Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ИСТИНСКО..."

ИСТИНСКО...

Десислава Донева

И ето го “моментът на истината”… Залата в Младежкия информационен център е пълна с гости и почитатели на поетичното слово. След музикалните и стихотворни преплитания, подготвили настъпването на сюблимния миг, всички присъстващи тръпнат в очакване. Предстои да бъде обявен вторият носител на националната литературна награда на името на шабленския поет Георги Давидов. Изправя се “бялата” Елка Няголова и от името на журито споделя общите впечатления: “Постъпилите работи бяха наистина стойностни. Всички включили се в конкурса поети са със сериозна литературна култура и особена енергия на стиха. Но ние търсехме нещо специфично – търсехме усещането за морето, за неговата душа, която не бива да бъде осакатявана, не бива да бе бъде превръщана в една празна черупка – дума без съдържание… Спомняте си онзи стих на Жоро: “Морето съвсем не е нямо, но ние за него сме глухи…”
Елка Няголова разказва как членовете на журито – тя, Николай Петев, Елица Виденова, Сашо Серафимов и кметът на Шабла, Красимир Кръстев, поради разнопосочните си ангажименти стигнали до окончателно решение, но без да журират по стандартния начин – събрани около масата, дискутирайки и обсъждайки. Всеки самостоятелно прочел конкурсните творби, направил своя избор и посочил фаворит. Електронната поща на поетесата събрала резултатите и… “Сериозно се отделиха няколко имена. Като център се очерта Бургас, който, както знаем, е едно истинско люпило за поетични дарования. За Бургас заминава грамота, която е колективната награда за постиженията в областта на словото на членовете от тамошният клуб “Митични птици”. А наградата на името на Георги Давидов – по единодушното мнение на всички журирали – отива при…”
От публиката се изправя дребна момчешка фигура. Обявяват го – Николай Владимиров Владимиров. 27-годишен. От София. Ръкопляскания, поздравления, цветя, статуетката “Пегас”, която получава всеки носител на наградата. По улицата бихме се разминали, без дори да обърнем внимание на тези сини очи. Но когато зазвучават стиховете му – го познаваме… Да, това е той, нашият истински лауреат – на всички нас, които за първи път чуваме поезията му. “Тишината на кошутите”… “Протеза за море”… “Планетният самотник”, “Неморе”… Истинско е. И вълнуващо. И непонятно.
След като официалната част приключва, отивам при Николай, за да науча нещо повече за него и с изненада откривам, че първото впечатление – за свит и саможив човек, е на диаметрално противоположния полюс от истината. Откривам, че с него е приятно и забавно да се говори. Откривам, че е енергичен, уверен в себе си и амбициозен. И… откривам, че е човек с неподозиран опит в областта на писаното слово за тези толкова крехки (погледнати от определен аспект във времето) 27 години. Николай Владимиров е заместник-председател на Асоциацията за независими млади таланти и сред основните му дейности е издирване и подпомагане на младежи, които творят в различни области на изкуството. Току-що получената награда не му е първа (а едва ли и ще последна). Сред успехите му са спечелване отпечатването на поетичната книга “Целуващият лешници”, както и награденият за прозаична творба в Бордо (Франция) негов роман “Анели”. Неговите близко поставени цели? Поне на мен ми изглежда, че усилията на Николай към момента са съсредоточени основно върху работата на Асоциацията, защото за пореден път в събеседването си се връщаме към втората част на “Антология на младите български поети”, която предстои да излезе от печат. Повод за гордост е фактът, че за първи път в рамките на една поетична книга са обединени млади автори от цялата страна. Изненада ли е тогава, че Николай се познава с първата носителка на наградата на името на Давидов – Радослава Лалева от Габрово. Питаме се един друг: а къде изчезна това момиче? Координатите, които имаме, се оказват като скъсани улици… “Ще се появи. Кой знае накъде я е запилял животът!”
Разговорът прави завой към морето и Давидов. “Пиша не само за морето, но то ме вдъхновява по особен начин. Някак успявам да видя детайлите и от тях тръгва стиха. А тук, при вас, атмосферата е особена – веднага се почувствах като сред свои. Харесах мястото, което посещавам за първи път – естествено и истинско е, както е истинска поезията на Георги Давидов. Запознах се с нещата му още преди да дойда. Намерих около петнайсетина негови стихотворения в Интернет и тогава го открих за себе си. Това е мислена и почувствана поезия!...”
Времето напредва и идва часът на прощалните думи. Размяна на имейли, покани за гостувания в нашия край, пожелания за много бъдещи успехи… Дано го видим отново, този Николай Владимиров… Вътре в себе си пък аз съм убедена, че тепърва предстои да чуваме неговото име…

 

Николай Владимиров е роден в София на 1- ви март 1981 г. и живее там. Завършил е средно специално - 33 езикова гимназия “ Света София “, паралелка с изучаване на английски език; “Право “ в СУ “ Св. Климент Охридски”; заместник- председател на „ Асоциация На Независимите Млади Таланти „;ръководител на софийския литературен клуб “ Икар “. Носител на множество литературни награди, вкл. и в чужбина, сред които: „Веселин Ханчев” – 2004 г., „Витошко лале” – неколкократно за проза и поезия, Просто сълза” – Бристол, 2004 г. В периода от 2000 до 2008 г. включително организира и осъществява редица литературни представяния на млади поети и писатели, както и премиери на техни книги. Реализира изложби на произведения от изобразителното изкуство и фотографията, както и музикални представяния на млади таланти и ученици в изброените сфери на изкуството.

 

Протеза за море

Смъртта посочи алчно капитана.
Отхапа му ръката
и в замяна
му пъхна под прозореца пристанище.

И всяка сутрин сприхавото ехо
на докерите блъскаше във прага му.
Прахът от почернелите им пръсти
със въглища наливаха очите му.

Не мразеше.
Мълчеше.
И се криеше.
Зад борда смъкнат.
В чашата със водка.

И всяка нощ пътуваше безсилен.
Затворен в неподвижното си тяло.
Сънят му се търкаляше по кораби -
там старите, навъсени моряци
премятаха въжета върху дока -
за спомен да обесят капитана си.

Събуждаха го думи на жени,
невярващи в годежа му с вълните.
И роклите им чуваше. Шумяха
в ръцете му, изпросени за сбогом.
И устните им с гладни отпечатъци
смекчаваха брадата му корава.

Понякога изпращаше по чайките
дъха на отлежалите си хроники -
да кацнат на скала и да ги хвърлят
на шепот дъжд през скелета на Варна.
И улиците топло да изтръпнат,
събудени да пият дълги спомени.

Смъртта порасна само до протеза.
Със залък я пресити капитанът.
Подал и бе ръка, за да опази
сърцето си, от морска сол закърмено.



Неморе

На онзи ден
пристанищата чакаха за кораби,
но вместо тях пристигна неморе,
премести всички лодки по музеите,
а мрежите закотви като паяжини
по шумните ъгли на механите.

От тъжните очи на капитаните
с изсъхнали маслини
се напълниха пазарите,
сбогуваха се с люспите си рибени
мазолите на тъмните рибари
и вече не миришеха на улов,
миришеха на смърт без възкресение.

Увисна съвършенството
в станиола на цигарата,
в покритите с найлони портокали,
увисна върху дока
и моряците издялкаха
от мачтите
безпаметност в камините,
а после окопали по таваните
макети на лакирани корита,
заточиха морето в илюстрация -
там кораби сънуват прашни хора,
които не сънуват вече кораби.




Тишината на кошутите

В студена ламарина спи морето.
Кошутите му дишат, но на дъното.
На кея са мъждукащи единствено
строшените парчета от бутилки.

Улуците по къщите са гладни -
устите им с висулки са заключени.
И скърца калдъръмът като паяжина,
изплетена от зимните си паяци.

А всеки влак, по кучешки покорен,
бои се от снежинковите челюсти
на този град, белосан като клоун.
В ръцете му, от улици направени
балоните са тъжни и се пукат
от някоя скала, от някой спомен -
под пясъка заровен с дъх на тайна.

Самотникът Бургас не гледа плажа -
чадърите отдавна са прибрани.
Самотникът Бургас не чува гарата.
Там вятърът е само разписание.

Наметнал досието си опразнено,
самотникът Бургас стои на кея
и чака с гръм от лято да се счупи
в морето тишината на кошутите.




Планетният самотник

Един самотник с маска на лицето
(навярно беше доктор по измислици)
рисуваше планети, вместо идоли.
А ние мълчаливо се събирахме,
невярващи, че може да са истински
потоците съзвездия в платното му.

Не вярвахме, че може да сме истински
и звездни под небето на Ахтопол.
Навярно шарлатанин бе самотникът.
„Съвсем обикновен е" някой казваше.
и всички от тълпата си отиваха -
посърнал звезден прах за сън приготвили,
но после трудно в тъмното заспивахме,
планетите блещукащи запомнили.

На следващата вечер пак се връщахме.
Вкусът на ацетона ни привличаше.
До нас стояха същите родители,
които строго учеха децата си,
че всъщност ацетонът е отрова.

И дълго, дълго гледахме в самотника
(не беше доктор, падаше му маската).
Рисуваше измислени планети,
сглобени със парченца от дъха ни.
Събираше самотните самотникът,
навярно бяха истински звездите му.

Николай Владимиров

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево