На Константин Младенов

Пак са грейнали тези диви къпини
върху бялата риза на балчишкия бряг!
И като восъчни капки
крилете на птиците се стапят сред синьото
и пие със рибарите бира
загорелият вятър
под чадъра на стария грапав кавак.

Отново по тесните улици
със побелели нозе от нахалния прах
жените се спускат надолу към синьото
и пак завистливо старците слушат
как трепкат и гукат
под тънките блузи
по две мънички земни кълба.

И все така седнал на сянка до халите,
захапал дървеното цигаре,
ваксаджията, този тих, безног самотник чака
пред сандъчето някой да спре...

Но небето е синьо. И греят къпините.
В прогнозите няма изглед за дъжд...
Хвърля слънцето шепа стотинки,
а още във въздуха
гларусите с крясък ги крадат.

И уморен от дългото, безкрайно чакане,
засипван с облачета прах,
ваксаджията незабележимо се превръща
в тъмен и забравен от морето пътен знак...

1982