Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ИСТОРИЯ ЗА ЛЮБОВТА"

ИСТОРИЯ ЗА ЛЮБОВТА

„Една дълга история за любовта” - бях чела някъде. Беше интересно, лично, съкровено, откъснато от сърцето на една млада влюбена душа. Но имаше тъжен край. Хората казват, че най-искрените и затрогващи истории писателите пишат именно след свой личен тъжен край. Може би най-силните ни емоции провокират таланта ни. Означава ли това, че тъгата е най-голямата емоция, най-висшето чувство? Чувала съм и друго: „След сблъсък с Любовта всеки става поет”. От личен опит мога да потвърдя, че наистина е така. Когато усети пролетната ласка на любовта всеки се превръща в поет мечтател, роден за да възпява и боготвори всичко що е оцветено в розово. В този период нашият герой е на върха на щастието. Твори ден и нощ, съзерцавайки луната, звездите и всичко, което навява романтика. Тези мигове на крилато щастие изпълват всяка фибра на душата и неусетно започва да звучи нежна мелодия, а из въздуха се носи аромат на цветя и свежест. Някои наричат това изживяване „сляпа любов”, „хлътване” или просто „мимолетно чувство”. Дори и да са прави, какво от това? Дните на глупаво щастие, в които не знаеш защо се усмихваш, защо всичко покрай теб сияе, защо денят е най-хубавият до сега, нима ще ги замените за нещо друго? Нима има воля, която да устои на изкушението? Със сигурност НЕ! Но не това всъщност е любовта, нали? Не, има нещо друго, нещо много повече от крилатото, безгрижно щастие. Може би не всички ще се съгласят, че следващата крачка е по-добрият вариант, но всеки прави своя избор, а аз избирам да бъда следващия тип поет. Той няма отнесения поглед и сладката усмивка на мечтателя, нито пък е пръв поклонник на майската любов. Този човек, преминал на следващото ниво, опитомил емоциите си и изпитал истинската наслада от влюбването можем да наречем „един щастлив човек”. Земен е, но може да лети на крилете на любовта; черпи всеотдайно сили от живота, за да ги дари на своята втора същност; обича да мечтае, но за общо бъдеще; щастлив е, не защото всичко в живота му е наред, а защото има човек до себе си, който да поправи несъвършенствата, да заличи лошите моменти и да бъде до него, винаги. Този поет, докоснал се до върховното чувство „истинска любов”, можем да познаем по следния ред от описателни характеристики: все още се възхищава на красотата, която ни заобикаля, но с повишена сетивност. Сега той гледа и вижда през красивото, за да достигне до духовното и се старае да го опише до най-малка подробност, а не само повърхностно. В това време на щастие, поетът не е просто сляп за външния свят, забравил всичко, освен своята половинка. Напротив! Влюбеният сега вижда с два чифта очи, с две съзнания, с две души опознава света и срещайки красивото, се опитва да го опише, да го запази за другите, слепи за истински красивото в този момент. По този начин той също изразява себе си, споделя своя свят с останалите, въвлича ги в своите копнежи и според мен така им помага да замечтаят за любовта, от която почти са се отказали. Защо го правим? Не бива да се отказваме от нея, та тя ни спасява всеки ден от нещастието, мъката, отчаянието. Тя е нашата най-висша ценност, нека я запазим! Така би ни казал и поетът, който току що е привършил поредното си стихотворение за любовта и още нещо. А какво ли означава  „и още нещо”? За всеки е нещо различно, но все пак има и нещо общо, нещо, което преобладава и дори засенчва самата любов. Може да се каже, че това нещо е остатък от любовта или пък нейно разклонение, няма значение, според мен те вървят ръка за ръка. Понякога любовта води приятелството, сплотеността, обичта след себе си, а друг път е обратното. Всеки има свой начин да обича, свой начин да се раздава на другия, кои сме ние, че да му казваме как се обича и какъв е правилникът?! Няма такъв. Дори и да слагаме безброй етикети на този и онзи като им се присмиваме за начина им на обичане, те няма да ни обърнат никакво внимание и ще продължат да си се обичат, така както те обичат. Нали именно любовта ни дава свободата да бъдем себе си! Чрез нея поетите достигат върховете на възможностите си. Всеки си има начин да изрази своето щастие, своята обич и дори своята тъга. Колкото и красиви думи да изпиша за хубавата страна на нещата, винаги ще пазя по един параграф и за сълзите на любовта. Те са част от нея, неизменна част без която не може. А защо да не може?-е редовният ви въпрос. Защото именно тъжните моменти ни помагат да осъзнаем колко велика е любовта. Без да опитаме от солта на живота, никога няма да оценим сладостта на щастието, „сладкото не е така сладко без соленото”, нали? И в този миг се ражда поетът-трагик. Той е онзи, който най-ясно и точно описва емоциите си. Този човек, който е бил наранен, осъзнава най-реално какво е любовта, какво е била тя за него, какво е изгубил и в крайна сметка какво иска отново да срещне. Отнема време сърцето да преодолее горчилката, но след това, човек се променя. Понякога за лошо, понякога за добро. В най-лошия случай се затваря в себе си, като не пропуска слънчевите лъчи на новата пролет и по този начин наскърбява още повече сам себе си. Да, наранен е, но ако повярва, че е способен отново да литне из висините на крилете на любовта, той ще стане по-обичащ, по-всеотдаен, повече себе си. Всяко чувство ни променя, но тъгата ни помага да се изградим като хора и колкото повече падаме, толкова по-бързо ще се научим да се изправяме и ще започваме да градим живота си отново и отново докато не открием „себе си” или иначе казано, докато не срещнем Нашата любов. И след като стигне до този извод, след като е изписал хиляди страници със стихове и разкази, в които предвижда бъдещето си, поетът-трагик се превръща в поет-реалист, а след време и в мечтател. Ето го и моя извод, повлиян от моята лична трагедия: „Винаги ще се нуждаем от любов! Ще я търсим и ще я виждаме дори там където я няма. Но един ден ще открием в щастието на друг своето собствено и няма да съжалим за нищо, споходило ни по дългия път, защото ще бъдем щастливи”. Пожелавам си това щастие, за което пиша с толкова желание и копнеж! Ще продължа да вярвам! А относно въпроса, дали тъгата е най-голямото чувство, може би мога да дам отговор. Тя е част от живота ни и е нормално да има голямо влияние над нас, но нека не забравяме, че не тя е водещото чувство, не тя е до нас през целия ни живот, не за нея мислим най-често и не пред нея се прекланяме с почит! На мен това ми стига, за да твърдя за себе си, че не тъгата, а любовта е моята най-висша ценност. Може би създаваме най-добрите си творби под влияние на тъгата, но отдавам това на факта, че на нея й позволяваме твърде лесно да ни владее, докато на любовта поставяме безброй изпитания, преди да й се отдадем напълно. Но това е наша голяма грешка! Аз ще пиша за любовта и ще чета за нея, но все с усмивка. Знам, че нея я има и ще правя всичко възможно да убедя и другите в това. Е как мислите, успявам ли?

Илияна Иванова, 10 Б кл., ЕГ „Гео Милев”

Живко Гичев <<Може би>>

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево