Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ЗА АРТИСТИЧНАТА ТИШИНА, КАТО ПОВОД ЗА РАЗМИСЪЛ"

ЗА АРТИСТИЧНАТА ТИШИНА, КАТО ПОВОД ЗА РАЗМИСЪЛ

Богомил Аврамов – ХЕМИ

ИЗ ПОКОН ВЕКОВ Е ЯСНО - на закъсняла Любов не бива да се разчита. Любовта или я има – или никаква я няма. Освен това е докрай непредсказуема. (Стане ли предсказуема - става занаят!) Съществен кусур на ред поетични личности, посветили себе на Науки и Изкуства. Как и през ум не им минава, че са заченати за поети. В замяна на това пък – поетично си живеят. Без да пропуснат Любов и Поезия, да именуват с Главни Букви.
Един близък не престава да твърди, как тези докрай съществени неща от живота на редовия наш електорален гражданин, никак не бива да бъдат изписвани, (Принтирани де!), с главни букви. Щото били имена-несобствени. Кандидатирайки се за народен представител, (Работата стана!), този съвсем близък нам человечец, върху пъстричкия свой предизборен плакатец, лъскаво стъкмен в хавайска роз-пемба пресечена с трикольор, (Размести цветовете – виж к’во се получава!), бе изписал “Български Народ” без заглавни букви. Сега, тази мила на сърцето ми простокваша, е упълномощен да притъкми поредно “преустройство”, на всичко онова, което се бе самопреструктурирало през векове на подтисничество и войни. И, подир няколко диктатури без диктатор, наяхали пустия нашенски народец от 1934-то Лето Господне нанасам. Ето защо, човек не знае каква да я захване, че нейде да се дене. Макар псевдопатриотарски да следва всички онези гранясали граматикоидни правила, които няма как да не са политическа подавка. Дотолкова опетлали нашият беден ли беден животец на потомствени, (Пък донейде грамотни!), балкански ратаи и ратайкини, че ни гък – ни мък. И, какво му остава на нашего брата, Пиле, що му остава, Дъще!?! Да си кюта в социално-икономен мрак, и икономно-цензурирана тишина. Да не се пречка в депутатска надпревара. (Ще му подхвърлят залък – да не писка!) Докато Поезията, Любовта и Животът, (Ах – живота!), бродят ли бродят наоколо, кискайки се измекярски със съдбовен балкански смях. Одухотворни явления человечески, представяни от Кандидат – Депутати Измишльотски, за явление безсмислено а множествено. За явление обичайно пък срамотно. За явление – “Ха се махай от главата ми – че знай’ш ли!” Но понякога тези две, омачкотени от глобални политико-сексуални промени, бедни ли бедни посестрими световни, най-нечакано навлизат в живота на всички нам. За да ни доочовечат.
ТЕЗИ ТЪЖНИ ЛИ ТЪЖНИ МИСЛИ, често-често ми се присънват, (Бе вечер – а денем!), стане ли дума за Милата Майка Добруджа Интимна. Която, напук на всякакви дълбоко замразени, (Краят на света наближава – дерзайте класикоподобни!), школски правила и норми; на нарастващия брой поевропейчени стандарти и локално неизмерими величини; упорствам да изписвам, (Там - надълбоко в себе си – където витаят и се люшкат закони духовно-биологически!), с главна буква при неустановен брой пространствени измерения. В такива минути посягам; всред електронизирания мрак на моята фамилна дупка на брега на Морето Темарин, което е сулук към свобода за Майка Добруджа; към рафта с опърпаните от прелистване книги за България.
Как усещам в тъмнака, коя именно е книгата за Добруджа?
Защо еква Словото Северняшко, още преди да съм палнал лампата?
Каква е магията излъчвана от тази все по-рядко онождана плодородна пуста?
СЛУЧИ СЕ, една от онези домашно подготвени книги, които не престават да бълват спомени и мъдрости, поезия и приказност; бая – бая горчиво народностни; поднесени с помисъл за краеведски родопис, на ограничената територия на град забравил през що изпитания е минал. (В Европа по документи - накрай света по предпочитания!) Книга магическа и съкровенна. Книга, в която къкри и надига капак Тенжерото Нашенско Вековно. Спохождащо с аромат на безпределна обич към Род, Роден Край, Народ и Театрално Изкуство, съвремието едисоновско и хай-технологическо. Една от онези епистолярни книги, които съвременното нашенско книгоразпространение избягва да изкупува и предлага. Помачкано от тонове боклучави вносни масови издания. Но и, поради чувство за професионална безпомощност и финансова малоценност. Пооправило авторските права на певци всякакви – предимно вносни. Загърбило авторското право на Българското Свещенно Слово. Привидно частно. Всъщност задокеански казионно книгоразпространение, подчинено на чуждестранен маркетинг. Скъсало веднъж завинаги с просветителските апостолически традиции на потомствени книгоиздатели и книжари. Унищожени от изток, по заповед от запад.
“ТИШИНАТА В МЕН”, (ИК “Черноризец Храбър”-Варна, ISBN 978-954-715-341-7, 145х200 мм., 160 п.стр., 35 ил.!), на италианската добруджанка достолепната госпожа Грациела БЪЧВАРОВА, пращи по шевовете от споделена и несподелена любов, от примирение и разярен оптимизъм, каквито единствено една потомствена артистична душа би могла да разгъне и докаже. Странна книга, продиктувана от херметична жена, на магнетофона на залязващ репортер, (София СТОЯНОВА). Редактирана и прередактирана от още по-странен културовед - мадам Сия ПАПАЗОВА, еднакво компетентна, упорита и понякога опасна.
В тази съвсем автобиографична книжка, отблясък на цял един целеви живот; излъчена независимо от лимитираните бюджетни ограничения на жалкия хал подхвърлен на знаменитостите български от шепа хаймани с дипломи в аренда; подуспява и самопроследява собственият си жизнен и творчески път една от най-вълнуващите актриси на Съвременна България - Грациела БЪЧВАРОВА - ГРАЦИ. Отдавайки дан и достолепие не само на едно твърде древно родословие, но и на всичко свързано със съвремието на Майка Добруджа.
РОДЕНА ВЪВ ФЛОРЕНЦИЯ, (07.09.1933), отрасла в Добрич (Добрич-Толбухин-Добрич!), рожба и жертва на време, което никого не пощади - но всекиму по нещо даде. Грациела, както я знае цяла България от отминалия двадесети век, в средата на тази година успя и поднесе - черно на бяло - своите репортажно оформени спомени. Адресирани към близки и приятели, към останалия Добруджански Свят, към самата нея. Към всички, които я помнят от незабравимите филми: “Стубленските липи”, “Магистралата”, “Неизчезващите” . . . От безброй театрални постановки с нейни главни роли: “Чайка”, “В полите на Витоша”, “Майка Земя”, “Майстори”, “Варвари” . . . Таени години, спомените се леят из ведро, за да бъдат записани под формата на безкрайно интервю от дипломиран специалист. Какво щастие да притежаваш книга, в която се отразява житието-битието на цяла епоха. Може би, на повече от една епоха.
О, да! Имаше и тържество.
И цветя, които препълниха и преляха навън от залата във Фестивален и конгресен център – Варна. Бе шумно, знаменито и прекрасно.
А там, около цветята, един загадъчен мъж, потъркваше навремени очи.
НЕ ПРЕСТАВАМ ДА СИ МИСЛЯ как за артистите по света времето тече различно. Вселявайки се във всички тях – малки и големи, прочути и полуизвестни, бедни и богати, по начин различен, отколкото във всички нас. Дали, защото ролите задължително ги отвеждат назад във Времето – напред във Времето на Времената, докато физикално остават временно сред нас? По някакъв незаменим начин Грациела БЪЧВАРОВА - ГРАЦИ напомня, за големите дами от епохата на неореализма от средата на отминалия век – София Лорен, Ана Маняни. Загадъчна и вечно тъжна - като тях. Драматично извисена - като тях. В амплоа на майка и на дъщеря – като тях.
А, в самата книга, не престава да витае поетичното “Венти Секоло” на Салваторе КВАЗИМОДО:

“Човек е сам върху земята,
Пронизан от едничък слънчев лъч, -
И неусетно пада вечерта . . . “

Да наистина. През двадесети век вечерта все още наистина “падаше” – не се сгромолясваше. Така, че слънчевият лъч в живота на Грациела БЪЧВАРОВА, няма как да не е Любов, с главна буква:
• Любов към Театър и Сцена;
• Любов към Мъж и Семейство;
• Любов към Пространството – Боже Господи Всевишний! - все още наричано България.
КНИГАТА напомня – няма как - че мемоаристиката отдавна не е привилегия на големците, че е насъщна необходимост в търсене на древни корени и съвременни опори, че е задължително послание към младите. Колкото банално да звучи. Настъпва ден, и иде време, и някогашните “млади” осъзнато диктуват мемоари.
И, без да щеш, ти мислено се завръщаш във военновременен Добрич, непощаден от съюзнически бомбардировки. Където, тези странни хора - родителите на Грациела, дори под воя на сирените на противовъздушната отбрана, правят качествено театро. Още в средата на двадесеттях години на миналия век, те са създали първата съвременна българска театрална трупа в цяла Добруджа.
Потомствена интелектуалка, Грациела БЪЧВАРОВА – ГРАЦИ, няма как да не спомене своята древна рода - лекари, архитекти, театрални дейци и журналисти. Да имаш прочути родители, здрави корени и съкровено семейно огнище, не бе ли до неотдавна обявявано, в най-добрия случай за излишно? Така бе. И, за съжаление, продължава да бъде. Струва ми се, предназначението на подобни на “Тишината в мен” книги, е именно такава. Да напомни, пробуди, раздвижи и насочи. Онова невидимо, но трайно чувство за добруджанска принадлежност, което Грациела БЪЧВАРОВА, на чаша дълго кафе, насаме с въпросите на София СТОЯНОВА, в съпричастие със Сия ПАПАЗОВА, съхрани и отдаде на своите настоящи и бъдещи читатели.
А на корицата?
О!, на корицата е един съкровен неин портрет. Дело на един от най-знаменитите артисти в света – Маестро Кристо ЯВАШЕВ.

Портретът на Граци от Христо Явашев

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево