И тъй, думата ми е за:

ПОДХОДИТЕ ЗА ИНВАЛИДИ В НАШИЯ ГРАД

Кремена Желязкова

Ако някой Ви каже, че в нашия град няма подходи за нас, хората в инвалидни колички, означава, че той си е чиста проба мърморко. Има, и това са съоръжения на доста високо техническо равнище. Вижте подходите към Общината и театъра, към галерията и профсъюзите. Ами онзи подход към градския парк, направо си е произведение на архитектурното изкуство. И като казвам това, съвсем не иронизирам ситуацията. Сравнително красиви, много стабилни и най-вече удобни. Да, именно удобни.
Е, за това ми е думата!
До скоро към едно от учрежденията, където ние, инвалидите най-много обичаме да ходим, нямаше такъв подход. Става въпрос, естествено, за пощата. Обичаме си я тази сграда и толкоз. Та как иначе, когато там ни дават стипендиите, разбирай пенсиите. Значи, доскоро подход действително нямаше, сега има. Има, ама за нищо не става. Всъщност, става, само че донякъде. Защото като го ползваш, радостта ти от придобивката се изпарява в мига, когато, вече стигнал до вратите, направиш опит да ги отвориш за да влезеш. Ще ги отвориш, друг път! Все пак, ако действително искаш да влезеш вътре и не държиш непременно да се изтряскаш от стълбите, воден от ината си сам да се справиш със задачата, помоли някой да ти помогне. И ако този някой не те гледа кротко и мило като бебе в лампа, а се затича да ти придържа вратите докато ти минеш, може и да си вземеш заветната стипендийката, разбирай пенсийката. Ама, ще кажеш, винаги ще се намери някой да ти помогне. Не винаги, не винаги!, както казваше един велик наш актьор с опасен чар. Не винаги, защото обикновено ние отиваме на пощата, когато раздават безценните хартийки. И тогава, всеки гледа само да бъде напред, ако разбираш какво искам да кажа. Черешката на тортата, обаче, е когато, ако все пак влезеш, установяваш, че през цялото време, докато си се борил с вратите както Дон Кихот с вятърните мелници, един човек от охраната с топъл и съчувствен поглед, седнал удобно на стола, те е наблюдавал и почти гласно те е окуражавал в твоята борба. И, разбира се, не е станал да ти помогне, защото е вярвал в твоя успех. Или защото това не му влиза в задълженията. Или защото онова нещо над раменете му служи най-вече да си слага шапката.
И тъй, думата ми е:
ЩЕ МОГА ЛИ НЯКОГА САМА СПОКОЙНО ДА СИ ВЗЕМА ПЕНСИЯТА?