Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ПОВЕСТТА „НЯКОГА“ НА ДОРА ГАБЕ – ЕДНА НЕДООТКРИТА ХУДОЖЕСТВЕНА ВСЕЛЕНА"

ПОВЕСТТА „НЯКОГА“ НА ДОРА ГАБЕ – ЕДНА НЕДООТКРИТА ХУДОЖЕСТВЕНА ВСЕЛЕНА

Катя Зографова е литературен критик и историк, документалист, есеист и поет. Родена е в Панагюрище. Завършила е РЕГ „Ив. Вазов“ в Пловдив и ПУ „Паисий Хилендарски“. Повече от 30 години работи в Националния литературен музей като главен уредник на къщата музей на „Н. Вапцаров“, а в периода 2010-2016 и като директор на НЛМ.
Автор е на 19 книги, сред които „Играещата със стихиите. Елисавета Багряна“, „Знаменити. Забравени. Забранени“, „Световете на Яворов“, „Хроники на Вазовия род“, „Бележити жени на/за България (От Кера Тамара до Петя Дубарова)“. Последната ѝ книга с елементи на документално разследване – „Фани Попова-Мутафова. Житие и страдание“ е посветена на 120-годишнината на писателката през настоящата 2022 г.
Изследванията на литературната историчка са съсредоточени върху 20-те – 40-те години на ХХ век, а темите, които я занимават, са постиженията на „многоликата българка“ в културата, обществения и социалния живот; възкресението на забравени и политически репресирани автори, диалогът на българската и европейските литератури... Член на СБП и Клуба на българските писателки. Нейни текстове са превеждани на английски, руски, френски, италиански, гръцки.
Носителка е на националните литературни награди „Блага Димитрова“ и „Нешо Бончев“, на международната Златна монета „Писменост“, на наградата на Славянска литературна и артистична академия от Съюза на българските учители за 2021 г.




Тази изумителна книга Дора Габе създава в процес на своеобразна творческа игра. Първоначалният замисъл на авторката от началото на 20-те г. XX век, е да напише спомени5. Самата тя свидетелства: „По повод на един от разказите ми казаха, че там, където звучи най-наивно, всъщност е най-хубаво, че тези абсурди, до които детето стига с разсъжденията си – са абсурди само за възрастния човек, и дори се учудиха как ми е хрумнало това! Аз не можех да дам никакво обяснение – само чувствувах, че всичко е дошло от само себе си, че навярно е естествено за детето така да мисли и говори... Посъветваха ме да напиша още такива разкази, за да направя книга. Тогава наех една стая в Горна баня, изолирах се и всеки ден пишех по един разказ. Никога предварително не знаех за какво точно ще пиша на другия ден...“1
Може би именно това благословено незнаене обуславя появата на текста като ИЗБЛИКВАНЕ ОТ НЕСЪЗНАВАНОТО, което може да бъде определено като авангардизъм на детското виждане, подобно на праисторическите рисунки с тяхната модерна експресия...
Дора Габе е посветила „Някога“ на сестра си Бела. Дали тя е неназованата близка, с която е споделен първият разказ, поощрила абсурдизма на наивното детско виждане, което прави толкова необичайна повестта? Ако е Бела, трябва да ѝ благодарим, но е възможно това да е и детският писател Йордан Стубел, с когото поетесата общува по това време и чието име в късните си спомени упорито премълчава! Разбира се, цялостната плодотворна атмосфера на естетическите търсения от 20-те години няма как да не е повлияла на „връстницата“ и на поколението и на модернистите.
Макар да остава само допускане, тъкмо посвещението на Бела ме отведе към първата тема на моите тълкувания – изграждането на повестта като своеобразен МАТРИАРХАТ. Извън съмнение е, че в „Някога“ доминира образът на майката. Бащата или стои неподвижен на масата, или просто отсъства, а когато семейството го чака да се завърне от града, вместо него от Тъмното на нощта идва вълкът... Бащата е въплъщение на възрастния, цивилизован свят, той не разбира алогизмите на собствените си деца, затова е способен жестоко да укори жена си със следната знакова фраза: „Глупави ТИ растат децата“, което ако не за буквален отказ от родителство, е свидетелство за отчуждение от първичните им светове.Докато майката и детето разговарят дори още преди то да се е родило, диалог с бащата в този изначално женски свят няма.
Самото повествование започва с разказа за пътуването на майката, сравнима с царска особа – „родителите я благословили, прислужниците целунали полите на дрехата й“. На капрата на волската кола стои не колар, а кочияш, термин, който свързваме с аристократичните каляски. И тук забелязваме нещо важно: ОБРАЗЪТ НА ПЪТЯ и пътуването е обвързан с майката, която в обичайните представи обитава пространството на ДОМА. Нещо повече, именно тя в съня си има видение за околосветско пътуване, необикновено маркирано с женски образ – като опасване на земята с „широка панделка“. Колко изразителен е този прочит на „СКИТНИЦАТА ЕВРЕЙКА“ – във фигурата на СТРАНСТВАЩИЯ ДОМ – пътуващата кола с цялата покъщнина и родените и неродени деца, бавно движеща се в своя безкраен път! Така дори появата на мотива за изгонването от рая, което се случва по време на сякаш безначалното и безкрайно пътуване, не се преживява като библейското проклятие. Вратите на НОВАТА ЗЕМЯ не са плашещи, а примамват с надежда. И това е така, защото Дора Габе мисли в цялостното си творчество Добруджа като хипостаз на ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ, на земния рай.2
Епическото пътуване е наблюдавано от звездите, които „чъртаят тайни знаци по небето, а една малка звездичка се запалва ту червена, ту зелена и не угасва“. Тази двуцветна звезда сякаш регулира, сякаш сигнализира. Дълбокото свързване на пътя върху земната карта с небесните магистрали на Млечния път е лайтмотив в повестта, а повтарящият се ужас от пропадането на пътя в бездната, иначе казано свършването на пътя, е образ на Страшното, картина от ада... Обсебването от звездите у малката разказвачка е съдбовно, то е част от нейната добруджанска митология. И си мисля, че със заостреното внимание към темата за астрономическата страст у Багряна, ние пренебрегваме съперничката ѝ „звездобройка“ Дора Габе, поне аз като автор на представителната изложба „Живот между две комети“ и на текста „Звездната Багряна“ в книгата си „Елисавета Багряна. Играещата със стихиите...“, трябва да си призная този грях...
В „Някога“ Майката е тази, която благославя ПЪТЯ, която учи децата си да не се отклоняват от него в нерегулираните хтонични пространства на ГОРАТА, символ на дивото, на чудовищното, което примамва хората, за да ги погуби физически или да ги лиши от човешки разум. Неслучайно жената на горския е полудяла в гората, преди това е била обикновена съседка по чифлик... Апологията на пътя откриваме в редовете: „Добрият стар път! Какъв е широк, как свети и води право в къщи. Никога не е лъгал и не е извеждал на лошо място. Мама нали казва, че той е най-добър приятел – да не отиваме никъде без него!“3
Но и антагонистичният тъмен образ на Дивото е непреодолимо изкушение за децата, растящи в напрегнатото, ценностно раздвоено пространство МЕЖДУ ЧИФЛИКА И ГОРАТА. Подивелите пчели в короната на най-стария дъб, приютили като природен дом децата4, ги мамят да пожелаят да опитат вкуса на див мед. Дори лудата от черната гора, чудовище с дълги пръсти, с които ги преследва и докосва, всъщност е хипнотична за малките бегълци – бяла ефирна жена, която мистично плува над тревата, без да я огъва... Отклонението от пътя към опиянително разцъфтелите в бяло глогинови храсти в полите на гибелния лес, също е непреодолимо изкушение за малчуганите да нарушат майчиното табу, да излязат от коловоза на закрилящите ѝ поведенчески предписания.
Особено красив е сюжетът за превземането на малката цивилизация на селото от ПРИРОДАТА, от могъществото на снега, който затрупва и преобразява всичко в непознат нов свят. Движението през ледените тунели е приказно, затова и самият епизод завършва с коледно гостуване в двореца на блестяща малка царкиня. Насън, но по-силно от наяве... Така е и с ТЪМНОТО – хилядоръко, хилядооко, населено с живи и мъртви неща, всичките остри, от чиито режещи ръбове, зъби и нокти стремглаво трябва да се спасиш, но понякога нелогично и необяснимо се оставяш в страшната му и все пак ласкава прегръдка, пропадаш в него като в първично лоно.
ДИВОТО ДЕТСТВО е рисково, изпълнено с главоломни авантюри и страхове, но необикновено, неопитомено от и нехаресващо Града, където хората са съвършено други и чужди...
Няма нищо по-кошмарно от ЗАКЛЮЧЕНИЯ ДОМ в епизода „Тъмното“, в който майката оставя само детето си, или от същия образ в страшната приказка на стрина Василица, в която децата са затворени в празни стаи, охранявани от говорещи с човешки глас кукумявки, които ги плашат с поглъщане от царя им, „голям колкото къщата и има десет реда зъби“... Тук експресията на страшното е може би най-ярка: „Колкото повече разправя, дърветата стават по-големи и по-черни, а къщата настръхнала. Куминя се източи нагоре.“5 Ето го непознатото лице на гостоприемната златна Добруджа – малкият схлупен дом като несигурен оазис, заобиколен от Тъмното, от Гората, от вълците... В плашещата необятност на дивите ѝ полета деформацията на телата в детските очи има и други преображения – например страховитата екстензия на небесните ръце с протягащи се дълги пръсти – въобразените ръце от облаци, които преследват децата над безкрайните поля. В Добруджа и страшното е в гигантски мащаби!
Интересен е фактът, че подобна обсесия на детското съзнание от страшното откриваме може би единствено и у Елиас Канети, който също е от еврейски произход... Паметни са неговите ранни спомени за слугинчетата в дома им в Русчук, които привечер си играят на страх с господарското дете. Едва тригодишният Елиас ги преживява като притегателен ужас, без почти да разбира езика, на който са изговорени. Дали това наблюдение няма да се окаже ключ към дълбоко различния свят на детето от „Някога“, втренчено в Тъмното и Страшното, в който майката е многолика в превращенията си – видяна и като християнския Бог, но и като страховита титанка, плашеща деликатната си рожба, но едновременно с това способна да противостои на единосъщните си езически стихии. Тя сякаш е неотделима от тях, дори може да бъде ВЛАСТЕЛИНКА НА ПРИРОДНОТО. Неслучайно дрехата ѝ ту „разцъфтяла“ в цветя, ту е рокля от облачета. Майката е хипостаз на Бога, и на езическите жрици, а към края на повестта постепенно се превръща в обикновена жена, стресната от нахлулия в пространството на Дома вълк. Надарена с протеистична природа, когато вземе китарата си, омагьосва ветровете, птиците, мушиците, най-стария дъб, опитомява до плач полудивите си деца, превръща се в женски Орфей...
И си мисля, че преди да анализираме формалните проявления на модернизмите в уникалната поема на Дора Габе, което в различна степен са направили изследователите ѝ, трябва първо да си дадем сметка, че става дума за един РАЗЛИЧЕН В САМОТО СИ КОНСТРУИРАНЕ СВЯТ. В който модерното е обусловено не толкова от естетическите моди на времето, колкото от самата първосъщност на човешкото, особено изострена в сложното, трагическо светоусещане на еврейската душевност на непорасналата разказвачка. Не затова ли Бог е сърдит и страшен – старозаветно въздаващ, наказващ дори най-невинните детски провинения, видимо различен от евангелския човеколюбец Иисус.
Тази тълкувателска оптика би обяснила и „внезапните“ пропадания на лирическата героиня в трескавата нощна бродница от „Лунатичка“ или дори фиксираните в библейски дългата ѝ биография периоди на депресия и дори опит за самоубийство на легендарно виталната Дора Габе... Мисля си дори, че ранните ѝ тъги в „Теменуги“, приписвани на влияния на Надсон, за които е упреквана (и дори иронизирана) от Яворов, не са толкова неприсъщи на подчертано жизнерадостната ѝ същност. Детето (у) Дора Габе е самият проточовек, то е персонификация на първичната дуалистична природа на човешкото в истинските му тревожни дълбини. Момиченцето от „Някога“ е психическият прототип на бъдещата „Лунатичка“!
Неслучайно достойнствата на повестта са били високо оценени от големи поети като Витeзслав Незвал и Янис Рицос, които чрез преводите си я поставят в европейския контекст, където тя изглежда на точното си място! В учебника „Моят език“ за трети клас в Гърция е поместен разказът „Баба“ от сб. „Аз, мама и светът“ (забележете колко точно е това преименуване!), дело на изд. „Кедрос“, 1965 в превод на Янис Рицос.
Уви, в България от десетилетия няма ново отделно издание след съкратеното, което се появи през 1971 година...
Нека на финала си зададем болезнения въпрос – дали днешните читатели, особено съвременните деца, вкопчени в мобилните устройства и техните агресивни компютърни игри, въобще имат сетива за тази дълбока, едновременно деликатна и първозданна проза?
Но дори тази неприятна истина да е факт, повестта „Някога“ ще остане етапна модерна творба, необичайно до абсурдизъм моделиране на света през оптиката на детския гледец, приносна в българската литературна класика.

Бележки:


1. Книгата има три издания: 1924, 1938 и трето съкратено – 1971. Темата за Пътя пряко отвежда към стихосбирката „Земен път“ от 1928.
2. Витанова, K. Второто раждане наедна книга, сп. Пламък, r.XV, 1971, кн. 16, с.80.
3. За повече вж. Зографова, К. Бележити жени на/за България.(От Кера Тамара до Петя Дубарова). ВТ, 2021.
4. Габе, Д. Някога. Издание „Златорог“. С, б.г.
5. Неслучайно и първата спирка на прокуденото семейство е под короната на вековен дъб...

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево