Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ОТВЪД ОГЛЕДАЛОТО"

ОТВЪД ОГЛЕДАЛОТО

Явора Петрова е родена в семейството на художника Васил Стоилов и Яворовата племенница и изследователка Ганка Найденова Стоилова. Съпруга на японския поет Кен Нагай и майка на трагично загиналата млада художничка Василия Стоилова. Образование – висше музикално (Рим, Санта Чечилия). Публикувани книги – първо на френски език: стихосбирката „Vitrage“ (Стъклописи). На български: „Баща ми“, „Обречени“ „Сърце без дом“, „Момичето, което нарисува анорексията“ Сребърен медал за поезия, връчен в Римската Община (Сampidoglio). и сребърен медал за есеистика „Bonaventurа Somma“. Автор на пиесата „Другата в огледалото“, онлайн версия с Елена Петрова. Под печат е стихосбирката „Загадката Венера“.


Моя любима Явора,

Намерих в архивите си, между цветните репродукции, няколко снимки, които ще ти изпратя с радост, защото искам да имаш макар и бегла представа за изкуството на твоя баща, който те обича и от днес нататък не ще работи освен за тебе и в твоя чест. Но ако някога, в близки дни, стъпя отново в Париж близо до тебе, тогава ще направя всичко, което пожелаеш – пейзажи, български Мадони, портрети...
Бъди щастлива, хубаво мое дете, и не забравяй твоята първоначална цел – изкуството. В този момент всичко останало е второстепенно за теб.

Целува те хиляди пъти:
твоят баща Васил Стоилов

. . .

