ГОСТУВАНЕ
Рада Въртунинска
Варненските писатели рядко канят свои колеги от Добрич, за да представят книгите им. Може да имам грешни впечатления, но ми се струва, че гледат на добричлии по-отвисоко и с лек нюанс на пренебрежение. Затова пък ние им отговаряме с топло гостоприемство. Може би не ни познават добре или познават само неколцина от най-изявените ни поети. Правя този преамбюл, защото наскоро имах възможност да се срещна с варненската четяща публика, наполовина беше добруджанска, както и авторът, чиято книга трябваше да представя. В един момент си помислих дали и ние самите добре се познаваме като цяло и в частност Кольо Герджиков, наш съгражданин и член на добричкото Сдружение на писателите. Затова ще направя кратка опознавателна разходка.
Щом пристигнахме с г-н Атанас Стоянов – издател, бяхме поканени от автора в
ДОМА
му с излъчване на творческа енергия. Всяко ъгълче в него е запълнено с извиращо от сърцето и ръцете на Кольо Герджиков изкуство.
В хола, едно старинно пиано общува с компютър, макар че явно не могат да намерят общ език. Стените на четирите стаи, лавиците на библиотеката, скринове и масички са превърнати във впечатляващ камерен вернисаж от картини, икони, дърворезби, които очакват откривателското око на зрителя, на почитателя на изобразителното и иконописно изкуство. Пролетни цветя, полски букети, самотни макове, рози, ириси надничат и се усмихват от всеки ъгъл и изпълват дома със своето свежо присъствие. На статива очаква своя художник недовършена картина на старинна добруджанска къща, родния дом на автора, на неговите деди. Малки етюди на стари къщи с изкорубени дървета и разтворени порти, които сякаш викат онези, които са ги напуснали да се върнат в изоставения дом, в запустелия двор. Многобройни икони, рисувани търпеливо, рамкирани с изящни резби, населяват цялото духовно пространство на дома. Особено ме впечатли една миниатюрна дърворезба като плач за онова, което си е отишло. Един орач и чифт волове с напрегнати шии разорават чернозема...
Напиращата емоционалност на автора не се е задоволила с пространството на стаите, а е излязла на балконите и върху бетонните стени са цъфнали стилизирани цветя, подобни на онези пловдивски и копривщенски алафранги, които ни изпълват с умиление и възхищение. На някого може да изглежда кичозно, несъвместимо съжителството им с бетон, найлонови пердета и хвърчащи по улицата пластмасови торбички, но това е светът на Кольо Герджиков, създаден за семейството му, за гостите им, за минувачите, опитвайки се да разнообрази убийствено скучния пейзаж, да го направи по-човечен, по-оптимистичен и весел.
Анка Герджикова, след като почерпи с домашна баница, показа какво са сътворили нейните ръце – дантели, мильота, покривки, които украсяват дома и допълват неговата интимност и уют. Синът им, с очи на светец, сдържано изразява радостта си от срещата и с похвални думи ни показва своята любима икона, голяма колкото длан.
ПРЕДСТАВЯНЕТО
на книгата на Кольо Герджиков „Ако ги разбирахме” се състоя във Военноморския клуб с директор Дора Попова. Съорганизатори бяха читалище „Васил Левски” със секретар Добринка Добрева и Съюзът на творците – офицери и сержанти от запаса и резерва с председател Недю Монев.
Залата беше препълнена. Сред тях имаше много познати лица – Иван Стоянов – общественик, Александър Ламбов – журналист, Иван Нанев – артист и др. Преобладаваха беловласите, които още изпитват жажда да се докоснат до малкото красиви неща в живота ни. Сред публиката беше инж. П. Петров, млад бизнесмен, спонсор със сърце, отворено към културата. Добринка Добрева откри тържеството, представи програмата и гостите от Добрич. Хорът на моряците – ветерани „Хр. Манолов”, в който пее и г-н Герджиков, с диригенти Димитър Димитров и Жени Григорова, изпълни кратка концертна програма. Недю Монев влезе в ролята си на водещ и с топли думи щрихира творческия портрет на автора, и въведе слушателите в атмосферата на книгата „Ако ги разбирахме”.
