РАПУНЦЕЛ, СПУСНИ СИ КОСАТА
Дияна Иванова
Притчата за Рапунцел е измислена от мен. Не приказката, а притчата за великолепната Рапунцел, която очаквала някой да и отнеме самотата. Бистра Дойчинова спуска ''коси'' през прозореца и изтегля мисълта на читателя по-високо. Бях забравила, че поезията е (или може да бъде) одухотвореност и равносметка, а не само богоборческа мисъл-крясък на слисани и ахкащи хора (поети). Защото:
Тук връзката с Вселената е здрава
и истините - вероятни.
Tук всички равносметки са направени.
и времето протича гладко.
В градината на мъртвите е живо...
Зад спокойната и пряма меланхолия някак стряскащо ''излиза'' битието – ''сгърбено и нискорасло'', а и глупците ''цял живот орат наведени''. Пасмината от шутове, жертвени гледки и пустосващи хора потъва с ''кораба на глупците''. Блажена е тишината след Ной! И желана. Вероятно!
''Сезони'' – втората част на книгата, завещава принципа на Рапунцел: ''Мога да стоя цял живот затворена и далечна, но самоотвержено ще спускам косите си всеки ден, чакайки някой да премине и... да се качи при мен''. Копринена, копринена, мека, мека самота. Как да не помечтае човек за прегръдката на замръзналото зимно езеро, което ''разтапя с белотата си''...
Бистра Дойчинова умее да акордира (щях да кажа собствения ми череп) и да поставя баланса между черно-бялото съществуване. Поетесата излиза от прекия автобиографизъм, заживявайки в сферата на неуловимото движение. В стилистиката и динамиката на стиха можем да открием геометрични пластики, крайни решения, но и живот без драматизъм и ''скрити вопли''. Оттук идва и съвременното звучене на стиха и. Струва ми се, че Бистра не търси смехотворна публика за своите стихове – по-скоро тя рискува като Рапунцел... С едно движение спуска ''коси'' и улавя... доброто, лошото, съзвучието, мелодията, щастието, нещастието, хорската завист...
''Форма на движение'' е грациозен смисъл на предстоящото, на очакваното, което така и не идва. Затова пък сътвореното не издевателства над моята памет, а просто ми припомня, че си имам ''приказка нощем/нежно-копнежна и бяла...''
Без претенции и готови формулировки поетеста Бистра Дойчинова се появява с първата си стихосбирка по един извисен и непресторен начин. Аристократизмът на мисълта и се дави и плува едновременно – пристъпва и снизява стремежите на красивата Рапунцел, която завинаги слиза от ''високото'', за да заживее своя живот...
"Форма на движение". Бистра Дойчинова. Изд. Словото. Сф, 2007.
Притчата за Рапунцел е измислена от мен. Не приказката, а притчата за великолепната Рапунцел, която очаквала някой да и отнеме самотата. Бистра Дойчинова спуска ''коси'' през прозореца и изтегля мисълта на читателя по-високо. Бях забравила, че поезията е (или може да бъде) одухотвореност и равносметка, а не само богоборческа мисъл-крясък на слисани и ахкащи хора (поети). Защото:
Тук връзката с Вселената е здрава
и истините - вероятни.
Tук всички равносметки са направени.
и времето протича гладко.
В градината на мъртвите е живо...
Зад спокойната и пряма меланхолия някак стряскащо ''излиза'' битието – ''сгърбено и нискорасло'', а и глупците ''цял живот орат наведени''. Пасмината от шутове, жертвени гледки и пустосващи хора потъва с ''кораба на глупците''. Блажена е тишината след Ной! И желана. Вероятно!
''Сезони'' – втората част на книгата, завещава принципа на Рапунцел: ''Мога да стоя цял живот затворена и далечна, но самоотвержено ще спускам косите си всеки ден, чакайки някой да премине и... да се качи при мен''. Копринена, копринена, мека, мека самота. Как да не помечтае човек за прегръдката на замръзналото зимно езеро, което ''разтапя с белотата си''...
Бистра Дойчинова умее да акордира (щях да кажа собствения ми череп) и да поставя баланса между черно-бялото съществуване. Поетесата излиза от прекия автобиографизъм, заживявайки в сферата на неуловимото движение. В стилистиката и динамиката на стиха можем да открием геометрични пластики, крайни решения, но и живот без драматизъм и ''скрити вопли''. Оттук идва и съвременното звучене на стиха и. Струва ми се, че Бистра не търси смехотворна публика за своите стихове – по-скоро тя рискува като Рапунцел... С едно движение спуска ''коси'' и улавя... доброто, лошото, съзвучието, мелодията, щастието, нещастието, хорската завист...
''Форма на движение'' е грациозен смисъл на предстоящото, на очакваното, което така и не идва. Затова пък сътвореното не издевателства над моята памет, а просто ми припомня, че си имам ''приказка нощем/нежно-копнежна и бяла...''
Без претенции и готови формулировки поетеста Бистра Дойчинова се появява с първата си стихосбирка по един извисен и непресторен начин. Аристократизмът на мисълта и се дави и плува едновременно – пристъпва и снизява стремежите на красивата Рапунцел, която завинаги слиза от ''високото'', за да заживее своя живот...
"Форма на движение". Бистра Дойчинова. Изд. Словото. Сф, 2007.
