СБОГУВАНЕ

                На Йордан Кръчмаров

Вървя по окосената трева,
а имам чувството, че стъпвам по жерава.
И в дланите си стискам не пръстта,
а стръкче хартия намокрена.
Тогава - по дяволите всяка суета,
нали разбра, че птиците не са суетни!
Навънка избуява пролетта
и палят класовете песни летни...
Във късче стих, тъй кратък
и в дъжда на вече закъсняващото лято
листа със почерка открих
надраскал “Риза за Христос” - не бе отдавна.
Самият той висеше между нас,
разбрал безсмислието на божествената слава.
И ризата си даде.
Не за власт поета пише стихове-
от болка става!
Звездите горе грееха от час
вместо крайпътните олющени фенери.
След скъсаната карта на деня,
си търсехме квартира да намерим!
Захапал дивата смокиня във уста вървя
и не разбирайки законите на земната ни участ
крещя безсилен да се примиря
и чакам това небе над мене да се срути.

АКСИОМИТЕ НА ТАЛАНТА

Пак е май.
Дървета натежали от цвят веят клоните си. В полето пшеницата набира сили и животът продължава не от там от ,където си го оставил, въпреки че всичко се повтаря поете.
Някъде в началото на площада беше срещата ни, която не се осъществи. Просто не е било писано да се случи. Зная, че винаги имаше какво да си кажем, най-вече ти на нас. Детството, което ние бяхме прескочили беше в теб с особено тънката си струна, с тази изтънчена чувствителност, споходила необикновените дарования.
Небрежен, разрошен, небръснат, но безспорен с очарователното си присъствие, с всеотдайното си приятелство и талант. Ти търпеше вайканията ни и дневните ни проблеми, търпеше слабостите ни, надскочил житието на простосмъртните. Често сме се питали, от къде намираш сили и вдъхновение. Често сме спорили - сега разбирам,че винаги си бил прав. Прозрението на мъдреците е в откриването на малките неща, в същноста на премълчаните и недостигнати от другите истини. Най-лесно е да загубиш себе си между другите,а ти даже успя да ни събереш и с присъствието си. Винаги съм си мислил колко дълбока е реката, в която газим.Много от нас ги отнесе течението, а такива като тебе са ориентирите за спасяване от суетата на битието ни. Полето беше твоята душа, ти го усещаше с изтънчените си сетива на човек роден и израсъл на село.Чуваше пукането на тревата под скоковете на щуреца. Усещаше настроението на цветята и също, като Йовковия Люцкан намираше обща тема за разговор с тях. Вникваше в кристалната чистота и простата на създаването,в магията на симбиозата на живота и така се раждаха стихове-откровения,дълбоки,проникновени и земни, като че ли само подредени и преведени на достъпен за нас език.Никога не се спираше на едно място,защото движението беше начин на съществуване и поглъщане на дозата оптимизъм необходима за живот. Този живот, който изживя като на клада - ярко и бурно. Морето беше стихията, на която се прекланяше, но се чувстваше по-близо до живота на морските кончета, рапаните и другите дребни твари с умилението на вроденият добряк готов да направи път и на мравката.
Шарената кърпа вързана на врата ти, моряшката фанелка и навития панталон – портрет на лятното ти присъствие.
Балтона, бомбето и чантата - портрета на зимното ти слънцестоене, а като че ли нямаше по-щастлив и благодарен човек от теб и се питам, какво не разбрахме и защо не успяхме да те задържим, толкова бързаше.
Бързаше да напишеш всичко, да видиш всичко, да осмислиш всичко и ставаше така, че там, където ние все още отивахме, ти вече се връщаше, усмихнат, добросърдечен и великодушен. Истина е, че пътищата на битието ни много често изненадват и самите нас. Истина е, че резултатите от нашия труд не винаги отговарят на количеството вложен. Сега разбирам как с малкото изживени години и написани стихове ти успя да стъпиш на билото. Точно това са аксиомите на таланта.
Другото е труд и старание.

Валентин Шалтев