Вървиш... Или те носят... И се чудиш защо се раждат хората? За какво може да ти послужи живота, след като нито са те питали, нито сам знаеш дали го искаш? Гледаш - контейнер за боклук и жена рови в него с надеждата да намери нещо годно за продажба. Може би, за да купи на невръстно си дете хляб. Как ли е стигнала в полета си надолу до там. И накрая започваш да упрекваш живота. Да, той е виновен!
Отминаваш и още повече се убеждаваш, че нито има смисъл, нито някой е искал да бъде тук. Ей-там малко момченце проси стотинки от „богатите” минаващи. Ще бръкнеш в джоба, ще му дадеш всичките звънтящи на фалш монети. А хората минават покрай теб – не те забелязват. Твърде заети са с проблемите си. Поглеждаш в една локва и виждаш отражението си – по-мизерно и нищожно, отколкото го помниш от сутринта в огледалото. Защо изобщо съществуваш? Това ти ли си, се питаш. Какво стана с мечтите ти, с вълненията, с търсенията? С всички планове за...за живота ти?... Да, за твоя живот. Този, който вече не искаш. Не! С този, който никога не си искал.
Продължаваш, пресичаш улицата и се оглеждаш...по навик. Не че сега има смисъл. Чудиш се изобщо имало ли е някога някакъв смисъл. Толкова ли си бил заслепен, толкова ли е било трудно да се осъзнаеш? Страдание, болка, отчаяние, несгоди, разочарования – това е единственото, което си изпитвал, това е всичко, за което си живял. Живот, който не си искал...
Изведнъж шумни стъпки и смях прекъсват мислите ти. Група младежи – момчета и момичета, на прага на живота. Живот, който не са искали и няма да искат, си казваш. Само трябва да почакат и ще разберат. Просто са слепи за действителността!... Но се вглеждаш в лицата им, вглеждаш се в очите и усмивките им. И неочаквано мисъл се прокрадва в съзнанието ти. Осъзнаваш – времето е тяхно, мечтите им са живи, надеждите будни, вълненията и търсенита млади. Отминават те с весел смях и те оставят отново сам. Забравяш за себе си. Гледаш към тях. И си мислиш, че животът е пред тях. Живот... който може би искат.
А ти... Няма начин, братче, спри да си въобразяваш, че нещо виждаш. Няма да го прозреш и след столетия. Защото не ти се ражда. Стой си на топло в майчината утроба и размишлявай за така близкия и така далечен свят. Да, бе – стой си! Няма начин – ще се раждаш! И без това никой не те пита искаш ли или не това! Впрочем, и после никой няма да те пита. Затова тренирай – мисли, представяй си, фантазирай. Виж, в реалността... Ох, ох... Какво става? Май е време за раждане... Сбогом, осигурен живот! Здравей, цивилизована джунгло!

Марина Новачева, студентка 1 курс, "Журналистика" в Софийски университет