Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: АДРИАТИЧЕСКИ БЕЛЕЖНИК"

АДРИАТИЧЕСКИ БЕЛЕЖНИК

Пътепис от Валентин Шалтев

Съботата започна кошмарно-цял ден тичане по институции защото се оказа,че жена ми няма паспорт за пътуване зад граница.Краткият срок за издаване и търчането по пътищата ни измори толкова ,че когато се качихме в рейса за София изглеждахме като алпинисти качили Еверест...

Софийското утро бе студено и влажно ,като че се намирахме не в средата на септември, а някъде в първите ноемврийски дни. Почти празния трамвай и все още безлюдните софийски кафенета подсказват провинциалния ни произход.
На площад „Славейков” вече подреждат книжния пазар, но още никой не обръщаше внимание на суетенето ни.Денят все още не е започнал тук и затова единственото спасение се оказа една топла баничарница.Продавачката и усилено се мъчеи да ни убеди,че петте лева платени за закуската са в рамките на нормалното,защото и тя изплащала апартамент и вила на Созопол.
Мълчаливо допиваме топлата кафява течност и чакаме да омекне времето, та да се  потопим в ровенето по книжните сергии изпълнили широкия площаден тротоар. Отдавна не ми се бе случвало да видя толкова много заглавия в ръцете си и се зачитам в някой от тях. Винаги съм се интересувал от българска литература и това бе добра възможност да преровя няколко току що издадени стихосбирки. Вземаме само това което е необходимо и потеглиме обратно към гарата…
Софийската гара - мравуняк от пристигащи,пътуващи за някъде хора.Седящи, спящи, хранещи се – живот на бързи обороти натрупан в едно скъсено за нормалното ежедневие време.Хората изглеждат малки, затрупани от мрежи, багажи, раници и цялото това движещо се от някъде,за някъде – малко сюрреластично общество. Тук трябваше да се срещнем с Дойчин /колегата с когото предстоеше да продължим пътуването до Загреб/. Звъннах по телефона и той се оказа на линия току до спалния вагон ,който ни очакваше обещаващо. Нисък, с нахлупена шапчица и малко протрито кожено палто, Дойчин ни се хилеше приклещил цигара в пръстите си.Разговаряхме чакайки заветната свирка на влака .

Загреб ни посрещна с дъх на топли кифлички и ароматно кафе. Многолюдието тук е организирано,светло и устремено към някакви свои ангажименти - Европа. Разбира се сме пропуснали възможността да обменим хърватска валута и се оказаме в средата на Хърватия без пукнат грош-добре,че нашият нов приятел бе по-прозорлив и имаше някоя друга куна в джоба си та можахме да изпием по чаша ароматно кафе, чакайки да отворят менячницата…
Денят е хубав и пътуването до Задар тепърва предстои…
Хърватските магистрали, са като извадени от учебник по архитектура-широки и светещи. Тунелите са осветени,с надписи за дължината,телефон,асансьор ,температура на въздуха  и т.н.-нещо странно, като че ли извън нашата действителност. Рейсът се движи плавно по асфалта, а наоколо четеш близки до българското звучене имена на градове и паланки, като Жълта локва, Равно поле и др, след 150 км магистаралата се разделя и отклонява към Риека. Наоколо е планина, високите зъбери стърчат заканително и самотно залепени на фона на дивата папрат. Шестнадесетте тунела и магистралата са построени само за две години,като извадени и лепени в ателието на някъкъв аниматор…
Велебит-така се казва планината, е сравнително обезлисена, с широки поляни и остри скални релефи в далечината, а в ниското се виждат селища с високи църковни камбанарии, сгушени в основите на сконовете.

Адриатика

Слизайки на юг от склоновете на Велебит, ни посрещат очите на множество плитки заливи. Крайбрежието е характерно с повече от хилядата си малки и големи островчета. Не всички от тях обитаеми, но  изпъстрени с птичи живот и глъчни крясъци на чайки…
Задар е основан още от римляните и през годините е бил добре защитена крепост. Когато идват австрийците отварят града и модернизират градоустройството и комуникацията.
В средновековния град уличките са тесни, покрити с жълт калдаръм излъскан от стъпките на пълчищата туристи. Пак за тях са създадени многобройни галерийки,кафененца и магазинчета, от които любезно те подканват и благодарят за посещението. Множеството бавно и съсредоточено се вглежда в предлаганото или пък виси по кафенетата с цигара в ръка. Многообразието от езици пред базиликата „Св.Донат” се допълва и от нашата гълчава докато Коста ни развежда.
Сядаме и ние, вече успокоени от напрежението и неизвестностите по пътуването и потъваме в дълъг разговор за предстоящия пленер, а това което ни предстои вече ни изглежда по-близко и достижимо. От кафенето се чуват звуците на единствения в света воден орган направен в подножието на кея и виждат наклякалите по стълбите около него туристи. В една висока и стара сграда на града се пази златното съкровище спасено от бенедектинските монахини. Пак там е и иконата от 15 в рисувана от Иван Петров от Милано. В града има особена духовна атмосфера, дъх от многовековна история и съвременен облик. Някъде там в средата се мъдри  обаянието и чара на пристанищен град. Фериботите, островите Пашман и Углен, чийто силуети са апликирани в настъпващата вечер,допълват адриатическото му очарование.

Остров Вир

Във Задар разбрахме,че ще бъдем на остров Вир на четирдесет километра от там.
Жълтозеленото „Берлинго”на Коста ни понесе по пътя през няколко живописни селца украсени със заливи и лодчици, който тук наричат „барки”. Островът се оказва отделен от сушата с мост
дълъг  не  повече от 300 метра. Той е едно сравнително равно пространство с дължина около 20 км  и осеяно с маслинови горички хоризонт. Къщите, са ниски с широки тераси, обточени от цветя, а ние сме настанени на двадесет метра от брега, отрупан с чакъл и чайки...
Два дни беше мрачно и студено. Утрините са натежали от червени облаци и закрепеното  като с габърка слънце. Духа силен вятър слизащ от планинските хребети в далечината, и като че ли нарочно ни тормози нас,дошлите да се порадват на топлото адриатическо слънце. Хубавото са многото екзотични за нас цветя ,вековните столетници и лянове израснали по дворовете на къщите наобиколени от отрупани с плод маслини. Хазяинът ни Берто /Алберт/ ни черпи с тукашна ракия и грозде и не спира да  разказва,докато ние с Дойчин се опитваме да скалъпим, нещо като репертоар, от един кларинет и счупена китара. Земята тук е червена със ситни камъчета точно, като приготвена за печене на тухли. Тихо, спокойно, края на лятото е обезлюдил селището и тук таме се промъкват светлинки от обитаеми жилища. Собствениците им живеят главно във Загреб и ги дават под наем на туристи. Множеството магазинчета работят по половин ден или отварят по някое време, за да до разпродадат стоката си.
Брегът е особено непривичен за нас с острата си чакълена настилка. На практика тук пясък няма и морето мие остри, дребни подобно чакъл камъчета. Трудно се ходи по тях, а те са даже и във водата, която е силно солена за нашите представи, тежка и безкрайно бистра. Доста навътре във залива дълбочината е до колене и играта на самата природа е продължила  в спокойните адриатически води…

Сряда е. Вече светна и съседите поляци нямат търпение да се потопят в почти хладните за нас води на морето.Хлапетата им шляпат до колене непрекъснато и над водата се появяват дълго време, ту глави, ту крака…
Няма вълни ,защото сме заобиколени от острови и плитчини и малкото лодки и корабчета се движат необезпокоявани под Адриатическото слънце.Под пъстрото все още покривало на небето се подредиха туристи и зачакаха да откраднат частица от благоговейната му топлина…

/Следва/




С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево