Ивайло Петров щеше да навърши 85 на 19 януари тази година...

***
Мнозина са ми казвали, че ловът е жесток спорт. Аз им отговарям, криво или право, че без жестокост не може и че е по-добре да я проявяваме към животните, отколкото към хората, още повече че и животните не биха ни простили, ако им попаднем в лапите. А и Спиноза казва, че онзи закон, който забранява да се убиват животните, почива повече върху празно суеверие и женско състрадание, отколкото върху здравия разум. Но животните били беззащитни! Да, но когато умират, не знаят, че умират, и следователно не страдат. Колко пари струва на човека неговата способност да се защитава? Да умира един милион пъти, преди да издъхне. Пък и не е и чак толкова защитен. Дивечът може да се скрие някъде, а подгонят ли човека – край. Средствата му за преследване и убиване са гениални. През последните години ловът стана дори мода у някои среди. Ставистичният нагон за изтребление не само че не чезне, а се развива. И ако този нагон е неотменим, нека го удовлетворяваме с лов на животни, а не в лов на човеци. Мисля, че по същите причини и на боговете са правени жертвоприношения, най-вече с животни, и те съвсем не са се сърдили на тази жестокост.


***
Балчик е най-живописният град на нашето крайбрежие. Ако бях художник, щях да рисувам тези безкрайни вити стълби и тебеширените хълмове, както Ван Гог е рисувал Арл. Всъщност може би е най-рисуваният град на Черно море. За румънските художници той бе като живописна школа и те го изобразяваха с чувство на преклонение. Едва ли има и наш художник, който да не е минал през този град с разбунтуван терен и ерозия.


***
При второто ми отиване във Виена заваля пороен дъжд. Исках да разгледам града, но не видях нищо друго освен празни улици и запустели къщи. Залутах се в някакъв квартал и като заваля дъждът, реших да се върна в хотела. Повървях десетина минути, разбрах че не съм минал по същите улици, и се върнах на предишното място. Срещнах двама съветски войници, питах ги за хотел "Гренц", но и те като мен не познаваха града. След малко се зададе едно момиче с бели ръкавици и чадърче в ръка. На немски знаех да казвам смао добър ден и не разбрах нищо от това, което момичето ми обясни. А то се залови да ми обяснява цели пет минути и дъждът плисна като из ведро. Разтвори чадърчето си и отмина, но след минутка се извърна и като видя, че стоя под дъжда като дърво, притича обратно и ми даде знак да вървя с него. Джапахме половин час и най-после стигнахме до вратата на хотела. Едната половина на хотела бе отрязана като с нож от бомба. В другата се бе настанила някаква наша военна комисия от десетина офицери. В едно от приземните помещения бе приспособена кухня и готвач бе някакъв възрастен шоп. Ядене рядко готвеше, поднасяше супа и суха храна. Хляб обаче имаше много, така че тази скромна кухня бе кътче от рая в гладната Виена.
Когато момичето ме отведе до хотела, дъждът се усили но то понечи да си тръгне. Тогава за пръв път изпитах мъката от незнанието на чужд език. Исках да му благодаря, а не знаех как и ми идеше да се гръмна. Посочих двете канапета във фоайето. момичето се поколеба, погледна навън, прибра чадърчето си и влезе. Седнахме един срещу друг около масичката и пак ми дойде да се гръмна. То бе хубаво, с прозрачна кожа и бистро сини очи. Гледаше ме усмихнато и говореше нещо, а аз вдигах рамене. Шопът мина покрай нас с табла, на която носеше ядене. Нямаше трапезария и готвачът разнасяше яденето по стаите. Лицето на момичето се промени. То проследи шопа и като се обърна към мен, видях как очите му блестят. Ресторант? Не, кухня, казах. Не знаех, че на немски в кюхе и че то ме разбра. Попитах го дали иска да яде. Я! Какъв идиот съм, рекох си, Виена умира от глад, а аз питам дали е гладна. Поръчах на шопа да донесе ядене за двама ни в стаята. След няколко минути гледах как едно фино същество яде нашенска манджа и нагъва залък след залък. Много тъжно бе това ядене. На края остана една филия, момичето изяде и нея, облегна се на стола и облекчено въздъхна.
След яденето момичето се почувства задължено да ми каже името си. Ингеборг. Това име и досега ми звучи внушително и красиво. И когато по-късно прочетох "Тонио Крьогер" на Томас Ман, винаги си представях героинята Ингеборг като това момиче с бели ръкавици. "То се опита да ми обясни още нещо, но аз безпомощно кимах с глава. Походната ми чанта висеше на стола, Ингеборг стана, извади от нея хартия и нарисува съвсем по детски, просто и изразително, мъж с мустаци. Мъжът държеше в едната си ръка ютия, в другата ножица. До него – жена с нож и вилица в ръцете. Зад тях – млад мъж във войнишка униформа. Рисунките бяха по-ясни от думи. Бащата шивач, майката домакиня, братът войник. Ингеборг нарисува два плика с писма и постави по един кръст на пликовете. Двамата бяха на фронта и от тях нямаше вест. После тя нарисува на двадесет километра извън кръга на Виена една вила с два бора отстрани. Там живееше някакъв човек, близък или роднина, който се грижеше за тяхното стопанство – две прасета, кокошки и едно куче вълча порода. На края Ингеборг зачерта и тях.
На свой ред и аз нарисувах мъж с ножица в ръка. И моят баща по това време беше шивач. И ако не се смята разликата между селски абаджия и моден виенски шивач, ние с Ингеборг принадлежахме на едно и също съсловие.
Наближаваше полицейския час и в девет и поволина тя си отиде. На другия ден слдобед пак дойде. Вечеряхме, направихме цял куп рисунки и тя забрави за полицейския час. Ходих още десетина пъти до Виена и Ингеборг винаги ме очакваше на ъгъла на хотела, трогателно точна и очарователна с белите си ръкавици на фона на развалините. Понякога се разхождахме по пустите и тъжни улици, пеещата Виена бе покрусена и онемяла, но на мен ми бе хубаво с Ингеборг. Забравях за несгодите на войната и ми бе тъжно, че трябва да се разделим завинаги с нея. Сега си мисля, че от нашите стотици рисунки, направени с такова увлечение, а може би и с остроумие, би могло да стане мултипликационен филм, и то чудесен филм, какъвто не е правен досега.
Когато си заминавах, Ингеборг седна в колата, изпроводи ме далеч извън града и заплака. Гледаше ме мълчаливо и лицето й се обливаше в сълзи. После свали едната си ръкавица и ми я даде за спомен. Сложих я в походната си чанта. Няколко месеца по-късно, когато преминавахме Дунава с ферибота, изтървах чантата си във водата. И тогава всъщност разбрах, че никога вече няма да видя Ингеборг. Тя идваше при мен навярно за една вечеря, но какво значение имат подбудите за нейните посещения и любовта, която ми даде? Нашите срещи бяха красота и радост сред нищетата на един тъжен и погрознял живот.


***
Живеехме по закона на естествения подбор. Което от децата бе податливо на зарази, умираше навреме, останалите си пробивахме път през болестите, мръсотиите и гадините. На пет-шест села имаше един фелдшер и той знаеше само да "удря инжекции" с една ръждясала игла... От гадините обаче нямаше отърване. Не става дума за насекомите и мухите, които не изчезваха от стаите ни зиме, ни лете и минаваха за "кротки домашни животни". Не слагам в сметката дори въшките, тези наистина кротки животинчета, които те хапят така леко и възпитано, че свикваш с тях и не ги усещаш. Най-непоносими бяха бълхите, кръвожадни и едри като дренки. Това е сравнение на Ангел Каралийчев. Не си спомням къде четох един негов репортаж, в който описва пътуването си из нашите села след освобождението на Южна Добруджа. Една вечер попаднал в моето село. Бълхите го посрещнали на няколко километра от селото, наскачали в каруцата и почнали да го хапят.


***
Липсата на вода се чувстваше най-много след жетва... Имаше години, когато през лятото не падаше капка дъжд и тогава правеха молебени... В паметта ми се е запазило едно старческо хоро, което ми е направило поразително впечатление, и много пъти съм искал и никога не ми се е удавало да пиша за него. На един молебен за дъжд старците станаха да играят. Трябва да е било през юли, помня, че бяхме обути с цървули, защото земята гореше. Да се играе хоро на молебен е кощунство с бога и светиите. Те държат крановете на небесните чешми и като видят весели хора, няма да им повярват, че са жадни. Но дяволът пък държи чеповете на бъчвите с вино и ракия и не само че е честолюбив като светиите, ами щедър в бедите на човеците. За да не минават границите на приличието, старците не повикаха свирци и певци, хванаха се за поясите и залюляха бавно право хоро, като си дудукаха тихичко с уста: ду, ду, дууу! Тридесетина старци, наредени по ръст, облечени в черно, с мрачни лица и светнали очи. Удрят с твърди крака горещата земя и си дудукат под сурдинка. Това хоро, черно и страшно, е един от най-ярките ми спомени от детството и аз винаги съм търсил неговия смисъл. Сега си мисля, че то е било една драма на безсилие и надежда, на молба и праисторически гняв към бога и природата.


***
И накрая – дежурният въпрос: какво ново на литературния фронт? Питам се, защо сме се набъкали в тази пуста София? Не ти ли се струва, че сме придобили еснафска, да не кажа стадна психика?... Нашата култура трябва да започне вече да се децентрализира, за да слезе по-близо до народа. Не искам да кажа, че трябва да станем народници, или пък да ходим при народа, за да си търсим прототиповете... Но за художника са нужни много въздух и движение. Дори сами затова трябва да "посещаваме" по-често и пó за дълго собствената си страна...

Из "Объркани записки"

Рисунките са на автора