Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: КОЯ СЪМ АЗ?"

КОЯ СЪМ АЗ?

Алина е родена през 1981 в Румъния. Казва за себе си: "Заради живота позна различни култури и държави. Говори почти шест езика. Женена, с две деца. Сега търси пътя напред, чака утре неговото предизвикателство..." Живее от три години в Добрич. Пише и активно публикува в интернет – една новела и вълнуващи истории, които заинтригуват хиляди читатели, посещаващи страниците.

Аз съм която ме искаш... Твоя най-добра приятелка, сестрата, която никога не си имал, желана жена, гореща любовница, състрадателна съпруга, обичаща майка... Кажи ми какво ти липсва и аз ще бъда... Коя сам аз?... Това, което търсиш... Усещам те... Знам какво искаш от мен... Променям се за теб...
Аз нямам его... Имам теб... Правиш каквото искаш от мен... Днес съм послушна, утре съм лоша, а може би вдругиден ще те желая... и скоро – ще те обичам... Винаги съм искрена...
Искам да бъдеш щастлив... Коя сам аз?... Вече не зная... Толкова време вече съм това, което искаш ти... Кой си ти? Този, който си играе... Аз съм кукла на сцената на живота... Плача, когато искаш, смея се, когато искаш... Изморена съм... Толкова време ме водиш... Забравих да бъда аз... Не зная повече какво искам... Не зная повече кой да бъдеш ти... Подчинена съм... Ти печелиш...

 

САМОТАТА В ДВАМА

Превод от румънски: Рада Въртунинска

Късна нощ е. Той вече е отишъл в спалнята. Стоя и гледам продължението на един филм, започнал отдавна... Уморена съм и искам да спя, да забравя за всичко и всички... Въпреки това, знам че е там, в мрака, на леглото и очаква моето слабо тяло... подпрял е челото си с ръка и въздиша... Продължавам да гледам телевизия: една – тя и един – той вървят ръка за ръка по един стръмен бряг... Обзема ме носталгия... Иска ми се отново да се върне онзи миг, онази блажена невинност, преживявам отново онези дни... Бях толкова щастлива... Гледам в очите един друг – Той, един – Той, без когото не мога да дишам, един – Той, когото чакам в леглото... Вика ме: Хайде да спиш. Какво правиш там? Привдигам се от масата и търся с поглед нещо, което да направя в стаята... Искам да отложа, да забавя момента, в който трябва да легна до него... Нямам късмет... Изгасям телевизора, изгасям лампата и минавам през тъмнината към спалнята. Бавно, опипом намирам края на леглото. Събличам се и се мушвам между чаршафите, свивам се на топка и разтреперана чакам...
Усещам ръката му на гърба си, докосва ме леко... топла е... чакам... слизам към хълбока и се провира между краката ми... Чакам и за миг си мисля, че може да се получи хубаво... Пръстите му ровят по средата, любопитни и ловки... Усещам ги студени, сухи и чужди... не го желая... премествам се, въртя се, за да избегна неприятното усещане от пръстите между краката ми... Въздъхва и си измъква ръката. Обръща се с гръб към мене... Чакам... Чувам тежкото му нервно дишане в нощта... Започвам да се успокоявам, усещам как всяка частица от мене започва да се отпуска... Обхваща ме леност и безпокойство. Не искам да го докосвам... отново да ме търси... Стоя с отворени очи и се взирам в тъмнината... Въпреки това искам да бъда е нечии обятия, да се прислоня на нечии гърди... Той е толкова близо... Протягам ръката си към него. Тя леко го гали по рамото, по главата... усещам меката и пухкава кожа... Приближавам се несмело и го целувам леко по тила... продължително вдишвам аромата му... навирам нослето си в косите му и си играя с тях... Мърмори сънено, отблъсква ме с ръка... Не ме иска. Въздишам и усещам една сълза да ме задушава, натъжена се връщам в моята половина на леглото, обръщам се гърбом, вземам в ръката си единия край на чаршафа. Опитвам се да заспя, но горчива мъка завладява душата ми... Къде сбърках? Може би искам от него твърде много? Може би вината е моя? Искам да... като че ли в стаята стана студено... само едно легло и такова голямо разстояние между нас... Тъгата не ми дава покой. Тъгата и самотата... Толкова е близо... Сълзите се стичат бавно по лицето ми. Опитвам се да не охкам, да не пророня нито звук. Чувствам се толкова самотна...

<<Луна>> Пенка Димитрова, от коледната изложба в Художествена галерия Добрич

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево