Ружа Велчева е родена на 22 август 1946 г. в Павликени. От 1956 г. живее във Велико Търново. През 1972 г. се дипломира като инженер във Висшия машинно-електротехнически институт в Габрово - специалност "Електроника". Оттогава до настоящия момент работи по специалността си, като последните 28 години е специалист по телекомуникации в БТК. Стихове, фейлетони и журналистически материали публикува в местния и централен печат от 1960 г. - в. "Борба", "Синьо време" и "Впрочем" - В. Търново; в. "Народно дело" и "Полет" - Варна, в. "Балканско знаме" и "Сто вести" - Габрово; в централните издания: в. "Народна младеж", "Студенска трибуна", "Пулс", "Български писател", "Импулс", "Транспортен глас"; в списанията "Жената днес" и "Работничка"; в алманасите "Простори" - Варна и "Света гора" - Велико Търново. Нейни стихове са включени в сборниците "От Лудогорието до Родопите" и "Смяна '81" на изд. "Народна младеж", "Вроскла и Янтра имат едни брегове" (на български и украински), "Ружица", "Надеждите на "Надежда", в поетична антология, издание на сдружението на литературните творци във В. Търново. През 1985 г. неин цикъл стихове е включен в поетичния сборник "Синя птица". През 2000 г. издава първата си самостоятелна книга със същото заглавие. Следват "Полетът на кондора" (2002) - поетична книга-билингва (на български и испански) с авторски превод, "Любовни досиета" (2003) - своеобразен роман-притча за любовта, приятелството и трудната съдба на твореца, и "Пустинята на времето" (2006).


КОПРИВА

С малката ми внучка случайно открихме три оцелели стръкчета коприва в перфектно поддържания парк на Ървайн. Рая ме погледна учудено и попита в типично неин стил «Бабо, а какво е това?» Аз се усмихнах замислена и отговорих «Има я много в България». «А,България!» разбиращо поклати глава тригодишното дете. Грижливо ги извадих от пръстта и вкъщи ги посадихме в саксия. Поливам ги всеки божи ден и сега зеленеят и радват душата ми!

Парлива и силна,
зелена красавице,
кой вятър те довея
по тези земи?

Пиеш щедрото слънце,
не се страхуваш
от суховеи,
не те плашат есенните мъгли?

Дрипава,
но горда циганка,
смело надигаш главица
сред този разкош?

А нощем,
само нощем тъгуваш,
само с луната
плачеш без глас?

Чужда земя,
чуждо небе,
зелена изгнанице,
толкова приличаш на мен!
 
 

СПОМЕН ОТ РОДОПИТЕ

            «Руфинка болна легнала на високана планина,
            никой до нея нимеше, сал една стара майчица!»
            родопска народна песен

Юлската нощ трополи
по калдаръма навън,
топла и дъхава.

Далече звъни
изгубен чан -
търси път в тъмнината.

Луната-пастирка
приюти стадата-звезди,
във родопските пазви?

До мен
гайдата плаче,
нарича, разказва.

Плаче гайдата -
На връх планината
Руфинка умира сама?

Мурите свеждат
скръбно глави,
младостта й оплакват.

Плаче гайдата,
акордеонът след нея
въздиша?

Сам не може човек
тази песен
да понесе!?

До мен са приятелите.
Лицата им светят -
фрески от пламък,

думи филигранни,
орфически,
светлина....

Пеят,пият,плачат,
Руфинка сирота
оплакват?

Обгръща ни
вселенска,
библейска самота.

Плаче гайдата,
отеква
в сърцата ни.

През сълзи пеем,
благославяме Родопа,
тази езическа, магическа планина?