Ангел Веселинов прескочи един трап. И погледна оттам и пак се върна при нас с мислите си, за да ни каже, че още обича много...

МИЛЕНА

Е как защо?
Защото бяхме млади.
Защото бяхме хубави.
Защото се обичахме.
И помниш ли
когато от едно дърво
се отрони листо
и се загуби
в пазвата ти,
колко дълго се рових
да го намеря
това палавниче,
което още трепери
в сърцето ми.
Усмихна се вятърът
в косите ти.
Облаче в очите ти
се начумери.
А после слънцето изгря –
беше
дъщеря ни.
И я нарекохме
Милена.

ДЪЩЕРЯ МИ ПЛАЧЕ

Ама знаете ли колко ме интересувате?
И вярвайте, че нищо не значите,
когато посред пълнолуние
от любов ранена, дъщеря ми плаче.

И няма болка, няма цяр и няма чудо,
няма никакви илачи.
Дъщеря ми влюбена до лудост –
без любов останала – горчиво плаче.

И аз не мога да я утеша.
В сърцето й да погна мрака.
Целунах плахо детската душа
и сам, като дете, заплаках.





ВЯРНАТА ПЪТЕКА

Ако знаех твоята пътека,
дъще, непременно щях да ти я кажа.
Дали е тази на слънцето, което сутрин се връща
изтощено от пирова нощ, да си легне на плажа?

Или на морето, което след адски прибой
върху лунна постеля спокойно си ляга?
Или на онзи разюздан порой
дето към пропасти винаги бяга?

А ние? Ранени от обич да вием
или да пеем от болка и горест
като пресипнали гларуси. Това ли сме ние?
Викай, дъще, викай на помощ неволята.

И аз ако знаех пътеката, вярната, дъще,
по нея първа щеше за преминеш ти.
И няма смисъл вечно да си ми намръщена,
намери си я сама и сама си я върви.

Но запомни от твоя ретрограден татко,
че най-красивата пътека е и най-кратката.

ЖЕЛАНИЕ

И в моето мраморно сърце
както в камъка никнат цветята,
както презряното улично псе –
оцелява напук на съдбата.

И не виелици и не сняг
са стегнали душата ми –
на никого не искам да съм враг,
но не искам и да измислям приятели.

А тъжната вечер в очите ми
е забравена песен на малко щурче.
Как искам да ме обичат и да обичам –
по-силно дори от бездомното улично псе.





КРАЙ МОРЕТО

Не, това не е старото мое море.
И лунна пътека е сбъркала пътя.
А моите русалки? Побъркани и те
от Луната не тичат към мен,
а от мен към Луната се връщат.

Само щурците безутешно свирят
на нарязаните им струни
от някой безимен цигулко,
припознал в тях Паганини…
Засмукал бездарно от святото вино,
от което се леят само жени и куршуми,

и цветя, дето се сеят в сърцето.
То разкъсва коварни даляни,
за да става морето просторно и светло
за безпризорни и отчаяни.

Как искам да си взема отново морето,
в което щедро ми пристана
една русокоса брюнетка! –
Майката на дъщеря ми.

СЛЕД КОМА

На жена ми

Защо точно мен залюби, Дяволе?!
Аз бях като другите – тих и набожен.
Просто с моята Ева откъснахме ябълката,
защото без нея не можехме.

А ти какво си помисли, рогато изчадие,
че ще ни скършиш живота?
Жалък червей, опашато бездарие
с малката участ на злобни деспоти.

Със гърбици противни от завист и страх.
Мен ли нарочи за пладнешка кражба?
Аз бях почти умрял досега,
но сега отново се раждам.

И ми е тъжно, нещастнико черен,
че трябва, че съм  длъжен да те надмогна,
макар че ти вече не си ми съперник,
както не ми е приятел и Богът.

А ябълката, която откъснахме с моята Ева
е най-сладката. Защото сами я посяхме.
И никой не може да ни я вземе.
Толкова, Дяволе! Мисля, че се разбрахме.

НАЙ-НЕЖНАТА ЖЕНА

Тиха вечер,
тихо ляга
върху клони на листа.
А пък мене
мило ме поглежда
най-нежната жена.

Тъжен славей,
тъжни песни
с тъжен глас запява.
Да забравя
не е лесно
най-нежната жена.

Тежка стъпка,
тежко стъпвам
в ритъм с песента,
а прилежно и изкусно
тихо кърпи
раните в душата ми
най-нежната жена.

И е тиха вечер,
влюбен славей
тихо си припява песента.
А мен
тихо ме поглежда,
тихо ме забравя
най-нежната жена.

И до днес не мога,
и когато лягам,
и когато ставам,
да си обясня
обичахме ли се
наистина
пред Бога
с най-нежната жена.

СОНЕТ

Днеска отново обикнах жена си.
Тя готвеше нещо във кухнята
и го посипваше със щастието,
което от сърцето й избухваше.

Есен бе навън, а в мене – пролет.
Приех оковите – и светло стана.
Разбрах, че няма обич без окови.
Има ли “Разпни го!” – има и “Осанна!”

Стана вкусен вчерашния хляб.
Детето седна със нас да вечеря.
Разбрах, че сам ли съм – ще бъда слаб.
Не искам повече да живея със вчера.

А вятърът, моят приятел и брат,
разнесе усмивки по целия свят.

ЛЮБОВ КАТО ПРИКАЗКА

Знаеш ли,
сигурно
съм те обичал?
По сърцето ми
още има червило
от твоите устни
А когато умирам,
става синьо като очите ти.
И когато заспя
те целувам в съня си.
А косите ти
като сълзи се стичат
върху сърцето ми
и то отново влиза в ритъм.
И е станало нежно от ласките
на твоите мечти
и безнадеждно добро.
Но сега във него е зима
както навън.
И снежинките
вихрят хоро
във косите ми.
Всъщност заеш ли,
че май още те обичам.

Боже мой,
каква
хубава
приказка!

БОХЕМСКА

Добре де, ще спра да пия!
Цигара няма да сложа в устата!
Но се страхувам да не стана като тия,
дето им викат: “лизгари”

Може да сложа и вратовръзка.
Какво пък има такива профани.
Но се питам, ако не остана дързък –
ще ми прости ли дъщеря ми?

Добре де, повече няма да пия!
И цигара няма да сложа в устата!
Щастливият светец, казват и Богу немил е,
да не говорим за жена ми.

Изобщо има ли смисъл да спорим,
за нещо толкова просто като живота?
Иначе как да обясним изборът на Околчица,
вместо Одески принцеси на човек като Ботев.