ЦАРЮ ЧЕСТИТИ, КОЛКО Е ЧАСЪТ?
Сашо Серафимов
Щях да започна моята приказка: Имало едно време един цар с нов морал, но не става, защото и сега го има това време и този цар, а моралът си е същият.
И щях да продължа: Този цар имал крепостни актове и много гори. Но пак не става, защото и сега ги има, че и повече.
Дал той горите си на едно племе, наречено българи, да му ги пази известно време и те взели да се умножават. Поданиците му какво правили какво стрували, земята ли разширявали, по брой на дърветата ли му връщали, ама с 4 500 декара повече си взел завалията. Зер, народецът благодарен, дарение му направил. И той нали е християнин, нали е добър цар, усмихнал се невинно та помахал, да не им скърши хатъра..
Намерил се един, който не разбирал от новия морал на царя и му се видяло несправедливо, та попитал. - Кога ще върнеш тези земи, царю? А он му отвърнал: - Когато му дойде времето. Но то в нашите земи времето изглежда никога не се движи, та все в минало време си живеем.
И тъй няма как да продължа моята приказка, защото каквото и да напиша все в минало време се връщаме. Дето все го плюем и ненавиждаме и все към него се стремим. Затова ще продължа в минало несвършено.
Една сутрин царят се събудил от голяма гюрултия пред двореца
- Какво става бе? - попитал - Кой ми буди кроткия сън?
- Крепостните селяни, царю - отвърнал секретарят му. - Нали с крепостен акт ви върнаха земите?
- С крепостен.
- Е, тези хора дошли от различни градове на България и искат да се запишат в този акт.
- Че защо им е?
- Ами искат да станат крепостни селяни.
- Ей, големи селяни са тези български граждани. Че дойде ли му времето?
- Дошло е.
- Славен народ са тези българи, бре. И горите им взех, и дворците им взех, а те са ненаситни, дават ли дават. Верват.
Щях да започна моята приказка: Имало едно време един цар с нов морал, но не става, защото и сега го има това време и този цар, а моралът си е същият.
И щях да продължа: Този цар имал крепостни актове и много гори. Но пак не става, защото и сега ги има, че и повече.
Дал той горите си на едно племе, наречено българи, да му ги пази известно време и те взели да се умножават. Поданиците му какво правили какво стрували, земята ли разширявали, по брой на дърветата ли му връщали, ама с 4 500 декара повече си взел завалията. Зер, народецът благодарен, дарение му направил. И той нали е християнин, нали е добър цар, усмихнал се невинно та помахал, да не им скърши хатъра..
Намерил се един, който не разбирал от новия морал на царя и му се видяло несправедливо, та попитал. - Кога ще върнеш тези земи, царю? А он му отвърнал: - Когато му дойде времето. Но то в нашите земи времето изглежда никога не се движи, та все в минало време си живеем.
И тъй няма как да продължа моята приказка, защото каквото и да напиша все в минало време се връщаме. Дето все го плюем и ненавиждаме и все към него се стремим. Затова ще продължа в минало несвършено.
Една сутрин царят се събудил от голяма гюрултия пред двореца
- Какво става бе? - попитал - Кой ми буди кроткия сън?
- Крепостните селяни, царю - отвърнал секретарят му. - Нали с крепостен акт ви върнаха земите?
- С крепостен.
- Е, тези хора дошли от различни градове на България и искат да се запишат в този акт.
- Че защо им е?
- Ами искат да станат крепостни селяни.
- Ей, големи селяни са тези български граждани. Че дойде ли му времето?
- Дошло е.
- Славен народ са тези българи, бре. И горите им взех, и дворците им взех, а те са ненаситни, дават ли дават. Верват.