Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ГОРЧИВ ХЛЯБ"

ГОРЧИВ ХЛЯБ

Разказ от Иванка Лазарова

Днес на Младена Понтева й предстоеше командировка в “скалиста” Добруджа - така наричаше една местност оттатък село Карапелит.
Един есенен ден преди година и нещо се замота и изведнъж попадна на едно странно място. Имаше чувството, че се намира на дъното на пресъхнала река и камъните от коритото й по принуда на някакви луди пътни инженери бяха направили място за един тесничък път колкото да мине кола и половина. Не повече. На всичкото отгоре пътят така се усукваше, че ако имаше глас щеше да вие като маане. От двете му страни се редяха големи орехови дървета. Те вече бяха свикнали с голотата си и си стояха гордо изправени така сякаш никога не са били млади и зелени. Пътят се издигаше и слизаше надолу, лъкатушеше, изправяше за около петдесетина метра и пак се закривяваше нанякъде. Успокоителното беше, че поне нямаше дупки. И така около два километра.
Когато пристигна на мегдана на селото, Младена разбра, че просто е трябвало да влезе в предишната отсечка на главния път. Не искаше да си тръгва веднага - беше толкова тихо. От тази тишина, която мирише на изгнили листа, царевична шума и хляб от селска фурна. Слънцето си печеше косо без да му пука, че това сигурно е последния му ден за годината – беше края на октомври. Листата на дърветата вече бяха отдавна пометени нанякъде от вятъра. Поостана малко на мегдана, влезе в смесения магазин, купи си една вафла и седна на припек на бордюра пред магазина ей така както си беше с бизнес костюма и високите остри токчета. Поизхлузи си малко обувките, въздъхна и захапа вафлата. Докато ядеше бавно под строгия поглед на трима възрастни турци с баски на главите, Младена Понтева си мислеше колко ли ще струва една къща в това село. Сигурно са евтини, че то тук няма никакъв признак на живот освен отворената врата на смесения магазин и няколкото самонадеяни гъски на пътя. И тримата старци с баските. Погледна към тях и им се усмихна. Не й отвърнаха. Огледа се наоколо – къщите бяха стабилни, дворовете им изорани и подредени, чисти, нямаше натурии. “Скопосни хора. По цял ден на село то остана и да не си подредиш двора и къщата, какво друго да правиш…” - Мислеше си Младена като дояжадше последната хапка от вафлата. Тръгна да става, когато към нея се приближи един от старците.
- Казъм, ти откъде си?
- От Добрич съм, чичо. Защо питаш? - Младена беше учудена от вниманието му.
- Ще си ходиш ли скоро?
- Да. Обърках пътя...
- Разбрах аз - прекъсна я старецът. - Ако ще тръгваш скоро ще вземеш ли набора и жена му за града, че автобусът мина преди малко и за днеска няма друг.
- Ами да ги взема – отговори без да се замисли Младена. - Къде са тези хора?
Тогава чак старецът едва се усмихна и й каза:
- Седни пий една лимонада.Черпя, а пък аз ще отида да викна набора.
“Този човек знае как да организира нещата около себе си.” - помисли Младена, наистина си поръча лимонада и седна при другите двама. Бай Осман, така се казваше старецът, вече маршируваше по пътя надолу.
- Какво е станало с “набора”? - попита Младена
- На набора нищо му няма, казъм, ами бабата му се разболя - заговори бавно единият от двамата. - Днеска трябваше да дойде фелдшера, ние него чакаме, ама го няма вече цял ден. Сигур няма да дойде, а баба Велика заминава… - Каза стареца и промърмори нещо тихичко на турски и погледна нагоре към небето.
Младена се огледа неловко-макар работата й да го изискваше, не обичаше да води лични разговори с напълно непознати хора-считаше, че е непрофесионално и че е проява на фалшива фамилиарност. Но тук никой не искаше да се сближава с нея, нито пък се стремеше да получи одобрението й. Хората просто чакаха фелдшера, защото баба Велика, жената на “набора”, както и да се казваше той, “заминаваше”, каквото и да означаваше това. От нея се искаше да ги откара до града. Какво толкова - какви ли не говеда се бяха настанявали на задната седалка на колата й, за да ги размотава из цяла България докато срещнат мечтания имот. Вярно от това се изкарваха добри пари, Младена беше от най – добрите брокери на надвижими имоти в агенцията, за която работеше. Отдавна вече беше фактор във фирмата, но не харесваше работата си и хората, за които работи. Беше им дала всичко и получаваше много, но това, което беше изгубила беше много повече.
- Аз тогава да запаля колата и да тръгвам подир бай Осман, защо да стоя тука и да пия лимонада - и Младена стана и запали тойотата.
От хубава стара къща с огромен орех в двора излизаше вече “набора” - оказа се стар човек към осемдесетте, слаб и изправен мъж със снежно бели коси. Той почти носеше жена на своята възраст, толкова мъничка и слаба, че Младена инстинктивно протегна ръце да я подхване от другата страна- страхуваше се да не падне. Баба Велика се опита да се поусмихне, но само помътнелите й очи се присвиха.
- Добър ден, момиче. Господ здраве да ти дава, дето се съгласи да ни вземеш! – каза “набора”. Ще сложа бабата отзад да полегне, пък аз ще седна до тебе.
От къщата им излезе бай Осман, носеше две чанти и платняна бохча. Сложиха ги в багажника и бяха готови да потеглят. “Набора” извика по-наблизо бай Осман:
- Нали се разбрахме, наборе, аз овцете и пилетата съм ги нахранил за днеска, ама утре си ти. Наглеждай ги. Ние скоро ще си дойдем, ако децата дойдат кажи им, че съм завел майка им на почивка. Ние ще се върнем. Айде, здрав да си.
- Тука съм, наборе - каза само бай Осман и се изправи сякаш отдаваше чест.
Тръгнаха. Наближиха мегдана и Младена с почуда видя, че вече имаше поне тридесет души - мъже и жени махаха с ръка за сбогом. Всеки им пожелаваше неговия бог по-скоро да ги върне живи и здрави вкъщи.
Баба Велика беше прилегнала отзад и лекичко им помаха, после изтри бавно сълзата в очите си. Докато излязат на централния път, беше заспала.
- Чичо, ти как се казваш? Аз съм Младена.
- Димитър Кралев се казвам, Младенке, на 82 години съм, а баба ти Велика е на 80.
- От какво е болна, чичо? – попита Младена.
- Не знам, булка. Много болести има, ама се държи. Сега тия дни настина малко и не може да стане от леглото. Настинка като настинка, ама като заспи, ей така както стои и погледни заспала, и почва да вика майкини си и Стоянчо, а те от кои години се споминаха още ... И плаче, Младенке, тихичко, на сън, както малките деца плачат. Плаче, чуй я ще простене сякаш наново си живее живота.
- Че какъв живот е имала така да страда, бай Митко. Нали с теб го е живяла този живот - тихо и гневно каза Младена. ”Знам ги такива като тебе аз, цял живот си тровят жените после реват за тях...”
- Не е тъй, Младенке - говореше тихо. - С баба ти Велика сме от 70-та година двамата. Повтория сме. Ама от цял живот се знаем. Нея я взе Геньо Златев. Голямо куче беше. Бог да му прощава. Велика един бял ден не видя. Дето пиеше и я биеше, ами и на трите им деца посягаше. Един ден Стоянчо, най-големият, му се опъна - измъкнал го на двора и докато детето се опомни му разцепил главата с брадвата. На 13 години беше момченце-челик. Хубаво и кротко, на майка си беше опора за всичко. Велика нищо не разбрала. Била на полето, тя по цял ден работеше в АПК-то. После ходеше да помага на хората къде каква работа има, за да изкара някой лев. Като се прибрала и видяла как двете й момиченца плачат скупчени до вратника, а Стоянчо лежи окървавен в двора, онемяла. Намерила мъжа си в хоремага - сякаш нищо не е било. Милицията отведе Геньо Златев. После държавата го осъди на смърт. Велика остана сама с момичетата, все тъй работеше много. Изпрати децата си в града да учат. После те се запиляха по Варна и по София, взеха си хубави мъже. Велика и сватби им направи. Все сама.
- А ти къде си бил през това време, бай Митко? – попита Младена. Вече караха по пътя за Добрич.
- Аз, момиче… Тя мойта глас не ще. Взех ена мома от другото село. Фучеше ми кръвта в главата като я видех. Ама тя не ме щеше. Прост съм бил. Чобанин съм бил. Исках я много тая Сия. Два пъти ходих да я искам, все не ми я даваха. Накрая батко й, аз с него и с Осман съм служил, я кандардисал да ме вземе. То беше един живот, Младенке. Работех всеки ден, изучих и дърводелство чак в Силистра. Да не се хваля, ама всичко ми привираше, за всичко ме търсеха и хубави пари изкарвах. На нея не й давах да ходи в АПК-то като другите жени, исках да е бяла, все тъй да ми е хубава, като се прибера да ми е ошетано и сготвено и къщата ми да свети, децата ми да са прибрани. А цял живот хубава дума не чух, усмихната не я видях, един път не ме погали, а пък детето ни, ще извиняваш, насила амен амен й го направих. Не знам един комат хляб да ми е турила в торбата като отивам на работа или да ме посрещне вечер на портата. Заради туй набора Осман казва Младенке, насила хубост не става пък и да става не бива. Дъщерята отиде да учи за медицинска сестра и жена ми подире й, да я пази уж, да я наглежда. Искаше да е далече от мене. Не я спрях, не че не исках, Младенке. А детето ни много сериозно, скромно дете.То ми беше всичката радост. Вика ми , не бой се тате, аз ще идвам всяка седмица да те виждам, ще ти препирам дрехите , ще ти готвя. Мама ще стои при мене във Варна. Като останах сам сякаш ми просветна пред очите, Младенке. Сам бях, ама ми беше спокойно като не я виждах все сърдита да ме кълне като се обърна. Оправи ми се душата. Не мина време половин година, Сия ме паряса. Дойде дъщерята и ми вика - Тате, мама се прибра при един старшина от поделението в Добрич. Не се сърди, тате! - и гледа надолу детето… Големи срамотии преживях, Младенке, не е за приказване… Баба ти Велика ми вдигна погледа от земята. Перях си чергите на чешмата на мегдана, трудно ми беше, не знаех как. Тя дойде от някъде и ми показа как се прави тази женска работа. То детето щеше да дойде с мъжа си, ама била дежурна в болницата. После аз отидох при баба ти Велика, тя тогава нямаше още четиридесет и пет години, да й помогна да си прибере шумата. После пък аз я привиках да ми покаже как да си измажа таваните , да ми е чисто за Димитровден… И тъй… По Великден на другата година се прибрахме, Младенке. По-хубав живот не съм живял. Нищо не похващаме един без друг – ако е женска работа аз ходя подире й, къде й помагам, къде й преча , ама там при нея съм. А аз като дялкам нещо, тя ще си вземе едно столче и ще седне до мене.. И децата ни бяха доволни, че сме се прибрали. Пращаха ни и внучетата, като бяха малки. Драго им беше да ни виждат като другите хора. Е, малко срамотии брахме из селото, ама то и туй минава, Младенке. От четиридесет години не съм усетил ни деня кога е, нито пък нощите кога идват. Не ми е било студено, нито пък хапката ми е присядала. И заради туй, Младенке, сега без душа съм останал от страх – да не си отиде баба ти Велика преди мене. Какво ще правя без нея, децата си гледат техния живот, вече и те остаряха. Ние и правнуци имаме вече. Къде оставам без Велика. Горчив хляб вече не искам да ям…
Младена погледна към дядо Митко. На брадясалата му буза имаше сълза. Избърса я и въздъхна. Младена мълчеше. Нещо я стискаше здраво за гърлото.
- Ще се оправи баба Велика, бай Митко - само това можа да каже Младена.
Скоро стигнаха пред болницата. На входа на спешното ги чакаше една стройна жена с бяла престилка.
- Това е мойто момиче. Докторка е. Виж, чака ни - каза дядо Митко и излезе бързо от колата.
- Какво направихте, бе тате?! Изгледаха ми се очите. – дъщерята на бай Митко се разпореди веднага, отнякъде се появи инвалидна количка, сложиха бързо баба Велика в нея. Тя още си спеше. Дядо Митко извади бохчата от багажника и я даде на Младена.
- Вземи я. Виж какво съм турил вътре.
Вътре имаше малко сирене, една дебела кокошка, създарма и една кесия с орехи.
- От нашия орех са. Ние с баба ти Велика лятно време най-много под него обичаме да си седим. Там ни е най-хубаво. Бях приготвил армагана за фелдшера, ама нали ти дойде вместо него…
- Нямаше нужда, бай Митко. Аз всичко си имам - Младена понечи да върне бохчата.
- Ти тъй си мислиш, мойто момиче - бай Митко потупа Младена по ръката и забърза подир дъщеря си и баба Велика. След малко се обърна. – И да направиш на мъжа си супа от селска кокошка.
Младена си държеше бохчата, помаха на бай Митко и отвърна само на себе си:
- Няма мъж, бай Митко.
Започна да вали. Младена се прибра в кокетния си малък дом в центъра на града. Сложи в хладилника подаръка от бай Митко, орехите подреди в красива пръстена паничка. Просна се върху дивана в хола, взе едно орехче и го стисна в измръзналата си шепа. Грапавините му галеха ръката й и сякаш я затоплиха. Започна да мисли за предната вечер. Заплака. Не знаеше защо. Взе телефона и му се обади.
- Младена съм. Не ми отговаряй. Не трябваше да ти казвам това снощи, не го мислех. Исках да нараня себе си, не теб. Обичам те още. Много. Не искам да опитвам да живея без теб. Не ми отговаряй нищо, просто ела.
Затвори телефона и зарида. Заспа потънала в сълзите си.
След около час се стресна от позвъняване на вратата. Знаеше, че е той и побърза да му отвори. Когато протегна ръце да го прегърне, от ръцете й падна орехчето от градината на бай Митко и баба Велика.

Стефан Стефанов <<Стария замък>>

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево