ХРИСТИЯНСКИЯТ ДУРОСТОРУМ – ДРЪСТЪР
Панайот Иванов
В средата на 2007 г. излезе от печат книгата „Християнският Дуросторум – Дръстър” на археолога Георги Атанасов, за която ВАК при Българската академие на науките му присъжда научната степен "доктор на историческите науки".
Този научен труд представлява едно обширно и богато илюстрирано изследване, посветено на историята на Доростолската митрополия от ІV до ХІV век, включително. Прави впечатление, че авторът се е стремил да бъде максимално изчерпателен, което се вижда и от големия брой ползвани източници. Читателят ще види как ученият в един плътен хронологически ред е посочил кой след кой митрополит е ръководил Доростолската митрополия и върху каква територия се е простирала последната през вековете, като за целта е използвал както писмени документи, така и археологически находки, каквито са молибдовулите, т.е. оловните печати на ред митрополити...
Въпреки цялата обстоятелност в изложението и внушителния илюстрационен материал в труда на г-н доктора, се забелязват и някои съществени празноти в него.
Последният не е отделил достатъчно внимание на факта, каква следа е оставил в живота на своето паство. Картината на живота със социалните му противоречия, също почти не е осветена. А периодът около десет века, през който Доростолската митрополия е на историческата сцена, се характеризира със сериозни религиозни и социални противоречия и сблъсъци и тя не е могла да бъде безпристрастна към тях. Само на едно място г-н Ангелов мимоходом споменава, че през Х – ХІ век българският североизток /в това число и доростолският диоцез, естествено/ е разтърсван от войни, духовни брожения и еретически движения.
Ученият е отделил в труда си доста място на многото скални църкви, манастири и отделни монашески скитове из митрополията – нещо, което естествено заслужава внимания, но едновременно с това, според мен, би трябвало да каже с две-три изречения поне и коя е била причината, щото толкова много хора да изоставят дом, семейство – да избягат от живия живот и да се крият из пещери и скални дупки. Не вярвам да е била само идеята да заслужат райските блаженства.
Като стана дума скални скитове и пещери, превърнати в църкви и т.н. трябва да отбележа, че г-н докторът е отделил доста място в работата си и на рисунките, символичните знаци и рунни надписи, начертани по стените и таваните им. На тези илюстрации и писмени документи обаче, той не е обърнал подобаващото им се внимание – не е разкрил поне малко от истините, които последните таят в себе си. За така наречения „фланкиран ипсилон”, например, се е задоволил да отбележи, че е „знак тотем” на хан Крумовата династия. Постъпил е в случая като всички свои големи и малки колеги по отношение на прабългарските рунни надписи. Задоволил се е само да изкаже едно необосновано предположение. За сведение на читателя с така наречения „ фланкиран ипсилон” е написана една сирийска дума – думата „ селясе”, означаваща „три”, в смчисъл „троица – респективно „ Св. Троица”, Тя се среща сред прабългарските рунни надписи над сто пъти. Виждаме я и в надписа Бяла – Обзор и върху бронзовия кръст – реликва, от с. Войниково, Добричко, гдето си придружава от апокалиптичните думи „ начало” и „край”, които на прабългарски звучат „баш” и „весь”по съдържание са рвностойни на думите „ алфа” и „Омега” – имената на първата и последната букви в гръцката азбука. Те в някои случаи придружават изображението на кръст.
Изобщо, прави впечатление, че прабългарските рунни надписи от една дума или от цели изречения, каквито се виждат по стените на църкви и монашески килии в мурфатларската скална обител са в изобилие, докато тези, изпълнени с кирилски и гръцки букви и на славянски и гръцки език се губмят между тях. При това положение, д-р Ангелов е бил длъжен да обясни, на какво се дължи този факт. Според мен, както рунните надписи, така и някои от символичните знаци говорят, че прабългарите по онова време са били християни и даже привърженици на някои от ересите. Прода което са били преследвани от официалната църковна и държавна власт – нещо, което ги е карало да търсят спасение в пещери и скални дупки.
Но въпреки така посочените непълноти, книгата „Християнският Дуросторум – Дръстър” заслужава да бъде прочетена както от историци, така и от всичк любознателни добруджанции, а на авторът й – поздравления.
В средата на 2007 г. излезе от печат книгата „Християнският Дуросторум – Дръстър” на археолога Георги Атанасов, за която ВАК при Българската академие на науките му присъжда научната степен "доктор на историческите науки".
Този научен труд представлява едно обширно и богато илюстрирано изследване, посветено на историята на Доростолската митрополия от ІV до ХІV век, включително. Прави впечатление, че авторът се е стремил да бъде максимално изчерпателен, което се вижда и от големия брой ползвани източници. Читателят ще види как ученият в един плътен хронологически ред е посочил кой след кой митрополит е ръководил Доростолската митрополия и върху каква територия се е простирала последната през вековете, като за целта е използвал както писмени документи, така и археологически находки, каквито са молибдовулите, т.е. оловните печати на ред митрополити...
Въпреки цялата обстоятелност в изложението и внушителния илюстрационен материал в труда на г-н доктора, се забелязват и някои съществени празноти в него.
Последният не е отделил достатъчно внимание на факта, каква следа е оставил в живота на своето паство. Картината на живота със социалните му противоречия, също почти не е осветена. А периодът около десет века, през който Доростолската митрополия е на историческата сцена, се характеризира със сериозни религиозни и социални противоречия и сблъсъци и тя не е могла да бъде безпристрастна към тях. Само на едно място г-н Ангелов мимоходом споменава, че през Х – ХІ век българският североизток /в това число и доростолският диоцез, естествено/ е разтърсван от войни, духовни брожения и еретически движения.
Ученият е отделил в труда си доста място на многото скални църкви, манастири и отделни монашески скитове из митрополията – нещо, което естествено заслужава внимания, но едновременно с това, според мен, би трябвало да каже с две-три изречения поне и коя е била причината, щото толкова много хора да изоставят дом, семейство – да избягат от живия живот и да се крият из пещери и скални дупки. Не вярвам да е била само идеята да заслужат райските блаженства.
Като стана дума скални скитове и пещери, превърнати в църкви и т.н. трябва да отбележа, че г-н докторът е отделил доста място в работата си и на рисунките, символичните знаци и рунни надписи, начертани по стените и таваните им. На тези илюстрации и писмени документи обаче, той не е обърнал подобаващото им се внимание – не е разкрил поне малко от истините, които последните таят в себе си. За така наречения „фланкиран ипсилон”, например, се е задоволил да отбележи, че е „знак тотем” на хан Крумовата династия. Постъпил е в случая като всички свои големи и малки колеги по отношение на прабългарските рунни надписи. Задоволил се е само да изкаже едно необосновано предположение. За сведение на читателя с така наречения „ фланкиран ипсилон” е написана една сирийска дума – думата „ селясе”, означаваща „три”, в смчисъл „троица – респективно „ Св. Троица”, Тя се среща сред прабългарските рунни надписи над сто пъти. Виждаме я и в надписа Бяла – Обзор и върху бронзовия кръст – реликва, от с. Войниково, Добричко, гдето си придружава от апокалиптичните думи „ начало” и „край”, които на прабългарски звучат „баш” и „весь”по съдържание са рвностойни на думите „ алфа” и „Омега” – имената на първата и последната букви в гръцката азбука. Те в някои случаи придружават изображението на кръст.
Изобщо, прави впечатление, че прабългарските рунни надписи от една дума или от цели изречения, каквито се виждат по стените на църкви и монашески килии в мурфатларската скална обител са в изобилие, докато тези, изпълнени с кирилски и гръцки букви и на славянски и гръцки език се губмят между тях. При това положение, д-р Ангелов е бил длъжен да обясни, на какво се дължи този факт. Според мен, както рунните надписи, така и някои от символичните знаци говорят, че прабългарите по онова време са били християни и даже привърженици на някои от ересите. Прода което са били преследвани от официалната църковна и държавна власт – нещо, което ги е карало да търсят спасение в пещери и скални дупки.
Но въпреки така посочените непълноти, книгата „Християнският Дуросторум – Дръстър” заслужава да бъде прочетена както от историци, така и от всичк любознателни добруджанции, а на авторът й – поздравления.