Стоя пред студеното стъкло, зад което лежи баща ми. Това е последното му легло. Невъзможно е да се изправи. Невъзможно е цигарата в ръката му да разцъфне като малък червен изгрев. Татко залезе завинаги зад планината на своето изкуство. Струва ми се, че гледам в някакво странно огледало, но не виждам себе си, а него като съставна част от моя живот. Не зная дали неговият образ – такъв, какъвто го познавам само аз, може да се нарече портрет. Татко често заставаше пред огледалото и търсеше себе си преди да създаде своите десетки автопортрети. Може би в тях той откриваше своето насрещно, дори бих се осмелила да кажа, обратно аз. В странното огледало на спомена, аз също се докосвам до обратното лице на него, живия, но това едва ли е лицето на смъртта. Това е просто друго измерение на живота, в който се преплитат обикновени образи от нашето общо минало, лица, излезли от картини, познати улици и пейзажи и тяхното продължение в света на изкуството. Васил Стоилов – художникът и човекът и преди всичко моят баща и представата ми за него...
Отвъд огледалото е пролет – пролетта на баща ми, разцъфнала в бяло и бледо розово... Ето ме и мене – момиченце с дебели бузки, родено години след края на младостта му. Закъсняла пролет, закъсняла радост – затова два пъти по-силна – с приведени от цветове клони. Единственото тъмно в тази пролет е сивкавозеленото кимоно, с което рисуваше баща ми. Той сядаше ниско до земята пред своите картини, или на малко трикрако столче, или върху възглавница с кръстосани крака. Някои критици го наричаха „художник – реалист“, но те не познаваха магията на неговия творчески процес. Татко беше странен ловец на реални образи, които потапяше в атмосфера на мистични светлинни нюанси. За него светлината, родена от мрака, беше част от някакво единство, част от цялото. Той търсеше нов вид материя, рисуваше стенописи върху обикновена хартия благодарение на една непозната за акварелистите техника. Смело си служеше с восъка, триеше с парцалче повърхността на своите картини като създаваше в тях илюзията за грапавина на зид. Странно е, че го наричаха художник – реалист. Разбираемото едва ли е реализъм. Простотата на изказа е висша форма на издигане на човешкия дух до онова, което някои от нас наричат Бог. Небето в неговите пейзажи заемаше винаги по-голямо пространство от земята.
„Най-трудно се рисува небе“ – казваше често баща ми.
Татко не е само един от най-големите майстори на облаци в българската живопис. Благодарение на играта между светлини и сенки, той рисуваше дъжд и мъгла. В неуловимия си духовен полет, улавяше върху платното невидимия вятър, който беше просто движение в крилатите клони на дърветата. Татко не е единствено майстор на движението. Той се приземяваше смело и в хладната застиналост на зимните пейзажи. Свивам се от студ в моето детско палтенце. Попаднала съм в една от татковите зими. Дълго вървях през житните полета на летните му пейзажи. Почивах си под плътните сенки заедно с неговите селяни – жетвари... Мене също ме отгледа такава обикновена женица с напукани от работа ръце, поради заетостта на майка ми. Нарекох я Нани – мъничката старица от нашите общи сънища с баща ми. Ние с татко обичахме приказките. Поради това майка ми бе принудена да слезе на земята. Тя изграждаше музеи, фондации, общество, населено с големи артисти, изучаваше творчеството на Яворов и го тълкуваше в десетки дебели книги. А ние с баща ми, усмихнати и отвеяни, продължавахме да се търсим отвъд огледалото...
Стоя пред заледена река. Наоколо е сняг. Над мене гальовно се надвесват натегнали клони. Татко е нарисувал тръпката на зимата. Дълбоко в тази зима не се отваря прозорец, а тъжна врата. Пред вратата е приседнала старица с неподвижен поглед. Възлестите ѝ ръце обхващат коленете като оголени клони. Кой е това – Нани, баба Ева, баба Велика, майка ми, или аз – вече остаряла? Смъртта – гостенка на живота... Колко пъти баща ми я нарисува в образите на своите старици. Всъщност татко се страхуваше от нея. Той не ходеше на гробовете дори на най-близките си роднини, не посещаваше често в болницата и Нани – старицата, която толкова много обичаше. Тогава го осъждах за това. Сега, когато го няма, сама рядко отивам на гроба му, защото смъртта е там – във физическото угасване на човека, в равнодушната плитчина на пръстта... Човекът остава вътре в нас и след нас за другите, които представляват паметта. Човекът е там, където продължава да живее.
Винаги мисля за баща си, когато търся себе си. Той казваше, че е атеист, но приличаше по-скоро на самотен еремит, който, намерил равновесието си, си отива все повече от света и заживява в пустинята на човешкото съвършенство. Не искам да нарисувам неверен портрет на баща ми за тези, които не го познават. Той беше необикновен в своята обикновеност и самотен, защото никой от нас не разбираше, че на човек му е необходимо малко, за да е щастлив. Нежността и топлотата, която цял живот беше търсил в образите на своите рисувани деца, го посети едва в последните му години. Тя се казваше Василия и беше моя дъщеря – „люляковото клонче на дядо“ – както я наричаше той. Това палаво синеоко ангелче цапаше статива му с бяла боя, заплиташе гребена в оредялата му коса, но явно всеки творец има свой ангел, който прилича на душата му... Останалите ние – негови близки, не разбирахме вечното дете в духа на баща ми, силата, която го караше да пуши, въпреки изричната забрана на лекарите. Карахме му се, шпионирахме го, но той държеше упорито проклетата цигара между пръстите си, като че ли беше факел на някаква неразбираема истина.
На 80 годишна възраст, баща ми отказваше да си постави и слухово апаратче, въпреки че глухотата все повече го изолираше от света. Само зрението му оставаше непокътнато от годините и от тежкия диабет. Той никога не сложи очила. Седеше пред телевизора и се ядосваше на лошата дикция на актьори и говорители, на несъвършената апаратура, на глупавите програми... Той имаше чувството, че не умира, а целият цвят покрай него се променя и руши и не знаеше колко е бил прав в това отношение. Нашият свят наистина се променяше, рушеше се и се изграждаше едновременно... Но татко беше спрял в своето кресло пред телевизора и умираше гордо с достойнство, което едва сега оценявам. Никога няма да си простя илюзията, че болницата ще го спаси от рака в белите дробове. Той не искаше повече да живее. Неговият час звънеше тихо в големия му ръчен часовник...
Ето ме, спряла в една от любимите му картини – „Бабата с ябълките“ Погледат ѝ е зареен някъде далеч, там, където никой от нас живите още не е бил. Пред нея лежат сочни плодове и в тях е вечният живот на тази земя, в която бавно потъваме самите ние. Но ако се докосна до тези ябълки, сигурно ще усетя дъха на тамяна, край мене ще грейнат гаснещи свещи и цигари...
Прихлупен свод на църква. Подуенският мост... Там поп Георги отслужва панахида за баща ми в църквата, където е четял молитви дядо ми – поп Стоил.
И някъде в огледалото на времето, виждам лицето на баща си, такова, каквото го помня. И си мисля, че мътилката на нашите дни ще се разпръсне, както в неговите картини се разпръсва неудържимият устрем на светлината.

 

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево