Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: АДРИАТИЧЕСКИ БЕЛЕЖНИК"

АДРИАТИЧЕСКИ БЕЛЕЖНИК

/продължение от бр.3, март 2008/

Валентин Шалтев

/снимки – автора/

Днес имаше и урок с хърватски деца, на който нашият приятел Мишо Камберов се оказа в стихията си. Той успя да отдели внимание на всяко и дорисуваше зададената от него тема - иконата на Св. Георги. Шоуто продължи до обяд, но след това стана още по-весело. Домакините се бяха подготвили с октоподи и други деликатеси, обилно поляти с вино и далматински песни.

Дон Стипе

Домакинът и главен органзатор на пленера беше преподобният дон Стипе - свещеник обслужващ района на Вир и Проток. Среден на ръст, беловлас, с авторитетна осанка, приемащ всичко, като своя мисия и стараещ се да ни осигури цялото си внимание. Светлите му очи не пропускаха и най-малката подробност от нашето поведение. Беше като месия с бели коси и ведър поглед. Малката му къщичка, разположена досами църквата, се бе превърнала в света обител за нуждите на всички ни. Дворът на църквата пред високо издигнатата камбанария бе застлан с бели варовикови плочи, между цветарниците, на които се бяха разположили различни по цвят треви и храсти. В ъгъла, върху наредените безбройни пластмасови столове, явно обслужващи многолюдни църковни ритуали, се мъдреше бял котарак и мързеливо се препичаше на оскъдното слънце. Хората идваха и си отиваха от следобедната литургия, а котаракът продължаваше да спи необезпокояван, като че времето за него беше спряло или пък се крепеше на тихичкото му хъркане през върха на мустаците. Най- накрая, когато свещеникът свърши месата си, той благоволи да се надигне и с някакво неотразимо достолепие да се премести под масата, където се надяваше да бъде обслужен по достойнство. Ние почтително се бяхме подредили вече от двете й страни и отпивахме от „траварицата”/местна гроздова ракия/ - гордост и местна забележителност. Хърватите са любезни и спокойни хора, особено добронамерени към нас българите, дошли да ги посетим и да порисуваме тук в края на лятото. Разговорите се водят почти по двойки и се въртят около националните характери на българи и хървати, а така запознанството ни става по-пряко и непринудено, заедно с протяжните и сантиментални далматински текстове и ритми. От време на време аз и Дойчин се опитваме да просвирим в стил етноджаз, при което компанията изпада в екстаз и тъй като изговарянето на името му им беше трудно и звучи немски те просто го преименуват на Бруно.

Корнати

Денят започна да просветлява и ние като по-ранобудни седнахме да пием кафе на терасата. Винаги съм обичал мързеливите утрини, в които съзнанието, заето с малко отвлечени етюди се рее в пространството с неочаквана сантименталност. Човешката психика е така настроена, че това временно отпускане спомага за релаксацията ни…
Това, което ни предстои, крие и друго очарование: едно така жадувано пътуване с яхта по Адриатика до остров Корнати, който е запазено от хърватите райско кътче сред морето. Пристигането ни в Задар, бе организирано като ескорт с редица прехвърляния и разходки, но така или иначе около девет часа се стоварихме на яхтеното пристанище. Денят бе чудесен и само лек бриз от морето раздипляше спокойната му тъмносиня повърхност. Яхтата на Коста /главният организатор/се оказа едно сравнително добре поддържано корито, оранжево на цвят и с около 12 м. дължина. Ние се натоварихме успешно и лавирайки между множеството яхти се измъкнахме в открито море. Предстоеше ни около три часа път…
Запромъквахме се между острови с различен размер, някои от който с големината на дворна маса, отрупани от чайки, отлитащи с крясък при появяването ни на по-близко разстояние. Един от тях, който се намира на около километър навътре, се е ползвал дълго време за карантинен при влизане в пристанището. В далечината се вижда и най-големият Дългия остров.Минаваме покрай други напълно безлюдни и грозно голи зъбери, в чиито пазвите са свили гнезда предприемчивите обитатели. Корнати се откроява с високите си рифови откоси и меко заобленият си към континента гръб. В средата на това райско кътче се намира и солено езеро, чийто оток към морето е свързан с подземни пещери. В залива са се сместили няколко малки корабчета и лодки на най-малката от които се мъдри надписа”Супермаркет”, а вътре са наредени три дини, два банана, пъпеш и бутилка веро... Заобиколиха ни стадо спокойно разхождащи се магарета, които настойчиво се мъчат да си откраднат по нещо от туристите. Погледите им нахално ни изпитват, а с ноздрите си проверяват до къде могат да стигнат в ровенето с муцуните си. Вертикалните варовикови стени, изправени на юг, приличат досущ на тези от нос Калиакра и са оградени с огради и предупредителни табели. Слънчевият ден бе накарал някакви англичанчета да се цамбуркат щастливо в прозрачните води на залива, докато други наоколо утоляваха жаждата си с „Ожуйско пиво”. Тук се срещнахме и с колегите, които бяха от пленера в Куклица и дълго разговаряхме на чашка, сместени на една от дългите пейки, разположени досами брега в уютно капанче, около което се бяха настанили двадесетина такива като нас…
Връщането се проточи с неочакван вятър и леко захлаждане. Задминаваха ни редица по-бързоходни от нас корабчета, връщащи се от същата дестинация и пътниците им щастливо махайки ни с ръка се отдалечаваха. Носът на яхтата вече разпенваше морето, а част от пръските се изсипваха върху нас, като капчици морска памет, предназначена да вътвори ред в все още емоционално неподредените ни възприятия.
Привечер се видяха светлините на Задар…

Завръщането

Казват че щастието е мимолетно затова е толкова жадувано! За съжаление в сравнително краткото време на престоя ние се бяхме настроили вече, на това така добре организирано посрещане, че мисълта за предстоящото тръгване ни тормозеше повече от всичко. Още повече, че отново ни предстоеше това безкрайно пътуване, при което часовете се нижат, като през иглено ухо - бавно и трудно.
Затрупани от емоции се озоваваме пред началото на нова промяна, вярно с познат рефрен, но като че ли връщането към настоящето ни създава повече отрицателни емоции. Не е лесно да се разделим с любезните си домакини, които ни отрупват с подараци и храна за из път. И все пак, около десет часа успяваме да се отлепим от прегръдките им и потегляме с колата на нашия любим Желко, натоварени почти до тавана с багаж по завоите към Задар или по-точно автогарата му...
Започва бавното пътуване към другия ни свят, който е познат и на трима ни, та се радваме на кратките престои на автобуса по магистралата. Връщането ни в Загреб е ознаменувано с последна обиколка по магазините в търсене на сувенири. Ровенето и разглеждането е спецалитет на жена ми, докато аз търпеливо изчаквам с торбичките на една пейка пред магазина. На самия площад в центъра има самоорганизирано нещо като шоу на брейкаджии и шляещите се се спират да позяпат. Трамваите тук, за разлика от софийските, са организирани в ляво и в дясно на улицата и по тази начин колите се движат в средата - нещо определено по-правилно и по-рационално, тъй като пътниците слизат директно на тротоара…
Вечерта ни сварва все още избиращи и неориентирани в огромната стокова вакханалия, но и каталясали от безкрайните обиколки и мечтаещи за чаша топло кафе. Гарата - единственото ни свърталище преди тръгване, ни приютява в едно ресторантче почти безлюдно, тъй като е пред затваряне. Дойчин си поръчва тъмно “Карловачко“ и отпива с наслада свещените глътки. Малко ни е тъжно заради отминалото чудесно изживяване и усилено обсъждаме разликите между двете култури. На практика им завиждаме за подредеността и с умиление си спомняме нашата артистична разхвърляност. Срещнахме се и с другите две българки участнички в пленера на Куклица и заедно посядаме на пейките преди тръгване…
Почти задрямали дочакахме нощният влак, който щеше да ни отведе в родната София, а в суетенето около качването, шафнерът ни изнудва за повече пари-неприятна родна картинка или балканска характеристика на нравите. ...
Сутринта пристигнахме в Бeлград и суетенето около прикачванато на локомотива ни забави почти час. На минаване, през прозореца на влака се откри невероятна картина: постройки направени от картон и покрити с полиетилен и ламаринени кутии. Бордеи от всевъзможни материали, струпани за подслон на хора, живеещи на ръба на съществуването. Мръсно, неорганизирано, тук-таме джанти от автомобили, стари „Лади“ и камиони. Белградския квартал “Факултета“, гетото на цивилизацията за хора, родени и израснали, като аутсайдери на едно общество, отрекло се от тях. Друг свят, друго общество, нрави, търкулнати от  средновековието в опитите им за симбиоза с цивилизацията.
Пейзажите се менят бързо през прозореца на влака, но ние най-старателно проспиваме пътя от Белград до Ниш. Едновременно пътят е станал еднорелсов и влакът се движи със скоростта на пътническа двуколка. Шафнерът ни изнудва да купуваме цигари, които в Сърбия били по-евтини, след което се оказва, че на границата проверяват и конфискуват. Така или иначе се промъкваме през дефилето до Димитровград, където незнайно защо  в спалния вагон се качват пътници с мотики и кирки и идиотщината продължава да се търкаля по посока България. На двете граници послушно изчакваме  един час, за да влезем с три часа закъснение изнервени, уморени и отчаяни от безкрайното търкаляне по коловозите. Светлините на София ни посрещат около девет часа  и  ние уморени даже не успяваме да се сбогуваме, а просто си пожелаваме до нови срещи.  Два часа по- късно потъваме в седалките на автобуса за Балчик. В главите ни още се носи  далматинска музика и се редуват лицата на новите ни приятели, но вече сме в действителността!
Да действителността!




С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево