Емилиян Станев

"Тук ме наричат с малкото ми име, Тасо.
Знаете ли на италиански какво значи Тасо?
Той се усмихна.
Мисля, че знам. Язовец."

(откъси)

Търсех в какво да се заловя да се спася от скуката и отегчението и пак си спомних за оня мъж. Представях си как върви по плажа и го ненавиждах. Нима допущах, че е възможна връзка с мъж, с когото не бих могла да разменя нито една дума? Имала съм любовници все от нашия обществен кръг - един асистент на Луи, после един млад юрист, после един артист. Бяха почти случайни и не траеха дълго, но никога не съм имала връзка с работник или човек от пристанище. И все пак, признавам, била съм изкушавана с помисъл да се отдам на такъв як грубиян. Всички бездетни жени са наклонни към подобни смели решения. Като смесвах ненавистта с желанието и женския мазохизъм, мислех и за това... Беше отвратителна нощ!..
Сутринта се успах, закусвах сама. Групата беше вече на плажа. В дъното на ресторанта си дояждаха чехи край дълга маса, отрупана с остатъци от чушки, домати, сирене и колбаси.
Седях до отворения прозорец, за да вдишвам соления дъх на морето. Гледах побелялата от прах улица, заляна от напеклото слънце, мършавото градче с къщурки, обърнали гръб на морето, жалкото пристанище от византийско време, където беше се изсипала срутена грамада от някогашната градска стена. Чайки прелитаха и крещяха по покривите между равномерния плясък на морето и глъчката от плажа. Бях угнетена, озлобена към целия свят. Извадих огледалцето от чантата - след безсънната нощ бог знае как изглеждах.
Някой вървеше по плочника и сянката му падна върху мене. Повдигнах глава. На плочника до самия прозорец беше се спрял оня, за когото бях мислила нощес. Усетих, че се изчервявам, възмутена и безсилна. Той ме гледаше и се усмихваше, както възрастен мъж се усмихва на провинено дете. Нямах сили да отклоня погледа си от очите му, които имаха неопределен син цвят, по-скоро тъмносив, отколкото син - пъстри очи на варварин, които меняха цвета си и странно контрастираха с мургавото лице и буйната къдрава коса, като му придаваха особен мъжествен чар. Преди да отмине, усмивката угасна в ъгълчетата на устата му, горната му устна помръдна, сякаш с тая едва забележима гримаса искаше да покаже, че вижда и разбира окаяното ми състояние...
Стоях с разтворената чанта върху колената и с огледалото в ръка, оскърбена, негодуваща, възмутена от неговото нахалство. Увереността, че той е художникът, мина като тръпка по снагата ми. Спомних си вчерашните мчети, готова да повярвам, че между тях и това, което току-що ми се беше случило, има необяснима връзка. Поиска ми се да му отмъстя, а от друга страна, изпитвах радост и възхита, в душата ми се промъкваше надежда, зад която се опитваха да изплуват старата болка и споменът за отминалата нощ...
Отидох горе, дълго гледах рисунката, сложена на тоалетката, и колкото повече размислях, толкова повече се убеждавах, че тоя човек е искал да ме подиграе, показвайки ме такава, каквато ми се е искало да бъда и каквато никога не съм била. Питах се кога и къде ме е рисувал. Нито веднъж не бях го виждала в ресторанта, нито на плажа. Откъде ме познава, къде ме е срещал? Хванах се, че започвам да мисля за него като близък, удивена, че един българин се оказва свързан по необясним начин с мене, сякаш беше ме чакал в това градче и съм го носила в душата си.

...

Прибрах се към шест, хвърлих се в леглото по очи да се опомня и да си дам сметка какво беше се случило. Из ума ми се въртеше "Нищо особено, защо се тревожиш, нали тъй поиска? Летуването скоро ще свърши, няма да го видиш повече." Но гордостта ми се бунтуваше, бях се унижила с глупавото си поведение. питах се: "Но какво искаш - истинска любов с искрени чувства? Нали бягаш от нея и от неговия свят, от тая проклета рисунка, защото я смяташ самоизмама и примамка, и сега искаш да я забравиш. С нея ти отричаш художника, неговите картини, отричаш и душата си... Тогава защо искаш да се влюби в тебе? Заради нараненото ти самолюбие ли? Ти се смяташ рационално мислеща, боиш се от всяко дълбоко човешко чувство заради спокойствието си, а то ти предлага скука и отегчение. Ти си никаквица. Ако бягаш от неговия свят, бягаш и от твоя, този свят, който те караше да притискаш рисунката към гърдите си като нещо най-скъпо и ти показваше живота в друга светлина. Ти си сянка, подобие на човек. Хвърли се от терасата на тротоара. Какво очакваш от бъдещето? Ще се върнете с Луи в Париж и пак всекидневните дребни, втръснали ти забавления - вечер в някое кино, в някое ресторантче, пред телевизора... Луи в кабинета, ти във всекидневната разглеждаш илюстровано списание или четеше Агата Кристи... докато един ден те изнесат грозна и мъртва...

...

Стоях надвесена над разхвърляните върху леглото рисунки, опитвах се някак да ги подредя, като че бях се надвесила над мъртвец. Необикновената художествена мощ беше отчуждила и затворила в пълен индивидуализъм този човек, бе издигнала стена между него и света на другите, както язовецът издига стена между кучетата и себе си...
Усетих сянката му, преди да влезе в колибата. Той се спря малко смутен и усмихнат. Искаше да провери моите впечатления, аз - доколко е ядосан.
- Не е прилично да се надниква в чуждите тайни - рече той, като събра рисунките.
- Вие сте безумец! - изхлипах аз.
- Защо? Тия рисунки са съмнителни истини за вас. Нима ги приемате сериозно? Искахте да разберете що за човек съм аз и ви дадох възможност да надникнете в тях. Е, разбрахте ли?
Гледах го, неспособна да намеря отговор.
- И все пак аз съм безумец, а вие бяхте моята последна мечта - той стоеше изправен до мене, очите му напомняха шарен мрамор.
- Сигурно се питате кой е истинският свят - тоя у нас, или това навън. Изкуството свързва двата свята, това е в същността му, необходимост за човека да намери някаква връзка и хармония, да се успокои вътрешно. Насладата идва от смешението на тия две неща.
- Тук няма наслада - забелязах аз. - От вашите рисунки лъха смърт.
- Смърт за ония, които си отиват, и те не могат да я изразят иначе, освен отвлечено, абстрактно... Всичко, що е осъзнато, е отминало с времето, принадлежи на миналото. Неосъзнатото е в бъдещето, а за него ние имаме само смътни предчувствия и представи на умиращи. Аз пътувах много, видях днешния свят, узнах много и много размислях. На края се заселих тук да се спасявам с морето и с делничното. Но тези две неща се изключват взаимно - той се разсмя със звънлив детски смях. - Ние, българите, никога не сме вярвали в духа, ние му обръщаме гръб, макар че много ни се иска да повярваме. Днес вие се отрекохте от духа и това е страшна опасност за нас.
Той седна на леглото и ме прегърна.
- Защо така силно ме привличат вашите цивилизовани, бих рекъл, очи? В тяхната глъбина виждам завършек, който ми е познат, близък и скъп. Но в тях липсва душевна благоустроеност, което не ви позволява да се уедините в душата си, да повярвате в нейната божественост и да я уважавате...
- Вие се подигравате с мене. Вие ме презирате - казах аз.
- Рисунките ви казаха достатъчно, ако сте ги разбрали. Да ви презирам? Това е силно казано.
Отдръпнах се да се освободя от прегръдката му. Миналата нощ му поднасях душата си, сега ме смразяваше вледеняващ страх, граничещ с ненавист. Сякаш го виждах през обърнатите лещи на далекогледа.
- Защо ми изпратихте оная рисунка, какво целяхте? - попитах аз.
- Исках да се уверя дали ще се намери макар и една-единствена жена от вашето общество, която да повярва в истинността на душевната си същност така, както я виждам аз. За мене това щеше да бъде голямо утешение...
- И после?
- После ми трябваше още една илюзия, надежда за изцеление - той се засмя и стана от леглото. - И все пак аз ви обичах, макар и само за два дни, колкото ме обичахте и вие, преди да ми се отдадете. Дори да не бях продал картините си, пак щях да стигна дотук, щом естетичното вече е престанало да бъде същност на нещата и на света, както вътрешната ви душевна същност за вас е само хубава рисунка. Не ми се сърдете, че направих жесток опит, въпреки че твърде не вярвах резултатът да бъде друг. Сега трябва да се разделим, преди вашата ненавист отново да се превърне в жалост и състрадание към мене. Тогава ще съжалявате...
Гледах го смаяна. Беше прав...