Мария Михова-Паскалева

1989 година е. В центъра на града се вихри многолюден митинг, за да не кажа многохиляден. Размахват се сини знамена и тук-таме трибагреник. Викат:
- У - у - у! Долу! Оставка! Червени боклуци! Победа! Победа!
На самия край на митинга и аз ръкомахам, викам подскачам:
- Победа! Победа! "Червени боклуци"! - и ме хваща такава една омраза, неподозирана досега от мене. По нрав съм незлоблив човек, пък сега отде дойде тази негативна енергия? чудя се. Сигурно е от преустройството, а когато предстои преустройство, човек мобилизира всичката си енергия - у едни позитивна, у други - негативна. Че и се надува, умножава, та чак да ме обземе цял и вместо да си гледам митинга и да викам "Победа!" в главата ми нахлуват едни мисли, едни спомени. Сякаш е било днес, а то беше преди петдесет години. От "машинарията" - сиреч гаража, преустроен от старата къща, изкарват Деринга, а от обора кравите и конете. Подкарват ги по баирчето към ТКЗС-то. А ний, пет малчугана, с по една година разлика помежду си, ведно с мама, бягаме подир тях и плачем. Мина се не мина много време и ние се разбягахме към града - оставихме голямата къща да я обитават мишките и плъшоците, да се множат в нея поровете и байновите булки, а ние седнахме в една панелка накрая на града. От прозореца, който гледаше на изток, гледаше баща ми. Очите му се изгледаха да се взират по белия път, който водеше направо в селото. Искаше ли баща ми да се върне там, не искаше ли, така и не го попитахме. Умря си човекът с тъга и с поглед вперен в белия път.
От приятели разбрах, че щели да ни върщат всичко, що ни е взето от народната власт.
- Ех, викам си - Сега като ни върнат Деринга, кравите и конете, че като захвана едно земеделие, ще напусна този град със сивите панелки. Нов живот ще почна - на широко, на спокойно, екологично чисто. Съвсем бях забравил, че не знаех как се впрягат коне, как се доят крави и как се оре земята. Един вид прекъсната е традиционната връзка със земеделието - гражданин съм до мозъка на костите. Ама ще видим някак да се справя. Те само да ми ги върнат.
В деня, когато ще се произвежда връщането, си отивам на село. Гледам вратника на стопанския двор разтворен, като на едновремешен хан на кръстопът. В двора ни Деринг, ни крави, ни коне. Само едно стадо бременни овце. Пък наоколо - бомба паднала - керемидите от сградите липсват, че и тухлите до половината на зидовете също. Пустош. Сякаш са минали иманяри да вършат археологически разкопки.
- Ето, вземете си полагаемото - се разпорежда старият счетоводител. Вие сте пет наследника - пет бременни овце. Това е останало!
- Че какво ще ги правим бременните овце, за тамазлък ли ще ги оставаме? - питам озадачен аз.
- Ами, тамазлък. Ножа и в тенджерата - заповядва нашата комшийка.
- Че как се коли бременна овца, нали е грях от Бога! Ама бях чел, че когато испанските конквистадори завладявали Америка, клали и бременни жени. И бог нали е милостив, особено към цивилизованите завоеватели, нищичко не им е сотрил, сметка не им е искал. Напротив наградил ги с планини от злато.
- Е, значи може, че ние к'во се различаваме от испанците през 16 век. То не е минало много време от тогава, пък и човек не се променя към доброто толкова бързо. Пък и това не са жени, а овце.
Че като устроихме в село една салхана - клахме бременни овце, варихме саздърма и всеки си отиде с по един гюм пълен от този източноевропейски деликатес. А пък аз, нали си падам малко гнуслив, че ми се потърси, не мога да хапна саздърма от бременни овце. И си мисля: А бе, то да не е дошъл краят на света и ние да не знаем - мъча се да си обясня този езически ритуал, който извършихме. Затъ от тази "желязна завеса" и трета световна война да стане, ние няма да научим. Щом почнахме като испанците да колим бременни твари, може да е станала ядрена катастрофа. Може ония от двата лагера, като видяха силата на нашите митинги и как бързо сгромолясахме всичко, което сме сторили, да не би да са натиснали по погрешка копчетата на ядрените запаси?
От тези мисли ме отърва комшията, който ми обянява:
- Що се косиш, не знаеш ли, че всеки петдесет години властта се сменя и който акълът му не е на място - събаря, та пушек се вдига.
- Тъй ли, викам си аз, да отивам да си вземам трактора, барим него да спася. А счетоводителят ми казва:
- Че ние вашия Деринг отдавна сме го предали на Музея на селскостопанската техника в ТМСС "Тимирязев", а един експонат влезе ли в музей, вече иди го намери. Той е картотекиран, паспортизиран и научно обработен - няма връщане, ще служи на бъдещата наука.
- Ти щ еми кажеш - му викам - че аз ще подам молба до Държавния архив и ще си взема трактора, щеш не щеш!
Отивам в Държавния архив и още от входната врата ме спират:
- Вие по каква работ?
