Иван Атанасов

ОДИСЕЙ

Дали е късно?
Или много рано?
Закана ли е
падащият сняг
в косите черни?
Или е закана
на времето
безпаметният бяг?

Дали е вече
час на равносметка?
Или далеч е
паметният ден?
Зачеркват
изподраните подметки
пътеките пресичани от мен...

Пътека ли е,
свършила пътека?
Врата ли е,
затръшната врата?
И така е останала далеко,
а, може би, отсъства от света...

А, може би,
тя просто е измама,
и Одисей върви невъзмутим
към Нищото...
Но ако остров няма
нима от Нищо
ще го сътворим?

Нима в мираж
затъна Одисея
и Пенелопа в митовете спи?
Нали на всеки,
просто да живее
му трябва някой мит да го крепи?




СВЕТЛИНАТА

Постоянно нося във сърцето
някаква космична тишина –
тя или е химн на битието
или светлина във тъмнина...

Боже, ти пребъдваш в светлината
и със нея си единосъщ,
съхрани в нас вярата богата,
като дъжд пороен и могъщ.

Запази в мен извора чудесен,
дето не пресъхва и сред пек,
за да мога след погром нелесен
да се осъзная пак човек!




РОДЕН КРАЙ

Топъл дъх на родна стряха.
Окосена детелина.
Дълго славеи ми пяха.

Топъл дъх на родна стряха.
Детелина с мирис странен.
Дълго славеи ми пяха.
Песента им в мен остана...

Сам излязох на полето.
Поздравиха ме звездите.
Те над бъдещето светят,
те за миналото питат.

И звезда прорязва мрака –
Някаква душа угасна.
А небето и земята
тръпнеха в прегръдка страстна.

Под звездите засънувах
житни, блеснали пожари
и в просъница дочувах
меден звън на хлопатари...




ПЪРВОРОДЕН ГРЯХ

Познанието – тоя плод горчив
Адам прие
и в личност се превърна.
И правото на избор –
Ада жив
душата му във пламъци обгърна.
И мъдрата змия –
ехиден смях –
разпъна във неверие душите.
Човекът носи
първороден грях
и гледа пламъците
на звездите...
Лети,
макар останал без криле.
Върви.
А Сатаната
мрежи мята.
Животът му
е кърваво поле,
За правото
да гледа небесата...
за правото
да има дързостта
звезда да стигне,
с демон да се бори...
нали
отровата на мъдростта,
чрез грях,
направи зверовете хора?