НАЙ-ЦЕНЕНАТА ОТ ЙОВКОВ КНИГА
На 15 октомври се навършиха 70 години от смъртта на писателя - символ на Добруджа, Йордан Йовков. Литературният музей на негово име в Добрич реши да чества този юбилей. Годишнината е знакова най-вече с това, че бележи освобождаването на авторските права върху произведенията му.
Бяха отбелязани и 80 години от издаването на "Старопланински легенди". На 9 октомври по този повод в Добрич гостува проф. Иван Сарандев - дългогодишен изследовател на Йовков, любител на сборника и на града ни.
Йовков рядко е говорил за своите книги и е правил преценки за тях, каза професорът пред аудиторията. Тази е първото изключение. Пред Спиридон Казанджиев, писателят признава, че е направил опит да промени начина, по който се използва българския език от съвременниците му писатели. Докато говорът на обикновения човек почива на емоционална основа, в литературния език, тя е заменена с рационална. Казва, че когато е пишел "Старопланински легенди" е направил опит да замени това рационално с емоционално. Посочва "Кошута" и по-късно "През чумавото"...
От общо 10-те легенди, Иван Сарандев се чувства привлечен най-много от "През чумавото", където според него е блестящо поставен един въпрос и всяка дума има втори план. Интригата, че до края не можеш да разбереш кой е виновникът, приел предизвикателството да направи сватба в това време, вълнува. Има няколко възлови момента, които характеризират не само главната героиня, а и бащата Хаджи Драган, чумавия Величко, майката, която не приема болния си син. Професорът го нарича "Апотеоз на чистата любов и всеотдайността".
Книгата е конструирана по особен начин, твърди Сарандев, много близък на работата на скулпторите – лепени са пластове върху пластове и докато не прочетеш всичко, не можеш да разбереш един образ. А в нея текат две сюжетни линии: на борците, хайдутите; и на прелестните, предани, обичащи жени. Един разказ не казва всичко – Йовков е направил колективен образ на мъжа и на жената. Замисъла усещаш едва като проследиш от начало до край стойността и подводната линия в изображенията, която е прокарал писателят. А това никой не го е обяснил, за да възприемаме по нов начин "Старопланински легенди".
Сборникът излиза през 1927 г. За втори път, след Вазов, литературната критика в България се оказва на висотата на произведението, което трябва да оцени, но мненията са построени на емоционални мотиви. Изразен е екстаз от книгата. Никой не е очаквал такова потапяне в живота на хората в тези тежки години, когато страната ни лекува рани от двете национални катастрофи, от атентати и т.н. Рецензиите са суперлативи, но не са задълбочени, не поднасят анализ на сложния свят в книгата.
Едва през 30-те години на века се появяват първите, между които една на Георги Цанев. "Това е една от най-хубавите български книги", казва той. След "Под игото" тя е втората, която обединява нацията. Идентичността ни е защитена по блестящ начин. Без многословие, най-икономично... Излишното го няма, Йовков го е махнал или не го е написал... И сега книгата е също толкова привлекателна, както смятам и за бъдещия читател, каза професорът.
Оценката на националната критика преминава границата и заразява и българистите в чужбина. Един от най-добре подготвените – англичанинът Джон Бърнип, преди 10 години издаде в САЩ и Англия "Старопланински легенди" и "Вечери в Антимовския хан". На 70 години направи преводи, срещал се е лично с Елка Йовкова и с мен, разказва Сарандев. Работеше в английската легация в София и знаеше езика ни, но питаше за отделни думи в произведенията какво значат – главно свързани с турската администрация, селското облекло, оръжията. Българинът го питал как читатели, които не знаят нищо за страната ни и нямат село, ще разберат и ще имат интерес към тези творби. Преводачът обяснил, че може да нямат село и да не познават България, но героите на Йовков и обстановката, поради липсата й там, са именно магнитът, който привлича. Всъщност читателите преживяват общочовешките вълнения в книгите... Искаше да преведе и други Йовкови неща, но си отиде рано, каза Сарандев.
Инициативата за честването на 80 години от издаването на "Старопланински легенди", професорът подел, защото смята, че книгата е нужна много и сега на обществото ни, което отново е в криза. Тя ни дава основание да я преодолеем и да повярваме в избраността на нацията ни. Ако не повярваме, значи книгата е ненужна на българите.
От 19 до 21 септември в село Жеравна се проведе юбилейна научна сесия с международно участие под надслов "80 години от „Старопланински легенди” на Йордан Йовков", организирана от Института по литература към БАН. Темата бе "Старопланински легенди” и българската национална идентичност". Цялото село, което за щастие е още село, се събра, разказа Иван Сарандев, в Художествената галерия и изслуша за два дена 24 доклада, включително на 4-ма гости от чужбина – Германия, Румъния, Русия и Чехия.
В един от най-интересните, се говори за често обсъждания проблем за решението на Йовков през 30-те години да напише втори том на книгата. Също както първия път, той отново търси легенди от Данаил Константинов, но общува и с фолклориста Васил Дечев от Чепеларе, който се занимава със събирането им. Йовков научава от него много от тях, записва ги и споделя със Спиридон Казанджиев, че четири са истински бисери и ще ги ползва във втория том... Дори запознава Дечев с Николай Лилиев.
Намесва се и Георги Цанев, който е поканен от Хемус през 30-те години да издава освен Златорог и списание "Изкуство и критика". Той предлага на Йовков да сътрудничи, като последният поема ангажимент да предоставя разказ за всяка книжка – обещава точно новите 10 легенди, които предвижда и дори споделя една от тях с Цанев...
Ходихме в Смолян, за да видим книгата на Дачев, каза проф. Сарандев, и намерихме наистина чудесни легенди, но не са автентичните, а литературно обработени. Привели са ги във вид, който Йовков е искал, но те по нищо не отстъпват на Старопланинските. Ако ги беше написал, щяхме да имаме един също толкова достоен втори том, макар и с Родопски легенди.
"Старопланински легенди" е родена от Жеравна, от тамошните хора и е една деликатна благодарност към тях. Изпълнена е със случки и събития, които са станали в действителност, но се вижда как Йовков ги е преработил, всмукал е от тях, живял е с тях. Пропита е и с носталгия, защото той я пише, когато е в Румъния. Тук има аналогия с Ботев, който пише също там великите си стихотворенията, и с Вазов, който твори "Под игото" в Одеса, прогонен от Стамболов...
Имаме автор на световна величина, с който можем да се гордеем и пред други литератури, по-богати от нашата, смята Иван Сарандев.
Записа: Валентина Добринчева
Бяха отбелязани и 80 години от издаването на "Старопланински легенди". На 9 октомври по този повод в Добрич гостува проф. Иван Сарандев - дългогодишен изследовател на Йовков, любител на сборника и на града ни.
Йовков рядко е говорил за своите книги и е правил преценки за тях, каза професорът пред аудиторията. Тази е първото изключение. Пред Спиридон Казанджиев, писателят признава, че е направил опит да промени начина, по който се използва българския език от съвременниците му писатели. Докато говорът на обикновения човек почива на емоционална основа, в литературния език, тя е заменена с рационална. Казва, че когато е пишел "Старопланински легенди" е направил опит да замени това рационално с емоционално. Посочва "Кошута" и по-късно "През чумавото"...
От общо 10-те легенди, Иван Сарандев се чувства привлечен най-много от "През чумавото", където според него е блестящо поставен един въпрос и всяка дума има втори план. Интригата, че до края не можеш да разбереш кой е виновникът, приел предизвикателството да направи сватба в това време, вълнува. Има няколко възлови момента, които характеризират не само главната героиня, а и бащата Хаджи Драган, чумавия Величко, майката, която не приема болния си син. Професорът го нарича "Апотеоз на чистата любов и всеотдайността".
Книгата е конструирана по особен начин, твърди Сарандев, много близък на работата на скулпторите – лепени са пластове върху пластове и докато не прочетеш всичко, не можеш да разбереш един образ. А в нея текат две сюжетни линии: на борците, хайдутите; и на прелестните, предани, обичащи жени. Един разказ не казва всичко – Йовков е направил колективен образ на мъжа и на жената. Замисъла усещаш едва като проследиш от начало до край стойността и подводната линия в изображенията, която е прокарал писателят. А това никой не го е обяснил, за да възприемаме по нов начин "Старопланински легенди".
Сборникът излиза през 1927 г. За втори път, след Вазов, литературната критика в България се оказва на висотата на произведението, което трябва да оцени, но мненията са построени на емоционални мотиви. Изразен е екстаз от книгата. Никой не е очаквал такова потапяне в живота на хората в тези тежки години, когато страната ни лекува рани от двете национални катастрофи, от атентати и т.н. Рецензиите са суперлативи, но не са задълбочени, не поднасят анализ на сложния свят в книгата.
Едва през 30-те години на века се появяват първите, между които една на Георги Цанев. "Това е една от най-хубавите български книги", казва той. След "Под игото" тя е втората, която обединява нацията. Идентичността ни е защитена по блестящ начин. Без многословие, най-икономично... Излишното го няма, Йовков го е махнал или не го е написал... И сега книгата е също толкова привлекателна, както смятам и за бъдещия читател, каза професорът.
Оценката на националната критика преминава границата и заразява и българистите в чужбина. Един от най-добре подготвените – англичанинът Джон Бърнип, преди 10 години издаде в САЩ и Англия "Старопланински легенди" и "Вечери в Антимовския хан". На 70 години направи преводи, срещал се е лично с Елка Йовкова и с мен, разказва Сарандев. Работеше в английската легация в София и знаеше езика ни, но питаше за отделни думи в произведенията какво значат – главно свързани с турската администрация, селското облекло, оръжията. Българинът го питал как читатели, които не знаят нищо за страната ни и нямат село, ще разберат и ще имат интерес към тези творби. Преводачът обяснил, че може да нямат село и да не познават България, но героите на Йовков и обстановката, поради липсата й там, са именно магнитът, който привлича. Всъщност читателите преживяват общочовешките вълнения в книгите... Искаше да преведе и други Йовкови неща, но си отиде рано, каза Сарандев.
Инициативата за честването на 80 години от издаването на "Старопланински легенди", професорът подел, защото смята, че книгата е нужна много и сега на обществото ни, което отново е в криза. Тя ни дава основание да я преодолеем и да повярваме в избраността на нацията ни. Ако не повярваме, значи книгата е ненужна на българите.
От 19 до 21 септември в село Жеравна се проведе юбилейна научна сесия с международно участие под надслов "80 години от „Старопланински легенди” на Йордан Йовков", организирана от Института по литература към БАН. Темата бе "Старопланински легенди” и българската национална идентичност". Цялото село, което за щастие е още село, се събра, разказа Иван Сарандев, в Художествената галерия и изслуша за два дена 24 доклада, включително на 4-ма гости от чужбина – Германия, Румъния, Русия и Чехия.
В един от най-интересните, се говори за често обсъждания проблем за решението на Йовков през 30-те години да напише втори том на книгата. Също както първия път, той отново търси легенди от Данаил Константинов, но общува и с фолклориста Васил Дечев от Чепеларе, който се занимава със събирането им. Йовков научава от него много от тях, записва ги и споделя със Спиридон Казанджиев, че четири са истински бисери и ще ги ползва във втория том... Дори запознава Дечев с Николай Лилиев.
Намесва се и Георги Цанев, който е поканен от Хемус през 30-те години да издава освен Златорог и списание "Изкуство и критика". Той предлага на Йовков да сътрудничи, като последният поема ангажимент да предоставя разказ за всяка книжка – обещава точно новите 10 легенди, които предвижда и дори споделя една от тях с Цанев...
Ходихме в Смолян, за да видим книгата на Дачев, каза проф. Сарандев, и намерихме наистина чудесни легенди, но не са автентичните, а литературно обработени. Привели са ги във вид, който Йовков е искал, но те по нищо не отстъпват на Старопланинските. Ако ги беше написал, щяхме да имаме един също толкова достоен втори том, макар и с Родопски легенди.
"Старопланински легенди" е родена от Жеравна, от тамошните хора и е една деликатна благодарност към тях. Изпълнена е със случки и събития, които са станали в действителност, но се вижда как Йовков ги е преработил, всмукал е от тях, живял е с тях. Пропита е и с носталгия, защото той я пише, когато е в Румъния. Тук има аналогия с Ботев, който пише също там великите си стихотворенията, и с Вазов, който твори "Под игото" в Одеса, прогонен от Стамболов...
Имаме автор на световна величина, с който можем да се гордеем и пред други литератури, по-богати от нашата, смята Иван Сарандев.
Записа: Валентина Добринчева
