Деян Димитров

Мама си отиде.
Сама.
Следобед.
Преди залеза.
Какво ли последно би ни казала?
Тя казваше най-важното.
Спомням си мига – за пръв път ме изпращаше с торба хляб за обяда.
Очите й ми казваха да се пазя.
А любовта й видях да тръгва с мен.
Разбрах, мога да си вземам, колкото ми трябва, за да се справя.

Мама си отиде.
Сама.
Какво ли повече знаеше, а не го каза.
Смаляваше се, а любовта й по-голяма бе станала.
Последния път заедно се радвахме на цветята, на хората, надяваше се всяка следваща разходка да е по-далечна.
Вярваше в безкрайното.

Мама си отиде.
Не зная оттук нататък какво да правя…

Зная, ще мога да си вземам от любовта й колкото си искам, за да оцелявам. Сутрин ще отрязвам от хляба колкото трябва със същата сила и любов ще го подавам /и мамината ми остана/. Само навътре ще се просълзявам. /Пред дете слабост не се показва/.

Вече зная как се посява семето на желанието да се успява.
Уверен съм, че живата топка, която поема хляба, докато стане човек, ще разбере – усъвършенстването е най-сладкият път, защото е безкраен.

Мама си отиде.
Колкото трябваше разбрана.
Колкото трябваше неразбрана.
Много рядко съм тъжен.
Отивайки си тя остана.
Ние погребахме само това, което не й трябваше.
Останалото си продължава.
А и всеки от нас, тримата братя, носи в душата си торбата с хляба.