Драгни Драгнев

Женитбата на Дора Габе и Боян Пенев е към края на 1908 година. Но семейният им живот започва няколко месеца по-късно. В това време, докато са далече един от друг, от София в Добрич и Кардам долитат неговите писма. Тя още не може да се оборави от някакси прибързания брак, а той й пише всеки ден. Обяснение в любов е всяко писмо. Обич, отдаденост, страст лъха от всеки ред. Пламенен изблик на чувства струи във всяка мисъл. Боян рисува своите блянове, гледа в бъдещето. Признава колебанията и страховете си. Изповядва радостта, възторга, самотата, мъката си. Всичко наведнъж.
Две години, 1909 и 1910, когато вече са заедно в София, Дора и Боян живеят на улица “Дунав” 1. Това са години на опознаване, на растеж, на сближаване. Съпружеството ги обвързва здраво и безвъзвратно. Въодушевява ги за труд, за творчески изяви. Животът ги откъсва от техния интимен свят, открива им други светове. Най-напред посещават Бетховеновите вечери у пианистката Маргарита Стойчева. В същото време Дора и сестра й Бела вземат уроци при нея. На тези вечери идват Пенчо Славейков и Мара Белчева. Текат разговори за литературата, най-вече за музиката, за великия композитор. Боян Пенев знае много за Бетховен, пише и книга за него. А вкъщи говори на съпругата си:”Най-големият български поет е Пенчо. Яворов е след него.” Но Дора Габе вече е отсъдила – Яворов.
По-късно, през 1911 година, начеват пътуванията им из Европа. Ту заедно тръгват, ту спират някъде и поемат в различни посоки. Първо са във Варшава и Краков, сетне – в Мюнхен. Отдъхват месец-два в София – и подир туй – заминават отново за Краков, а оттам – в Прага, в Швейцария...Това продължава до 1914 година. Време трудно и мъчително за двамата. Те странстват из Европа заради Боян, заради неговите дирения из славянската литература и култура. Той обикаля книгохранилища и библиотеки, изучава полски, немски, чешки и руски език. Обогатява своите знания, разширява отношенията си с учени, философи и поети. В същото време Дора Габе е негова първа помощница. Обречена е да му посвети живота и таланта си – да учи полски език и да превежда Адам Мицкевич, Словацки, Каспрович... Заедно с това да осъди на мълчание поетичния си порив, осенен от предсказанието на Яворов. Да го заключи в сърцето си и да не му дава простор да лети. Години наред Дора служи предано на съпруга си и гласът й отеква единствено в избраната от него мисия.
Все пак това е гласът на поета...
Но и в този техен скиталчески живот, често пъти суров и едва поносим, има много красота и полезни уроци. Преди всичко – духовен подем. В Мюнхен, например, в продължение на няколко месеца редовно ходят на концерти, на опера. Слушат предимно Вагнер, неговите опери. Боян издълбоко познава композитора, който сам си е писал текстовете и музиката. Изучава партитури, навлиза в тъканта на всяка творба, наслагва я в паметтта си. Едновременно увлича и Дора, насърчава я да опознае Вагнер, да го разбира и обикне. Така и тя се привързва към неговата музика и особено към операта “Тристан и Изолда”... В Мюнхен през май 1912 година Боян и Дора получават телеграма от Мара Белчева за кончината на Пенчо Славейков в Комо Брунате, Италия. Той заминава начаса, цяла нощ бди над ковчега му в малката църквица и на другия ден го погребва. Подир туй го призовават да замине като кореспондент в Балканската война...
Когато са разделени в чужбина, Дора в Швейцария, Боян в Прага, например, между тях отново прелитат писма. Боян е в Прага заради работата си, а Дора боледува на път за Женева, където е брат й Сеня. Писмата на Боян са сърдечни, изпълнени с нежност и тъга, с обич и загриженост. Напомнят първите му любовни писма:”В главата ми няма по-трайна и постоянна мисъл от мисълта за теб и когато се събуждам, и когато заспивам, и когато работя, и когато почивам – аз мисля за теб”. Далеч от Дора Габе, когато е в Женева, а тя е някъде другаде на лечение заради болки в ставите, Боян Пенев й пише:”Понякога ми се струва, че съм изхвърлен на края на света и ми се иска да плача. Не мисли за мен нищо лошо и ме обичай толкова много, колкото те обичам аз...”
Накрая, завърнали се в България през есента на 1914 година, заживяват при родителите на Дора в къщата на улица “Цар Борис” в София. Но остават там по-малко от година, пренасят се в нает апартамент на “Патриарх Евтимий” 51. Трогната от неимоверното трудолюбие на Боян, младата невеста удвоява грижите си за неговия уют и спокойствие, най-вече за здравето му. Защото е слаб, изнемощял и посърнал. Десет-дванайсет часа в денонощието е зает с лекции и наведен над книгите си... Грижи, грижи до всеотдайност. До деня, в който Боян й изменя. “Това беше една от дъщерите на Любомир Милетич” – отбелязва мимоходом нейде из спомените си Дора Габе. Обидена, огорчена, изтерзана. 1917 година – двамата се разделят.
Разделят се, живеят отделно, но не скъсват връзката си. Боян отново й пише, където и да се намира тя – във Виена, във Варшава, в Краков или Закопане. Когато се завръща от Виена например, той пръв я посреща сърдечно и със сълзи на очи й говори:”Всичко това, което се случи, е недоразумение. Ти си ми най-скъпият, най-близкият човек...” Така приятелството им, както казва Дора Габе, а не съпружеството, макар и засегнато и ранено, оцелява. Освободени, свободни, независими, при все това не могат да живеят един без друг. Събира ги общият труд, поезията на Полша, на която посвещават години, държи ги здраво в обятията си милосърдието. Нещо повече – никой от двамата не предприема дори крачка за разтрогване на брака.
През 1927 година, когато Боян Пенев умира внезапно в болница, Дора Габе се завръща от Брюксел на другия ден след погребението му. Поразена, съсипана от мъка. Не може месеци наред да се съвземе. Смъртта му за нея е трагедия... А десет години по-рано, преди да се разделят, той й казва:”Когато сме заедно, ти живееш моя живот, ти трябва да си сама, за да твориш...” Вече в старостта си, в самотата си, Дора Габе ще изповяда:”Ако има на нещо да благодаря в живота си, то е само на страданията. Те ми помогнаха. Щастието не ми помогна, въобще не съм го имала. У мен щастието е винаги пропуснато. Така се случи с Яворов, така и с Боян...”