Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: РАЗГОВОР ЗА БЕЗСМЪРТИЕТО"

РАЗГОВОР ЗА БЕЗСМЪРТИЕТО

Венета Петрова Мандева – поетеса, сатирик, писател публицист и преводач; общественик и природозащитник. Родена на 27 юни 1946 г. в град Павликени, завършва българска и руска филология в университета във Велико Търново. От 1969 г. живее във Варна. Работи като журналист – редактор и кореспондент, преподавател, възпитател, в отдел Култура на общината. Публикува десетина книги с поезия и публицистика. Член на СБП. Активист и лидер на Екогласност във Варна. Включена е в редица представителни поетични антологии и превеждана на руски, полски, унгарски, турски, английски, немски и др.
Умира на 12 юли 2001 г. във Варна, където и е погребана.



ДЕТРОНАЦИЯТА НА БАТЕНБЕРГ

Аз съм България. Дива държава
с къса кама и буен нрав.
Ще трябва първо да ме познаваш,
та кажеш ли нещо – да си прав.

Аз съм България. С пафти ковани,
не знае Европа накит такъв.
Те ме обхващат – две мъжки длани,
запазили чиста моята кръв.

Аз съм България. Непокорна и дива,
високородни, на колене!
Нося на китката си медна гривна,
желязна верига – Не!

Аз съм България. Слушай, княже,
Свободата си на дръвник я тъках...
Русия утре ще ти откаже
"тринадцатого, стрелковаго полка"?...

Аз съм България. Ти бягаш от Сливница
и тя е само моя победа.
Иди си страхливецо, иди си, австриецо,
та с копнеж да ме гледаш...

Аз съм България. При мен няма връщане,
вместо корона, слагам ти кръст.
Та мене Ботев ме е прегръщал
и е целувал моята пръст.

1982




РАЗГОВОР ЗА БЕЗСМЪРТИЕТО

"Вазов вече е преодолян..."
Публично изказване
на критика Любен Георгиев


Колко поетични братя
любят тъй, че да рекат:
"Питат ли ме де зората
ме й огряла първи път"...?

Стихове като лавина,
но от малък всеки знай:
"Хубава си, татковино,
име сладко, земя рай".

Повтори: "Тоз, който падне...",
после се запитай сам:
за каква сме слава гладни,
имаме ли още срам?

Грях душите ни изцежда
и в естраден стих ечи,
а нестигнати се свеждат
двете хубави очи.

Ние сквернословим, черним,
тъпчем по светия прах,
но не ще досегне червей:
"мъртвият не ни е враг!"

Не, България не гледа
своя образ още в нас.
...А ни трябват два-три реда,
но изпети с верен глас.

1988




ПЕГАС

На Здравко Кисьов

Къде са вечните ми теми, крилатият ми кон къде е?
Валидни са за всяко време свръхпоетичните идеи.
Да, вечността е в Партенона... Но блокът е за петилетки
и Жулиета от балкона я чуват всичките съседки.
Децата в детската градина, на кончето, вместо опашка –
маркуч рисуват – за бензина... Нима е смешно? То е страшно!
А дъщеря ми на дванайсет, подрумничето не познава.
В хербарий сух е еделвайсът... Как вечност да творя тогава?
В училищния двор бетонен децата ни са алергични.
В тролея няма Аполони, да пиша в стих, че ги обичам.
Изсичат градските дървета – площадът – в мрамор, по проекта...
И нямам въздух в дробовете, за да възпея архитекта.
Не съм за газените лампи. Не лукс е огънят в камина.
Езикът ми горчи от щампи, като екран мъртвешко сини.
Не те зова назад. И вярвай – съвсем не е въпросът в строя.
Днес конят от бетон, навярно планетата превръща в Троя...
Кажи, от вечните ти теми – живот и смърт, любов омраза –
как мимолетно да си взема аз за човека малко разум?

Не град в градината да прави – да прави във града градини;
децата ни ще бъдат здрави, ако на кон в тревата минат...
Върху Пегас, от небосклона, градът навярно е прекрасен.
Но няма тук трева и клони. И ми умря от глад Пегасът.

1989




РИЦАРСКА БАЛАДА

О, рицарство печалньх Сирано,
ть из мужчин переместилось в женщин!
Ев. Евтушенко


Със рицарски поклон ще си отида,
преди да съм достигнала до тебе.
Не пожелах момичето да видя,
оставило злато по твоя гребен.

Не казвай как изглежда и коя е!
Преди да се простя със свойто чувство,
аз нещо друго искам да узная –
да се откажеш също е изкуство.

Кажи дали е топъл с нея хляба
и с парата му мир дали витае?
И щом си силен, тя дали е слаба,
когато слаб си – колко силна тя е?

Кажи ми тя понася ли те тъжен,
греха ти мълчаливо ли прощава?
Щастлив ли я посрещаш, или длъжен,
като си тръгва – с тебе ли остава?

Умее ли с усмивка да облича
като с вълшебна ризница деня ти,
така че всяка вещ да те обича,
не гребена, а всичко да е златно?

Поклон сега и аз ще си отида,
преди дори за миг да бъда твоя,
по рицарски, без сянка, и обида!
Но вече знаеш любовта какво е!

1990




ГРОТЕСКА 2

От едното престъпление съди за всички останали.
Публий Вергилий Марон


Най-лесно ще избием бездомните кучета
и ще изтровим малките, с безпомощни телца,
и уличните котки със шарени кожухчета,
и котетата, плачещи почти като деца.

А после? Кой наред ще е – за нас за да е хубаво,
да няма жалки просяци пред къщния ни праг?
Сираците и болните, и старците, и лудите –
тежат ни на кесията и ни внушават страх.

Нима не ги убиваме? И днес това сме правили
с желязно безразличие към бавната им смърт.
Умират първо слабите – било природно правило,
а ние продължаваме побдния си път.

И само по Великден ще коленичим в църквата,
несигурни в отвъдното, което ни гнети,
ще пуснем щедро в дискоса за милостта на мъртвите.
Търгуваме със Господа. Дали ще ни прости?

1996




РЕКВИЕМ

На брат ми – актьорът Иван Мандев

Блестеше в ослепителна позлата
и в мрамор бял изящният му храм –
със името на Йовков – нов театър –
самата Мелпомена влезе там.
Сияеха лицата на актьорите,
сценичните работници дори
си шепнеха, че Добрич става столица
и че за изкуство вече имаме пари.
От ревност се разкъсваше Отело,
за Дездемона плакахме на глас,
танцуващите рози на Валери –
дъха си млад вселяваха във нас.
Албена беше истинска на сцената –
чак Йовков зад декора зърнах в миг...
Тъй ваеше душите притаени
- театърът със образ многолик.

А днес, а днес – актьорите на борсата,
театърът – портрет, но без лице.
Откъртва се протест от контрафорсите –
парче от мрамор – пръснато сърце.
Завесата на грешка непомерна
се спуска с безвъзвратния си мрак
и на салона празната каверна
ще се разрасне в кръчма като рак.
Актьорите ще станат продавачи,
жонгльори на живота по ръба.
Пак виждам Йовков – на тавана плаче
за страшната си писарска съдба.

1998

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево