ЛЮБЕН СТАНЧЕВ ЗА ИВАН ВАЗОВ
Тодор Нинов
Любен Петров Станчев е роден на 30 януари 1904 г. Расте сред многолюдно семейство от десет братя и сестри. Баща му Петър Станчев – котленски овчар, възпитава своите деца в труд и сговор. Още от малки работят на полето. Любен Станчев завършва начално образование в родното си село Сърнено, Добричко. Прогимназия в Добрич и гимназия – във Варна. Започва да следва, но прекъсва висшето си обрзование, за да се включи в борбата за защита правата на българите в Румъния чрез журналистическото си перо и активна обществена дейност в периода от 1924 до 1940 г. и в България от 1940 до 1945 г.
Вниманието ми беше привлечено от статията “Един спомен за Иван Вазов”, в която Любен Станчев споделя своя спомен за поета, за отношението на родителите му, и голямата загуба на България със смъртта на Вазов – по повод на нейната 15-годишнина. Любен Станчев споделя: “Един светъл лъч озарява моето юношество и сгрява душата ми с топлика на най-хубавия спомен.” С какъв възторг пише той за този спомен!
Още като ученик в прогимназията в Добрич, проявява голям интерес към българската литература и се възхищава от творчеството на Вазов. Отбелязва: “По съвършено личен почин, тласкан от едно вдъхновено възхищение, написах писмо на народния поет Иван Вазов. Аз никога няма да забравя не изненадата, а замаята, която ме хласна, когато директорът ме повика в канцеларията и ми подаде едно малко пликче, казвайки ми няколко ласкави думи. Пликчето съдържаше една визитна картичка с разкрачен нервен почерк. Великият гений на българския род отговаряше на моето писмо.”
Какви чувства, какво преживява Любен Станчев, държащ в ръцете си писмо-отговор от Иван Вазов? Той пише: “Четех и препрочитах десетки, стотици пъти няколкото редове, легах и ставах с унеса по тях.”
Какви промени са настъпили в психическото му състояние, че той отбелязва: “Така се бях променил, че родителите ме попитаха що е с мене. Открих им причината. О, тогава настъпи в нашия дом такъв празник, какъвто може би не ще ми вече предложат бъдните дни.”
Той споделя какви чувства настъпват в семейството му: “В очите на баща ми, иначе резервиран характер, пламна стихиен ентусиазъм, а майка ми плака – бяха сълзите на най-чиста радост. Ликуваха всички в къщи.”
Научаваме как приема едно българско семейство, че техният син е получил писмо от големия български поет Иван Вазов. Статията на Любен Станчев е писана и публикувана във вестник “Добруджански глас” – 2 октомври 1936 г. във връзка с 15-годишнината от смъртта на поета. Станчев отбелязва какво е загубила България: “Петнадесет години се изминаха от смъртта на Иван Вазов. Петнадесет години една малка страна е лишена от една истинска душа, от едно сърце, което да бъде отзивчиво на всяка хубава проява, на всеки действителен подвиг. Склопиха се очите, които откриваха вътрешната прелест на един народ и природните хубости на родината му.”
Споделя и своите мисли и чувства пред гроба на Вазов: “Когато посещавам тази страна, аз чувствам празнотата, която зейна заедно с гроба край старинната църквичка. Няма ни едно сърце, в чийто удари да чуеш могъщия глас на свойто племе, ни една уста, която да каже две топли думи, ни едни очи, които да те помилват с насърчителния поглед на великата творческа искреност.”
Той завършва своята статия с тъжни чувства: “Затова и няма празници като горния.
Дали и децата, възпитани в тези години на духовна пустош, ще могат да празнуват, както аз?...”
Любен Петров Станчев е роден на 30 януари 1904 г. Расте сред многолюдно семейство от десет братя и сестри. Баща му Петър Станчев – котленски овчар, възпитава своите деца в труд и сговор. Още от малки работят на полето. Любен Станчев завършва начално образование в родното си село Сърнено, Добричко. Прогимназия в Добрич и гимназия – във Варна. Започва да следва, но прекъсва висшето си обрзование, за да се включи в борбата за защита правата на българите в Румъния чрез журналистическото си перо и активна обществена дейност в периода от 1924 до 1940 г. и в България от 1940 до 1945 г.
Вниманието ми беше привлечено от статията “Един спомен за Иван Вазов”, в която Любен Станчев споделя своя спомен за поета, за отношението на родителите му, и голямата загуба на България със смъртта на Вазов – по повод на нейната 15-годишнина. Любен Станчев споделя: “Един светъл лъч озарява моето юношество и сгрява душата ми с топлика на най-хубавия спомен.” С какъв възторг пише той за този спомен!
Още като ученик в прогимназията в Добрич, проявява голям интерес към българската литература и се възхищава от творчеството на Вазов. Отбелязва: “По съвършено личен почин, тласкан от едно вдъхновено възхищение, написах писмо на народния поет Иван Вазов. Аз никога няма да забравя не изненадата, а замаята, която ме хласна, когато директорът ме повика в канцеларията и ми подаде едно малко пликче, казвайки ми няколко ласкави думи. Пликчето съдържаше една визитна картичка с разкрачен нервен почерк. Великият гений на българския род отговаряше на моето писмо.”
Какви чувства, какво преживява Любен Станчев, държащ в ръцете си писмо-отговор от Иван Вазов? Той пише: “Четех и препрочитах десетки, стотици пъти няколкото редове, легах и ставах с унеса по тях.”
Какви промени са настъпили в психическото му състояние, че той отбелязва: “Така се бях променил, че родителите ме попитаха що е с мене. Открих им причината. О, тогава настъпи в нашия дом такъв празник, какъвто може би не ще ми вече предложат бъдните дни.”
Той споделя какви чувства настъпват в семейството му: “В очите на баща ми, иначе резервиран характер, пламна стихиен ентусиазъм, а майка ми плака – бяха сълзите на най-чиста радост. Ликуваха всички в къщи.”
Научаваме как приема едно българско семейство, че техният син е получил писмо от големия български поет Иван Вазов. Статията на Любен Станчев е писана и публикувана във вестник “Добруджански глас” – 2 октомври 1936 г. във връзка с 15-годишнината от смъртта на поета. Станчев отбелязва какво е загубила България: “Петнадесет години се изминаха от смъртта на Иван Вазов. Петнадесет години една малка страна е лишена от една истинска душа, от едно сърце, което да бъде отзивчиво на всяка хубава проява, на всеки действителен подвиг. Склопиха се очите, които откриваха вътрешната прелест на един народ и природните хубости на родината му.”
Споделя и своите мисли и чувства пред гроба на Вазов: “Когато посещавам тази страна, аз чувствам празнотата, която зейна заедно с гроба край старинната църквичка. Няма ни едно сърце, в чийто удари да чуеш могъщия глас на свойто племе, ни една уста, която да каже две топли думи, ни едни очи, които да те помилват с насърчителния поглед на великата творческа искреност.”
Той завършва своята статия с тъжни чувства: “Затова и няма празници като горния.
Дали и децата, възпитани в тези години на духовна пустош, ще могат да празнуват, както аз?...”
