата по отношение на оста Изток-Запад все още е твърде силна и ни пречи да се отворим към многообразието на света и промените, които настъпват. Така и така се намираме на кръстопътя на цивилизациите – и като исторически опит, и като геогрфско положение – поне да се опитаме да вземем най-доброто и от двата свята. И да не забравяме, че тези светове постоянно общуват помежду си, допълват се и взаимно се обогатяват. За мен изборът или-или никога не е стоял. Съвсем друг е въпросът къде сме в политически и икономически план. Бъдещето ни е категорично в Европа, не на последно място точно заради палитрата от културно многообразие, което предполага.
 

Въпросът за избора между Изток и Запад стои особено актуално сега, когато се води война в славянския свят. Смятате ли, че това, което се случва в Украйна, ще промени трайно отношението на българите към ценностите им, цивилизационния им избор, към освободителите ни, към останалия свят?


Това, което се случва в Украйна, е трагедия, предизвикана от нео-имперските аспирации на Русия или по-скоро на управляващия ѝ елит, който така и не успя да преосмисли нито царисткото си, нито тоталитарното си минало. Историята доказва, че народите се учат предимно от пораженията си, доколкото изобщо се учат. Изглежда поражението на СССР в Студената война не е било достатъчно, за да отключи тези оздравителни процеси в руското общество и да ги направи необратими. Сега предстои нов рунд на Студената война и резултатите от нея най-вероятно ще са същите. То и Германия не се е научила от първия път... Славянският свят общо взето се изчерпва със славистиката, останалото е по-скоро химера. Той би бил възможен само в условиията на взаимно уважение, зачитане на културните особености и различия, на равностоен и свободен обмен на идеи. Онзи, който се стреми да го доминира, всъщност го разрушава. Що се отнася до т.нар. исконни ценности, не вярвам да се променят, доколкото имат нещо общо със стремежа към свобода, хуманизъм и правото на самоопределение. В това всъщност се състои и цивилизационният избор. Дори ми се струва, че сега ще започнем да ценим тези неща още повече, поне някои от нас, изправени пред заплахата от потъпкването им. Има огромна вълна на солидарност с жертвите на путинската агресия сред будните свободолюбиви хора по цял свят и се надявам да останем част от нея. Предполагам, че много от митовете, свързани с „освободителите“, ще бъдат сериозно разколебани. Самата идея за „освобождение“ вече е компрометирана, поради системната злоупотреба със смисъла ѝ. В края на „Мисия Туран“ има цяла глава, посветена на подобна „специална операция“, при която един марионетен режим е сменен от друг. Що за освобождение е това, което те вкарва в нов цикъл от зависимости? Никой не може да те освободи, ако ти самият не се чувстваш свободен.


Каква е писателската Ви мисия? Иронията Ви е неудържимо смешна и точна, но е жестоко предсказанието, че и да си внесем българи от другаде, те пак ще емигрират...

Иронията сама по себе си не може да бъде мисия, тя е по-скоро гледна точка към света и мястото ни в него. Ако не се отнасяме критично към себе си, няма никакъв начин да напреднем и да се усъвършенстваме. Да разберем какво и как трябва да променим, за да не бъдем постоянно в плен на илюзии, митове и предразсъдъци.


Някои от прототипите на Вашите герои от „Мисия Туран“ чели ли са книгата, има ли обидени?

Не съществува ирония без самоирония. Мнителността и обидчивостта са може би най-видимите белези на ниското самочувствие. Предполагам, че най-обидени се чувстват онези, които дори не са чели книгата. А има и такива, които принципно са обидени за всичко и на всеки, но най-вече на себе си, защото просто не се харесват... Как да им помогнеш? Очевидно много хора се чувстват по този начин в наши дни, защото сме свидетели на истински кръстоносен поход срещу хумора. Отвсякъде, особено през социалните медии, извира безвкусна задушаваща патетика. Не си спомням някога да съм срещал толкова често думата „гавра“, артикулирана с треперещ от възмущение тон. За мен това е синдром на тежка депресия. Загубата на чуството за хумор е предвестник на на войната и агресията.


След последните избори мнозина казаха, че политици и интелектуалци омаловажават и обиждат дори народа си. Вярно ли е и до какво би могло да доведе това разбиране за народ? Народът ли е виновен за политиците или политиците за народа?

Идеята, че съществува някакъв чист и девствен народец, възседнат от злите политици и интелекуалци, всъщност е пълна утопия. Както е вярно, на пръв поглед, че обикновните хора могат да бъдат много по-свестни и по-разумни от така наречения „елит“, по-точно „илит“ в нашия случай. Когато опре до общата работа обаче, този разум се изпарява. Защо? Всяка обществена ситуация произвежда някакъв вид своя номенклатура, която обслужва статуквото и се възползва от него. Мечтата на повечето хора е да се влеят в редиците на това привилегировано съсловие, докато тези, за които понятието „елит“ най би прилягало, обикновено не искат да имат нищо общо с него. Политицте са огледало на народа си, както и обратното. Не очаквайте големи изненади. Едни и същи хора разменят местата си, но властта и парите имат свойството да усилват лошите черти на характера. За да се променят политиците, би трябвало да се промени и самият народ. Проводник на такива процеси обикновено е интелигенцията, но ако се съди по резултата и темповете на промяната, има да чакаме...


Няма оптимизъм във финала Ви – нито за любовта, нито за истината – тя потъва в планините, а фалшивите новини остават, заедно с политиците и некадърниците... Защо решихте така?


Напротив, мисля, че финалът е доста ведър, както и книгата като цяло. Защото има ли нещо по-хубаво от това да се разделиш с илюзиите и напразните надежди? Това е добра основа за ново начало. Политици, некадърници, фалшиви новини винаги ще има, но животът продължава, както и съпротивата, както и смехът. Шегата е като слънчев лъч, който осветява фалшивите ценности и кумири, които ни заобикалят. Освобождението тръгва от скепсиса и разколебаването на митовете, защото без да се отървем от това бреме, няма да разберем нищо от живота.


Ще има ли серия от „мисии“ във Вашето творчество – има ли някаква вече оформена идея?

Избягвам да се повтарям. Във всяка книга се опитвам да кажа нещо ново, по нов начин и с нови средства. Надявам се да успея и следващия път.


Въпросите зададе Валентина Добринчева

 
Алек Попов е роден в София през 1966 г. Завършил е Националната гимназия за древни езици и култури “Константин Кирил Философ” и Българска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Автор е на романите: „Мисия Туран“ (2021), „Мисия Лондон“, „Черната Кутия“, „Сестри Палавееви в бурята на историята“, “Сестри Палавееви по пътя към новия свят“; на есеистичната книга „Спътник на радикалния мислител“, както и на редица сборници с разкази, сред които „Ниво за напреднали“, „Митология на Прехода“, „Телесни плевели“. Той е сред най-превежданите и четени български писатели с повече от 40 издадени книги в чужбина. Романът „Мисия Лондон“ е преведен досега на 16 езика, а „Черната кутия“ – на 10. Разказите и есетата му са публикувани на повечето европейски езици и са включени в множество международни антологии, сред които Best European Fiction 2011.
По романите и разказите на Алек Попов са създадени няколко филма, радиопиеси и пиеси. Той е съсценарист на филма „Мисия Лондон“ по едноименния му роман. През 2015 г. Драматичен театър – Пловдив поставя на сцена театралната адаптация по романа му „Сестри Палавееви в бурята на историята“. Пиесата му „Ковачи“ е играна на различни сцени.
Носител е на редица литературни отличия, сред които: наградата за нова българска проза „Хеликон“ (2002, 2013); националната награда за драматургия „Иван Радоев“, наградата „Елиас Канети“, „Цветето на Хеликон“ за най-продавана книга на 2007 и 2013 г., наградите „Четящия човек“ и „Чудомир“, наградата на британския ПЕН Център за преводна литература, наградата Pro-za-Balkan за принос към балканската литература (2019 г.) и др. Алек Попов е член-кореспондент на Българската академия на науките в отдела творци на изкуството.

 

На мисия в Тува

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево