Майа Джйерек

Бог идваше при мен,
когато бях малка
и си играех с куклите.
В стаята винаги имаше свое местенце
между светлина и сянка.
Винаги знаех, че не съм сама
и че мога да намеря на Бога очите –
там някъде, сред звездите.

Бог идваше при мен
в мрака на плажа.
Чакълът пееше под нозете Му,
а водата ги люлееше нежно като корабче.
Викаше ме в морето,
учеше ме как да овладея онази крачка,
в която вярата винаги преминава през пяната,
за да не потъна в мрака,
така, че да стъпя върху думата
твърдо, като върху стена.

Бог идваше при мен
често и измежду другите хора.
Миришеше на рози и на тамян,
носейки светлина като елей за душите.
Говореше ми – и този тук съм и онзи там,
само малко повечко тъжен,
нещастен, окаян.
И колкото повече в тях ме обичаш,
толкова по-малко ще бъда гладен и жаден,
когато се будя с теб
или с тебе заспивам.

Бог идваше при мен,
а аз го чаках, все едно не го чакам.
И Му пеех,
мислейки, че не пея.
Често измислях Неговото отсъствие
като временна криза и чупех сърцето си,
като топъл хляб, да не пресъхна от сладките сълзи –
на любовта и истината.
Колко е винаги мой и е близо
и когато не мисля за Него,
изгубена в собствената си глава
като в топка от огън и сняг.

Питат ме, вярвам ли в света поне малко.
Как, като Бог винаги идваше при мен
със своя тежък кръст
и кървави ръце,
шепнейки – да поседнем за малко
и да помълчим още час,
преди да ни разпънат, душо,
преди да умрем заедно в мъки.
Защото наградата е накрая,
но краят не е тук,
Краят е вечност,
непреходно време,
роза, на която цъфтят и бодлите.
Краят е рай и друг бряг,
а любовта – нашият изплетен мост –
от моята светлина и твоята сянка.
И ще вървим, както винаги, заедно –
като стъпка върху пясъка, върху сол начертана риба,
върху твоята длан – кръст,
разплискан в кораба от пяна.

Превод: Борислав Велчев