На свой ред, аз трябваше да представя новото произведение на К. Герджиков, което считам за едно от най-добрите му постижения от серията разкази за Добруджа. Без да се прави на Йовков, както и аз без да го сравнявам с него, отбелязах, че темата е една и съща, но подходът е различен. Кольо Герджиков е проникнал в духовната същност на животните, ако може така да се каже. Неговите коне, волове, кучета, котки, птици, влечуги, вълци, лисици имат свой дълбок и неразгадан от човека вътрешен живот. Те се различават помежду си не толкова по вид, колкото по характер. Но, за да може човекът да разбере животните, нужно е преди всичко да ги ОБИЧА. Авторът рисува с любов и пресъздава един свят, в който има повече нравственост и хармония. Неговите коне, кучета, вълци са мислещи, страдащи, безпаметно влюбени, самопожертвователни майки, трогателно благодарни труженици. След много години старият кон, отлъчен от родния яхър и „зачислен” на работа в ТКЗС-то, се връща да похлопа на вратата, да се сбогува с хората, които са го отгледали, да им благодари с предчувствие за смъртта.
„Белязаната вълчица” е една вдъхновена поема за дивата природа, за страданието на различния, отхвърления и за жестоката изобретателност на хората. Авторът прави алюзия, че човешката джунгла е по-ожесточена, по-безсърдечна и безнравствена от тази на животните, защото злото е преднамерено, осъзнато.
Кольо Герджиков говори с езика на своите съселяни. На места освежен от лек хумор, особено когато се отнася за човешки постъпки и не е направил много комплименти на нашия род.
Мнозина от присъстващите споделиха своите впечатления от книгата и от цялостното творчество на г-н Герджиков, от неговата личност като добронамерен и деликатен във взаимоотношенията си, съсредоточен в работата си художник, певец и писател.
Накрая звъннаха китари и вокалната група за градски песни при ч-ще „В. Левски” направи своя музикален поклон, а един екс морски капитан покани някои от дамите на валс и с това вечерта излезе от общоприетите рамки на протокола, и се превърна в малко, забавно тържество. В един празник на духа.
Варненските писатели рядко канят свои колеги от Добрич, за да представят книгите им. Може да имам грешни впечатления, но ми се струва, че гледат на добричлии по-отвисоко и с лек нюанс на пренебрежение. Затова пък ние им отговаряме с топло гостоприемство. Може би не ни познават добре или познават само неколцина от най-изявените ни поети. Правя този преамбюл, защото наскоро имах възможност да се срещна с варненската четяща публика, наполовина беше добруджанска, както и авторът, чиято книга трябваше да представя. В един момент си помислих дали и ние самите добре се познаваме като цяло и в частност Кольо Герджиков, наш съгражданин и член на добричкото Сдружение на писателите. Затова ще направя кратка опознавателна разходка.
Щом пристигнахме с г-н Атанас Стоянов – издател, бяхме поканени от автора в
ДОМА
му с излъчване на творческа енергия. Всяко ъгълче в него е запълнено с извиращо от сърцето и ръцете на Кольо Герджиков изкуство.
В хола, едно старинно пиано общува с компютър, макар че явно не могат да намерят общ език. Стените на четирите стаи, лавиците на библиотеката, скринове и масички са превърнати във впечатляващ камерен вернисаж от картини, икони, дърворезби, които очакват откривателското око на зрителя, на почитателя на изобразителното и иконописно изкуство. Пролетни цветя, полски букети, самотни макове, рози, ириси надничат и се усмихват от всеки ъгъл и изпълват дома със своето свежо присъствие. На статива очаква своя художник недовършена картина на старинна добруджанска къща, родния дом на автора, на неговите деди. Малки етюди на стари къщи с изкорубени дървета и разтворени порти, които сякаш викат онези, които са ги напуснали да се върнат в изоставения дом, в запустелия двор. Многобройни икони, рисувани търпеливо, рамкирани с изящни резби, населяват цялото духовно пространство на дома. Особено ме впечатли една миниатюрна дърворезба като плач за онова, което си е отишло. Един орач и чифт волове с напрегнати шии разорават чернозема...
Напиращата емоционалност на автора не се е задоволила с пространството на стаите, а е излязла на балконите и върху бетонните стени са цъфнали стилизирани цветя, подобни на онези пловдивски и копривщенски алафранги, които ни изпълват с умиление и възхищение. На някого може да изглежда кичозно, несъвместимо съжителството им с бетон, найлонови пердета и хвърчащи по улицата пластмасови торбички, но това е светът на Кольо Герджиков, създаден за семейството му, за гостите им, за минувачите, опитвайки се да разнообрази убийствено скучния пейзаж, да го направи по-човечен, по-оптимистичен и весел.
Анка Герджикова, след като почерпи с домашна баница, показа какво са сътворили нейните ръце – дантели, мильота, покривки, които украсяват дома и допълват неговата интимност и уют. Синът им, с очи на светец, сдържано изразява радостта си от срещата и с похвални думи ни показва своята любима икона, голяма колкото длан.
ПРЕДСТАВЯНЕТО
на книгата на Кольо Герджиков „Ако ги разбирахме” се състоя във Военноморския клуб с директор Дора Попова. Съорганизатори бяха читалище „Васил Левски” със секретар Добринка Добрева и Съюзът на творците – офицери и сержанти от запаса и резерва с председател Недю Монев.
Залата беше препълнена. Сред тях имаше много познати лица – Иван Стоянов – общественик, Александър Ламбов – журналист, Иван Нанев – артист и др. Преобладаваха беловласите, които още изпитват жажда да се докоснат до малкото красиви неща в живота ни. Сред публиката беше инж. П. Петров, млад бизнесмен, спонсор със сърце, отворено към културата. Добринка Добрева откри тържеството, представи програмата и гостите от Добрич. Хорът на моряците – ветерани „Хр. Манолов”, в който пее и г-н Герджиков, с диригенти Димитър Димитров и Жени Григорова, изпълни кратка концертна програма. Недю Монев влезе в ролята си на водещ и с топли думи щрихира творческия портрет на автора, и въведе слушателите в атмосферата на книгата „Ако ги разбирахме”.
На свой ред, аз трябваше да представя новото произведение на К. Герджиков, което считам за едно от най-добрите му постижения от серията разкази за Добруджа. Без да се прави на Йовков, както и аз без да го сравнявам с него, отбелязах, че темата е една и съща, но подходът е различен. Кольо Герджиков е проникнал в духовната същност на животните, ако може така да се каже. Неговите коне, волове, кучета, котки, птици, влечуги, вълци, лисици имат свой дълбок и неразгадан от човека вътрешен живот. Те се различават помежду си не толкова по вид, колкото по характер. Но, за да може човекът да разбере животните, нужно е преди всичко да ги ОБИЧА. Авторът рисува с любов и пресъздава един свят, в който има повече нравственост и хармония. Неговите коне, кучета, вълци са мислещи, страдащи, безпаметно влюбени, самопожертвователни майки, трогателно благодарни труженици. След много години старият кон, отлъчен от родния яхър и „зачислен” на работа в ТКЗС-то, се връща да похлопа на вратата, да се сбогува с хората, които са го отгледали, да им благодари с предчувствие за смъртта.
„Белязаната вълчица” е една вдъхновена поема за дивата природа, за страданието на различния, отхвърления и за жестоката изобретателност на хората. Авторът прави алюзия, че човешката джунгла е по-ожесточена, по-безсърдечна и безнравствена от тази на животните, защото злото е преднамерено, осъзнато.
Кольо Герджиков говори с езика на своите съселяни. На места освежен от лек хумор, особено когато се отнася за човешки постъпки и не е направил много комплименти на нашия род.
Мнозина от присъстващите споделиха своите впечатления от книгата и от цялостното творчество на г-н Герджиков, от неговата личност като добронамерен и деликатен във взаимоотношенията си, съсредоточен в работата си художник, певец и писател.
Накрая звъннаха китари и вокалната група за градски песни при ч-ще „В. Левски” направи своя музикален поклон, а един екс морски капитан покани някои от дамите на валс и с това вечерта излезе от общоприетите рамки на протокола, и се превърна в малко, забавно тържество. В един празник на духа.
