БРЯГ
Марина Константинова
СЪРЦЕТО ТИ ОЧАКВА НЕЩО
в деня притихнал да се случи...
Дъждът премина тих, на пръсти,
остави въздухът да стене...
В огледалата на очите
се пръскат погледи и думи-
желанията - пъстри лодки,
отплуват и не се завръщат...
В галоп край тебе отминават
чужди гласове и стъпки.
И толкова далеч от рая
отново на живот се учиш...
БРЯГ
Телата ги няма -
духът е самичък под слънцето
и циганка проси
на пясъка златен за изповед.
Делфините - мисли
са точици малки в морето
и вече почти са обречени -
няма завръщане...
Лодкарите с тъмни очи
се прибират след улова,
навъсено слънцето връща
на припека сенките...
Морето жестоко изгризва
сърцето на сушата...
И дявол ехидно плете
на живота ни мрежата...
В НЕДЕЛЯ
всички се каним
нанякъде да отпътуваме,
но приковани се взираме навън,
хипнотизирани от есента
и мълчим, мълчим...
Гасне огънчето на цигарата
и в нас...
Подслаждаме мислите си
с една бучка захар,
но все е горчиво...
В задния двор на живота
е пусто
като в зимен амфитеатър
и само случаен скитник
наднича в кофата за боклук,
където дремят нечии обувки...
В неделя все се заканваме на живота си,
но като безпомощни инвалиди
заспиваме в люлеещия стол на скуката
и сънуваме морето
пред вратите на града...
ПРОЛЕТНО
Нещо ми влезе в окото...
Слънцето ли ме гъделичка,
дума ли остра ме бодна,
вятър прашинки ли сее...
Може би облак далечен
късна снежинка ми праща
или дръвчето на пътя
с пролетен цвят ме приветства...
Нещо ми влезе в окото...
Мъничка черна мушица
май, че ме мисли за писта...
А тъмнокосият мъж
странно ме гледа отсреща...
Нещо ми влезе в сърцето...
СЪРЦЕТО ТИ ОЧАКВА НЕЩО
в деня притихнал да се случи...
Дъждът премина тих, на пръсти,
остави въздухът да стене...
В огледалата на очите
се пръскат погледи и думи-
желанията - пъстри лодки,
отплуват и не се завръщат...
В галоп край тебе отминават
чужди гласове и стъпки.
И толкова далеч от рая
отново на живот се учиш...
БРЯГ
Телата ги няма -
духът е самичък под слънцето
и циганка проси
на пясъка златен за изповед.
Делфините - мисли
са точици малки в морето
и вече почти са обречени -
няма завръщане...
Лодкарите с тъмни очи
се прибират след улова,
навъсено слънцето връща
на припека сенките...
Морето жестоко изгризва
сърцето на сушата...
И дявол ехидно плете
на живота ни мрежата...
В НЕДЕЛЯ
всички се каним
нанякъде да отпътуваме,
но приковани се взираме навън,
хипнотизирани от есента
и мълчим, мълчим...
Гасне огънчето на цигарата
и в нас...
Подслаждаме мислите си
с една бучка захар,
но все е горчиво...
В задния двор на живота
е пусто
като в зимен амфитеатър
и само случаен скитник
наднича в кофата за боклук,
където дремят нечии обувки...
В неделя все се заканваме на живота си,
но като безпомощни инвалиди
заспиваме в люлеещия стол на скуката
и сънуваме морето
пред вратите на града...
ПРОЛЕТНО
Нещо ми влезе в окото...
Слънцето ли ме гъделичка,
дума ли остра ме бодна,
вятър прашинки ли сее...
Може би облак далечен
късна снежинка ми праща
или дръвчето на пътя
с пролетен цвят ме приветства...
Нещо ми влезе в окото...
Мъничка черна мушица
май, че ме мисли за писта...
А тъмнокосият мъж
странно ме гледа отсреща...
Нещо ми влезе в сърцето...