Лина Иванова

Кака Пена и бати Иван са семейство със стаж над двайсет години и повече. Техните противоположни особи предизвикваха постоянен интерес към себе си – както у съселяните си от село Лъжене, така и у околните села. Различията им бяха както физически и морални, така и във всеки друг план на живота. Това съжителство, което на пръв поглед изглеждаше несъвместимо, даваше постоянна храна на сеирджии и клюкари, които вечер заспиваха с успокоени души, че са успели да разнищят още някоя незначителна случка от съвместния живот на съпружеската двойка.
Току до тях се беше настанила и съседката им Мита. Ето къде беше възелът, който се стягаше около семейството и който неуморните съселяни разнищваха всеки божи ден.
Кака Пена беше малка, дребна жена, пъргава във всяко отношение. Речта се изливаше от устата и като водопад. Бистра и чиста. И работата, и пестеливостта и бяха пословични. Работеше за петима и пестеше всичко, което печелеше през годините, до стотинка. Надяваше се, че когато остарее, имането ще и помогне да намери хора, които да я гледат и глезят заслужено на старини. Господ Бог ги беше лишил от наследник, но като имаш пари, се намират и наследници. Такава беше политиката на кака Пена. Скъперничеството и бе достигнало невиждани мащаби, дори към самата нея.
Веднъж кака Пена беше в града по работа. През лятото. Страшна жега се разнасяше на талази по улиците. Гърлото и започна да съхне, прежадняло за глътка студена течност. Тя реши да си купи една жълта лимонада, да разкваси устни. Влезе в близката сладкарница и се нареди на опашката. Колкото по-близък ставаше моментът на поръчката, толкова повече тя се раздвояваие и колебаеше, въпреки че жаждата здраво я беше стегнала за гърбото. Дали да си купи лимонада или да се откаже? В момента, когато трябваше да си поръча студената лимонада, устата и отрони умолително: “Може ли чаша вода?” Така кака Пена не можа да се пребори нито веднъж със себе си и да похарчи, макар и дребна сума, за лична употреба.
Бай Иван пък беше пълна противополжност на жена си. Висок с две глави над нея, широкоплещест, бавен във всичко. Речта му бълбукаше като от подводен извор, сякаш идваше някъде от далеч и те заливаше бавно и протяжно. Не обичаше работата. Обичаше златото като жена и на всеки негов пръст се кипреше масивен, красиво изработен пръстен. Всяка година ходеше на почивка, придружен от съседката си Мита, която му подохождаше във всяко отношение. И докато те правеха процедури за ревматизъм или за нещо друго, а после се отдаваха на заслужена почивка, кака Пена не превиваше крак. Освен за своите работи, тя бе поела отговорност и за домашните грижи на съседката – двор, животни и всичко останало.
В морално отношение странното семейство отдавна беше изпреварило демокрацията. Но в икономически план демокрацията им се стовари като откъртена скала по баир. Неочаквано и с трясък. Ударът беше най-вече върху кака Пена. Тази пестелива жена се беше доверила на една от банките, където се стопиха всичките спестявания от дългите и години неуморен труд – както се топи купчина сняг пред дъха на южен вятър.
Сега и двамата с бай Иван бяха на едно и също финансово ниво. Само с тая разлика, че бай Иван се беше сприятелил с живота и опитал от сладостите, които душата му бе поискала. А кака Пена, с раболепното си трудолюбие и пестеливост, обърна живота срещу себе си. Така той, всевластния, стопи надеждите и да бъде подобаващо гледана и глезена на стари години. Тя, която не си купи и една жълта лимонада, сега имаше за какво да съжалява. Надхитри я животът.
А за връзката на бай Иван и кака Мита тя отдавна знаеше, макар че за това си бе затваряла очите напълно. Тогава тя имаше само една цел - работа и пестеливост. Смяташе, че накрая ще се присмива на тяхното прахосничество и този ден ще е близо. Но ето, че сега тя бе победена и надхитрена. От всички. Първо от бати Иван и кака Мита. После от инфлацията, която дойде заедно с демокрацията. А животът – той и се беше присмивал през цялото време!
Да си беше купила поне една жълта лимонада!

КАТО НА КИНО

Иван Атанасов

От Америка довтаса
вуйчо ми – галант,
че ми резервира маса
в тежък ресторант...

Седнахме, като на кино,
като на майтап...
Че заръчахме си вино,
водка и кебап...

И оркестър. И градина.
Приказни жени.
И мелодията фина
блика на вълни...

И се нося в светла зала –
валс или танго,
и танцува страшна дама
знаете с кого...

Вуйчото излезе щедър.
Долари – река!
А пилееше ги ведър,
просто хей така...

- Искаш ли дебели пасти?
Искаш ли кафе?
Хей, приятел, чакай, здрасти!
Моля, водки две!

Хем не вярвам. Хем пелтеча.
Плахо зяпам вън...
А не е ли тази вечер
невъзможен сън?



Милица Балабанова

* * *

Един щурец отскочи до града.
Приумица или съдба му беше?
Дано потръгне леко, по вода,
помагай, Боже! Даже да е грешка.

Потърси той, реши по честен път
за хляба си насъщен да се бори
и с хора мъдри, дето не грешат,
за стойностни неща да поговори.

А този град и светлините златни,
с окичени за Рождество витрини,
изсмя му се в очите и пропадна
надеждата за музикант да мине.

Не му бе писано! И се наложи
апаш да става за кюфте и бира,
за някаква мадама невъзможна,
че песента му тук не се котира.

Народът- гладен. Всеки гледа грозно
и чашата е вечно полупразна.
Сърца ли имат? Всички под въпрос са.
Реално всеки себе си намразил.

Щурец, върни се! Там на село имаш
и дом, и нива- корен и корона.
Недей затрива чистото си име
за бира, грях и евтина мадона!