- Молба искам да подам за трактора.
- Добре, два лева такса и след десет дни елате за спарката.
Минават десет дни. Отивам. Още на входа ми връчват едно копие от отечественофронтовско писмо до кметовете на нашите села. Така и така пише в писмото: "... На бай Тома - кулак и народен враг на враг на целия световен пролетариат, да му се отнемат трактор Деринг, конете, кравите, вилите, бранатите, ьорсовете и тем подобни селскостопански сечива..." Нещо ме цапна в главата: Бре, викам си, тук има някаква грешка. Как баща ми да е бил народен враг и враг на целия световен пролетариат. Такъв хрисим човек и у дома и в селото. По целите селскостопански кампании беше все на трактора - оре, сее, жъне, вършее - не си идва вкъщи хляб да яде. Пък може - ме гложди нещо под лъжичката - когато ни водеше с кооперативната каруца в града на училище, може и с пролетариата да се е бил, ние, сецата тогава не знаехме нищо, може и да е бил...
Хвана ме такъв яд на това писмо-справка. Бях уверен, че то не се отнася до моя баща. Скъсах го на малки късчета и го хвърлих в първото изпречило се пред мен кошче за смет. Връщам се в Държавния архив и викам на служителката:
- Аз, госпожо, не искам отечественофронтовско писмо, а копие на описа, който комисията направи, когато вземаха трактора. Той беше описан от мотора до последната бурмичка на един синкаво-зелен лист и накрая пишеше: "в движение". Този опис търся аз.
- Минал е към класифицирана информация, господине - вика служителката и хлопва прозорчето под носа ми.
Че то от какво ще защитават стария Деринх? - изпадам в недоумение аз. - Може би от международния стопански шпионаж, да не разберат като как един Деринг е служил на два обществено-политически строя - капитализъм и социализъм. Имал е той някаква джиджавка, която му е давала тези възможности, пък те сега са я забравили и я търсят. Или няма да е тъй. Те, служителите, просто не са разгърнали папките достатъчно съвестно и подробно. И ето сега моят баща "враг", а аз оставам без трактор.
Не щеш ли, дойде ми писмо, че ми върщат петдесет декара земя. Ами сега? Трактор няма, коне - няма. Как ще въртя това земеделие?
- Е, ще вземем магарето на комшията - ме утешава жената.
- Че то само магаре да трабва, ами рало? Плуг все ще се намери, ами кон като няма? Че то аз бях малък едно време и не се научих да сея на ръка. Само дето съм гледал как "сеят на ръка танцьорите от ансамбъла. Ама то с гледане не става, чалъм трябва за тази работа, жено.
Нейсе едно арендаторче се смили над нас, че ги взе, нивите де, да ги обработва. Ама не видяхме хаир от него, защото то ни плати само една година по три лева на декар.
- Неурожай - вика - това е!
На глава с жената не се излиза. Купихме си с тез пари микровълнова печка - стягаме се значи за Европейския съюз, трябва да сме технически въоръжени. И досега не знаем как се работи с тази печка пък и нямаме какво да сгряваме вътре. Един боб, като го сварим сутринта, до вечерта го изядем и няма нужда да претопляме.
Един ден пак има митинг на площада. Същите "червени боклуци" дето уж ги свалихме преди. Ма те вече станали "червени бабички". Всичките досущ с червени балтони и червени шлифери, останали още от 1959 година. Ама митингът един тих, хрисим и не е многохиляден. Всеки държи по един лозунг: "С петдесет лева пенсия не се живей", "Долу", "Оставка". Нареждам се и аз накрай на митинга, но без излишен ентусиазъм. Нали съм Тома-неверни, не вярвам да има файда от митинг за пенсиите.
Брей каква бедна държава сме станали, не ми се вярва. Бащите и майките си да оставим гладни. Ама може: В една приказка се говореше, че старците ги убивали, но то не е много хуманно. Така под предлог, че държавата няма, всеки да си умре от смъртта, по е хуманно, нали?
Къде остана туй богатство българско и добруджанско. Спомням си една картина в Художествената галерия, от времето когато държавата плащаше на художниците да рисуват. "Златото на Добруджа" се викаше картината. Като изрисувал художникът три-четири купища със златно жито и като блеснало отгоре им онова ти слънце, дето само по вършитба грее - светлина и топлина стуи от картината, с часове да сотиш и да я гледаш и да се пълниш с духовно удовлетворение.
Де остана това богатство? Ако беше взето от народа, поне бабичките досега да са си купили по едно синьо палто и по един син шлифер, че да не им думат вече "червени бабички".
И както си вървя замаян от тези, за мен неразрешими въпроси, един грамаден черен джип "Чероки" така щеше да ме фрасне изотзад, че да сложи край на моите мисли и на мен. Отвътре се показа една мутренска физиономия, ама не мъжка, а на едно младо момиче, с дълги руси коси, да има да няма 18 години.
- Ей, смотаняк, я да ми се махаш от пътя! - троснато ми вика тя. Накъде вървиш и какво мислиш?...