Впечатления oт книгата на Керанка Далакманска “Безсънни мигове” (импресии, есета, фрагменти, стихове), която бе представена през декември в Добрич

Сашо Серафимов

Думи, думи, думи! Всяка дума, дума в повече. Да, думите са навсякъде около хората, обграждат ги, преграждат ги, въздигат ги и ги събарят, събират и ги и ги разделят. Те са като въздуха, без който няма живот. Тяхното повсеместно местожителство ги прави лесни за намиране и най-лесни за ползване. Но тяхното събиране на едно място не винаги е добро, не винаги води до добро. Понякога човек влага лошотията си в тях, кръв и отрова капе. Такъв е човекът, на всяка добра дума е измислил лоша, за да не се главозамайва доброто. Но и тук не е разбрал нещата добре, и тук е сгрешил. Няма лоши думи! Има лошо употребени.
Една огромна част от красотата на света е скрита за окото и за ухото. В тази част се намира и поезията, стиха - събрал космоса на човешката душа, за която никой незнае откъде иде и накъде отива. Но ако се вгледаме в древните текстове, в древните поети и поеми, ще усетим, че може би точно там е закодирана историята на раждането на човешката цивилизация. Простете ми за тези разсъждения, но те се появиха, когато четях стиховете, есетата, фрагментите в “Безсънни мигове” на Керанка Далакманска. Навярно всеки от нас е пътувал към Златния храм на думите, на тяхния скрит смисъл и енергия, навярно вече е бил там и се е оглеждал в тях, защото емоцията, чувството, впечатлението ни съпътстват всеки миг в живота.
"Къде осъмват думите, казани през нощта?… Може би те осъмват във златния храм на нашите чувства, в тях умът е само границата, очертанието на появилите се невидими неща."
"Не закъснявай! Страхувам се за времето, което ни разделя!"
"Ти и Аз – след години. Дойдох да те видя. Няма минало!"
"Пътуване безкрай си ти. Небето е въпрос на хоризонт"
"Времето върви. Болката расте. Тишината е дълга – няма бряг" –
в такива фрагменти като че е закодирано времето на нашия живот на земята, сякаш в тях се съдържат и отговорите на въпросите задавани в есетата и прозаичните миниатюри на Керанка Далакманска.
Започнах с обяснението на думите и ще продългжа с него. В поезията на Далакманска част от думата лъха на море и сол, на безбрежие и тайнство, а друга част носи дъха на пшеница, на горещия добруджански вятър, преплел болката на човека със земната болка.
Като дъжд прелитат думите в поетичните миниатюри и есета – освежителен и чакан. Тяхната емоция разкъртва маската на костюмираното битие. Диалозите с героите на Голдман от “Златния храм”, са като малки мини, които взривяват многото лица в ежедневието, за да се срещнем със себе си, за да сме наясно кой разговаря с другите и какво иска.
В "Безсънни мигове", миговете се носят като малки сънища, в които неспокойната душа продължава да търси островчетата на истината в социалното пространство.
"КОГАТО никога не си отиде,
когато никога не ме напусна,
разбрах,
че в болката, разтворена
във въздуха,
пада светлина."
В това стихотворение, посветено на големия поет Йордан Кръчмаров, като че ли най-ярко е отразена поетичната пътека на Далакманска. То е посвещение по болката на приятеля, но същевременно е път към светлите поетични просеки на поетесата в гората от думи. В гората от думи, в която отдавна сме се загубили. И времето, в което нещата не си отиват, а остават да ги просветлим и опознаем, може би най-поетичното време на душата. "Среднощен разговор с мама" за мен е една поема на съкровеното обръщане към стиха на Димчо Дебелянов "И сложил чело на безсилно рамо, дълго да повтаряш мамо, мамо…", но същевременно и монолог ромолящ от извора на майчинството. И в тоя шепот се чува вселенския вик на душата.
Впечатляващо е представянето на художничката в книгата Мина Малеева. Нейните картини не доразказват поезията, те я предизвикват, защото носят акварелна поетичност и дълбочина. Екстремните цветове всъщност са наситени с много нежност и музика.
Самата книга е изработена професионално и с вкус. Тя е един чудесен подарък както за авторите, така и за читателите.