Валери Станков чете в края на април пред добричлии

НАРЪЧНИК ЗА ЛУНАТИЦИ

Разминахме се – лунатици
върху ръба на хлъзгав покрив.
И ти политна като птица.
А аз – към уличните локви.

В кои ли небеса отиде?
И аз ли сторих стъпка грешна?
И всяка нощ на керемидите
очаквам пак да те пресрещна.

В олука гнил – като в бурия -
за теб ще пея с глас остърган.
И като вълк в нощта ще вия -
дано при мене Бог те върне.

А някак можеше по-просто,
но покривът не беше дълъг –
Да мина – и да те докосна,
тъй както се докосва гълъб.

Сега лежа като утрепан.
И спя с отворени зеници...
И стискам в топлата си шепа
наръчника за лунатици.




ДВАМА НА АЙСБЕРГА

Ще ме забравиш някой ден –
пробит чадър в таксито.
И няма кой лицето ти да скрие
със топлите си длани от дъжда.
И ще вървиш по улиците на града,
а аз след тебе като псе пребито
ще влача
изпосталяло тяло
по твоята парфюмена следа.

В прозореца ти ще се взирам –
дано да зърна как
отваряш някоя дебела книга –
и потъваш в нея.
А аз ще мисля цяла нощ
какъв глупак съм,
Господи,
какъв глупак!

А можеше роман да ти напиша,
песничка да ти изпея,
да ти кажа някой стих...
Не искам да си спомням
колко радости свидливо ти спестих.

И как превърнах сам живота ти
в пустинята Сахара.
С клошарите на булеварда
последни левчета пропих.
Издухах и последната цигара.
Светът ми стана толкова горчив,
че аз приличам
на някой охтичав локомотив,
закотвен на последната си гара.

Не ме напускай! Сигурен съм,
че ако остана сам,
ще се свлека като гренладски айсберг,
потеглил към жестоката пустиня...
От теб не искам нищо друго,
освен да влезеш в моя
раздърпан върху айсберга вигвам –
и с теб на тази буца лед във океана
към по-добрия свят да си заминем.