Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: БАЛКАНСКИ НРАВИ"

БАЛКАНСКИ НРАВИ

Пламен Лакеров, от конкурса "Очи за себе си" 2008 на Хулите /hulite.net/

- Бръзо возиш, братe... – сръбският полицай се правеше на угрижен и законосъблюдаващ. Артист. Очите му обаче гледаха нагло. Колегата му дремеше в колата, правеше се, че дълбоко съсредоточено разглежда документите ми. Отдалече видях, че този отвън се разхожда със скучаещ вид, със спирачката малко позакъснях...
- Сто евра че да платиш...
Размахваше кочан с актове и се правеше, че всеки момент ще започне да пише в него. Беше ми омръзнала тази реплика. Бях го играл този сценарий няколко пъти. След малко щеше да ме повика за някаква справка, трябваше да изпусна 20 евра без да искам и документите ми щяха да изхвърчат обратно, а аз - тутакси да бъда забравен. Цяла Европа бях обиколил, никъде го нямаше това – само в Сърбия, Румъния и България. И колкото и да прекрояват картите, границата между Европа и Ориента е ясна на всеки.
Лошото беше, че този път се прибирах почти без пари, очаквах след няколко часа да съм в София и да приключа с това пътуване, бързането ми изигра лоша шега. Мислех, че рано призори няма да са толкова бдителни...
- БрАто,- направих виновна физиономия – давай да измислиме нещо. Немам паре. Врачам се. Знаш...
- Знам... – пусна една ехидна усмивка. – Оно све е измислено...
- Имам само две евра, вервай. Ако не се прибЕра в България – от глад че умрем.
Вгледа се малко по-продължително в мен. Замисли се. И той се беше сблъсквал с какви ли не артисти, беше се наслушал на какви ли не истории. За момент ми се стори, че човещината в него ще надделее. Но не. Прекалено беше покварен от службата си.
- Че ли да платиш?
- Немам бе, човек буди...
- Идемо на суд, да знаш.
- Немой бе, човек...
Повдигна рамене, обърна се и заговори нещо по радиостанцията. Явно ситуацията им беше позната и начинът на действие – отработен. Пристигна още една кола, арестуваха ме, един полицай се качи в камиона и го подкара, ние – отзад. Мислех, че поне ще пуснат сирената, екшън да има, но не, беше делнично, рутинно тихо. Закараха камиона на паркинг, заключиха го, пломбираха отварящите се места, описаха пломбите, накараха ме да подпиша няколко документа. След това ме качиха в колата и ме закараха до съда. Нямаше журналисти, нямаше камери, не влезохме през парадния вход – през някаква задна врата откъм вътрешния двор. Напъхаха ме в ареста, явно беше рано и съдиите не бяха дошли или си пиеха кафетата. В ареста имаше още един човек, дремеше на една пейка свит в ъгъла. Явно доста преди мен са го докарали – да свари така да се отпусне?! Седнах и аз на пейката и зарових лице в шепите си. Ето ме – престъпник, зад решетките, чакащ съдията да произнесе присъдата... Умората си каза думата, и аз задрямах.
- Буди се! – една ръка ме удари по рамото. Другият арестуван, свеж, измит, разхождаше се из килията. – Идат!
Скочих, набързо си хвърлих две шепи вода и се забърсах с носната си кърпа. Размъкнат възрастен полицай отключи вратата и с кимане на глава посочи да излизаме. Тръгна пред нас, нито се пазеше да не го нападнем, нито нещо го интересуваше, явно бяха ни преценили като безопасни нещастници. Заведе ни в една зала. Гурлива, зле гримирана жена прелистваше някакви папки. Че е съдийка личеше само по дървеното чукче пред нея. Полицая посочи с глава към първия ред столове. По встрани седяха двамата полицаи, които ме спряха. Явно процедурата и за тях беше досадна, вместо да си легнат след нощната смяна, сега висяха тук в съда - явяваха се свидетели. Съдийката им отправи някакви въпроси, те отговориха утвърдително, после проведе два телефонни разговора, кимна към тях. Те станаха и напуснаха залата. След това тя попълни два формуляра, обади се пак по телефона, дойде друг полицай, подписа се на формулярите и кимна към нас.
- Идемо...
Качиха ни в една полицейска кола и потеглихме. Разговорих се с другия осъден. Криво-ляво - разбрахме се, албанец, шофьор, също арестуван за превишена скорост. Ухили се, не му било за първи път. Обясни ми, че сме осъдени на един ден обществено полезен труд, ще участваме в някакво залесяване.
Закараха ни на едно голо баирче близо до Ниш. Един камион с борчета за засаждане вече ни чакаше. Шофьорът беше нервен, развика се на полицая, много сме се били забавили. Полицая спира на едно място, пи кафе, яде сандвич, изпуши две цигари, явно не бързаше за никъде. За наша сметка ще е, още тогава си помислих.
Албанецът ме сръга и се качи в ремаркето. Започна да ми подава едно по едно дръвчетата, аз ги поемах и подреждах отстрани. Докато ги свалях, преброих ги, осемдесет. Нервният шофьор запали камиона и замина. Полицаят започна да ни обяснява нещо, размер на дупка, разстояние, посочи ни две прави, две криви лопати и две кирки. Ние кимнахме, взехме инструментите и започнахме да копаем. В казармата бях участвал в ограждането на един огромен обект, знаех какво да правя, дупка 40х40х40. Ако се паднеше каменяк тези 40 дръвчета щяхме да къртим поне три дена.
За щастие нямаше камъни, земя – същата като нашата. И все пак твърдо, не е пясък – дванадесет минути на дупка, засекох. На час по пет дупки, четиридесет дупки – осем часа. И то без почивки, без цигара, и без това нямах. Два часа изгубихме докато се довлечем дотук, докато разтоварим... Май няма да се справим днес. Дано този полицай се окаже човек, да ни поизчака. Не ми се прекарва още една нощ в ареста. Но като го гледам какъв е явашлия...
Полицаят прецени на око работата, явно и друг път му се е случвало, запали цигара и се поизлегна на сянка зад едни храсталаци. Дори не ни наблюдаваше. Като си изпуши цигарата, подложи си чантата с документите под главата и заспа. Обидно...
Плюх си на ръцете и натиснах здраво лопатата. Успях да намаля времето, но колко ли щях да издържа с това темпо. На десетата дупка се позадъхах. Спрях да почина. Докато почивах, пренесох борчетата до дупките, пуснах ги вътре, затрупах корените с пръст, утъпках. Иначе съм съвестен. Огледах се да видя албанецът докъде я е докарал. Изстинах. Беше се опънал от другата страна на храстите, дето спеше полицаят, спеше. Не смеех да му викна, да не събудя полицая. Мамка му! Не знаех общо ли ще ни гледат работата или на всеки поотделно. Ако е общо – и два дена нямаше да ми стигнат... Бяха докарали туби с вода, полях дръвчетата, пих. Пак грабнах лопатата.
В ранния следобед вече бях напреднал доста. Оставаха ми още десетина дръвчета, имах кураж, с него ми идваше и силата. Не бях ял нищо цял ден, само на вода, но ми беше леко.
Албанецът се размърда, надигна глава, погледна слънцето. Сянката се беше преместила и бая го беше напекло. Отиде до водата, наплиска се, пак погледна слънцето и запали цигара. Поразкърши рамене и отиде при борчетата. Аз си бях отделил моите, недвусмислено исках да подчертая, че няма да бачкам заради него. Изобщо не го направи на въпрос. Грабна се и две по две ги замъкна доста встрани към едно дере. Чудех се какво ще ги прави – ще ги хвърля ли?! Той, полицаят, да не е толкова глупав та да не ги преброи накрая?!
Албанецът грабна правата лопата и замахна като с брадва. За нула време отсече пръста и корените на всички борчета, нахвърля ги в дерето. Хитрецът нарочно удряше по диагонал, отсеченото място оставаше като подострено. След това се разходи по поляната и ги набоцка като колчета. Мина встрани, огледа ги с критичен поглед, върна се, премести две-три и доволен запали цигара. Обърна се към мен, смигна и се ухили. Стоях и го гледах занемял, забравих да копая.
- Айде! – тупна ме по рамото. Взе лопатата и почна да копае моите дупки.
Полицаят се надигна, отиде до тубата с водата, наплиска очите си. Погледна към нас, оставаха ни пет-шест борчета, запали цигара и се върна до чантата си. Измъкна кутийка бира, отпи с блажена физиономия.
След половин час свършихме. Поляхме си един на друг да се измием, събрахме инструмента, тубите, чувалчетата, погледнахме питащо полицая. Махна ни с ръка. Седнахме при него. Извади от чантата още три бири, даде ни по една. Почерпи и по цигара.
- Жегаво...
Погледна часовника си и се обади по радиостанцията. Едно бусче с двама полицаи дойде и ни върна в съда. Подписахме някакви разписки, бусчето ни закара на паркинга при камионите, огледахме пломбите, още подписи и ни върнаха документите.
- И немой да возите бръзо!..
Ударихме с албанеца по една ръка. Пак ми смигна и се ухили. Не го попитах и за името му
- Чао!
Към полунощ минах границата. Мислех си, майната му на бързането, вече съм в България, на първия удобен паркинг спирам и ще спя до сутринта...
Отдалече видях полицейската кола малко преди паркинга, има ограничение преди всеки паркинг в България. Бях добре със скоростта, но подминах. Полицаите имаха скучаещ вид...
Добави коментар


( няма да се публикува )



*Всички полета са задължителни



С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево