Публикуваме част от доклада на Рада Въртунинска, предложен на Националната научна конференция "В света на Дора Габе", ортганизирана от Национален инициативен комитет, Община Добрич и Регионален исторически музей – Добрич, 1-3 октомври 2008

От едно гостуване на Дора Габе в Добрич – на семейство Дженеви, заедно със семейство Бешкови, през 1975 година, записано на магнетофонна лента от домакините, у авторката се поражда идеята да надзърне в темата за мълчанието в поезията на Дора Габе без претенции за изчерпателност, както казва самата тя.

"Мълчанието се превръща в лайтмотив в цялата й по-късна поезия, особено в "Светът е тайна". Като че ли заслушана в мълчанието, тя се опитва да долови, да разгадае неказаното някога. Да проникне в тайната на небитието, на космическото, на вечното мълчание. Да усвои неговия език, да го преведе на разбираем език и да го сподели със своите читатели. Както казва Колцов: "Светът е тайната на Бога, а Бог е тайната на света". Дора Габе се стреми да разбули мълчанието на двете тайни. Според нея "Мълчанието е утроба в която се раждаме и изчезваме", то е "съдба, която гледа и мълчи".
Стихотворението "Мълчание", което тя рецитира на тази среща най-пълно разкрива драматични моменти от нейния личен живот и взаимоотношенията й с Яворов и Боян Пенев. От дистанцията на времето и уталожените чувства, тя се връща към тях, оценява както обичта, която ги свързва, цялата нежност, която ги озарява, коварството на думите, които ги разделят, както и непреодолимото съжаление за пропуснатото щастие.

„Не помня думите ти.
Помня твоето мълчание.”

Толкова  изразително и многозначително е било неговото мълчание. Мълчание, бременно с мисли, изпълнено с чъпроси и съдбовни решения. Мълчание, проникнато от чувства на любов, доверие и нежност, бих казала и на угризения. Защото във въпроса "Що мълчиш?" и отговора – "Аз не мълча!" се съдържа нотка на пропукване, на нова посока във взаимоотношенията им. Те не винаги са били мълчаливи. Заедно са се възхищавали и обичали нещата от живота. Яворов я е въвеждал във владенията на поезията, наставлявал я е, бил е взискателен към нейните поетични опити. Тя го е слушала и следвала. Той е бил нежният звън на поетичната лира. Поезията ги е сродявала и свързвала душите им.
Боян Пенев й дава задълбочени познания за литературата, разкрива й възторжения свят на музиката с дълбоко познаване на музикалната класика. Единият свещенодейства в лъчезарния свят на поезията, другият – в науката за поезия и нейната посестрима музиката. Два равностойни таланта и тя между тях, твърдо решена да разкрие пред света своите творчески способности. Оттам може би и прокрадващото се угризение, че решението, макар и още само да витае наоколо, в мислите им, дълбоко скрито и неясно, изразено в думи би наранило дълбоко душата на другия.
Заедно с това пропълзява и съмнението дали изборът не е погрешен, прибързан, продиктуван от засегнато честолюбие, от вътрешна неувереност. По-късно тя ще каже "А може би от себе си и бягах".
"Що мълчиш?" е въпрос, в който се съдържа дълбок психологизъм, безпокойство и страх. Той не предполага продължение като в делничен разговор: "Що мълчиш? Кажи нещо!" Зад този въпрос се крият други въпроси: Какво става в душата ти? Какво си решила? Какво изпитваш в този момент? Отговорът е: "Аз не мълча!" и се подразбира – аз разговарям с тебе в мислите си и ти ги чуваш, защото добре ме познаваш защото мислим за едно и също нещо. Разговорът в мълчание е по-верен, по-истински, по-искрен и интимен. Той не е загърнат и разкрасен с излишни думи, които не винаги са еквивалент на мисълта и често скриват истинското й значение и същност.
След много години на размишления и духовни терзания, тя осъзнава, че ТОЙ – КОЙ? Яворов или Боян Пенев? Или те, двамата, са се сляли в една духовна личност, че ТОЙ е бил нейният единствен спътник, когото е носила в мислите и в сърцето си през целия си живот. Макар признанията й в края на живота й да сочат Яворов, те еднакво се отнасят и за Боян Пенев. Загубата на човека, съветника, приятеля, любимия, който и да е той, Яворов или Пенев, е невъзвратима, а съжалението закъсняло и болезнено, наложило печата си върху живота й. Към него се върща до края на дните си. С Боян Пенев тя общува в реалния свят, споделя успехите му, издига на пиедестал неговата научна литературна дейност. В тях еднакво резонира радостта от успеха на другия. Макар и разделени те вървят по общ път. Подкрепят се, стимулират бъдещи творчески изяви. Яворов е недосънуваният сън, светлина и неосъществен блян.

 „Да бяхме цял живот един до друг
 мълчали заедно,
 не биха думите посмяли
 да ни разделят...”

Неизказаното се съдържа в многоточието като въздишка и топла сълза и тя довършва: Мълчание цял живот!
Защо Дора Габе е избрала да прочете на почти непознатата весела компания именно тези дълбоко интимни и много тъжни стихове. Те може би са били познати на някого от присъстващите, най-малкото на Мина Дженева /голяма почитателка на поетесата –б.р./. А може би тези изглеждащи щастливи семейни двойки са подсилили чувството й за самота и копнеж за семейство. "Самотата е втора моя майка", казва тя и ще го потвърди със следващите стихове, които чете. Явно "Мълчание" е било и за самата авторка върховно постижение в нейната поезия – и като изказ, като емоционално състояние, като тема, защото и при срещата си с Константин Федин и при други обстоятелства то присъства в нейния репертоар. В него тя дава израз на своето страдание и съжаление, че не е опазила, пропуснала е щастието, разминала се е с човека, когото е обичала, с когото са били в хармония. Избирайки именно тези стихове, тя като че ли е изпитвала потребност да сподели със своите земляци тези мисли, да търси в тях съпричастност и разбиране, да им нашепне, че щастието е нетрайно и зависи от самите нас. Съдържащото се в стиховете усещане, че и тя има определен дял и вина за разлъката, тя споделя с хората като изповед, която я пречиства.
Кога се появява мълчанието не само в поезията на Дора Габе, но и в живота й като жена и личност, за да се наложи и да придобие такова голямо значение за нея?
В ранните й стихове от "Теменуги" мълчанието отсъства. То прелита като предчувствие във "Вълна" от цикъла "Земен път". Явява се като че ли случайно, но се превръща в акцент, в тревожен въпрос и ще го срещаме все по-често.

„Мълчиш? Скала гранитна все едно
о тебе се разбий като вълна.”

Макар и сдържан, гневът прозира и прелива в съжаление и разочарование за нараненото й женско честолюбие и разбитата на ситни пръски творческа вълна. Разривът с Боян Пенев е все още парещ, неизживян и мълчанието звучи с всичките нюанси на душевното й състояние. "Светът е пълен с музика, светът е пълен с теб". Може ли да бъде това само поетичен образ или е дълбоко почувствана болка от отсъствието му?
Мълчанието е било специфично състояние на вглъбения в себе си и научната си работа Боян Пенев. Той пише своите лекции и литературните изследвания в мълчание. Разучава партитури на цели опери в самота и мълчание. В мълчание слуша музика и се слива с нея. Учи на мълчание и своята спътница, а това наложено мълчание се превръща в бунт, в една необходимост за опазване и защита на собствената личност и самоизява на напиращия талант.
В прозата на Дора Габе от 1924 г., в "Някога" ще открием нов оттенък на мълчанието. Приказката на Василица за "царят с трите реда зъби" плаши детето и то потреперва: "У-у-у какъв страшен! Шшшт, мълчи пък ти!" казва другото дете. Това е мълчанието, което огражда, предпазва от злото. Инстинктивното усещане на детето, че думите изречени могат да материализират страха.
Съвсем друго е чувството, което предизвиква мълчанието на облаците. Подгонени от вятъра те мълчат и бързат. В тяхното мълчание има съсредоточеност. То подпомага движението, действието. Разговорите биха ги разсеяли, забавили и те биха закъснели за там, накъдето са се запътили.
В годините на румънската окупация Дора Габе винаги и при всички обстоятелства е изразявала своите родолюбиви чувства към поробена Добруджа и е апелирала към световната съвест да обърне внимание на тази малка земя. В речта си на митинга през 1927 г. тя многократно повтаря: "Мълчим! Човечеството мълчи! Мълчат най-близките, мълчим самите ние". Това нейно "Мълчим!" е заредено с недоволство, гняв и непримиримост с наложената несправедливост. Зад него се крие упрек към гузната политическа съвест. Укор към безразличието на световната общественост. Мълчат най-близките от страх и нерешимост, за да не влошат нещата ако се обадят. Те търпят и чакат някой друг да проговори. "Мълчим и ние самите" е обвинение в малодушие и примирение с положението. То е и призив за повече смелост и решителност, за разбуждане на задрямалата и успокоена съвест.
Дора Габе борави с темата за мълчанието с майсторството на виртуоз, който познава всеки негов детайл и му придава различно значение. Не бих могла да изброя колко смислови значения има мълчанието в нейното творчество. В "Защо мълчиш, живот?" то звучи като предизвикателство, нетърпение да проникне в същността на това мълчание, в което се крият много тайни, енигматични загадки на великата, непроницаема тайна на живота. Това мълчание няма нищо общо с мълчанието в интимната й лирика, във философските й прозрения за смисъла на живота и смъртта.
...
На тази среща Дора Габе прави една композиция от стихове, от цикъла "Сгъстена тишина", писани в различно време. Те звучат в същата минорна тоналност, както "Мълчание". Може би е импровизирала, може би в момента да са се раждали поетични видения, вдъхновена от съпркосновението си с добруджанци, не можем със сигурност да кажем, защото тя чете отделни строфи, които смесва с други познати стихове от същия цикъл или ги завършва по нов и непознат начин.
"Ранена съм от срещи и раздели" изповядва тя и в гласа й долавяме болка. Или "Такава мъка изживявам" и слушателите стават съпричастни на нейната тъга и страдание. По-нататък: "Недей се доближава, не ме докосвай!" звучи властно и повелително, но в тона й има и молба, безпокойство и грижа: "Ще се опари твоята ръка от огъня във мене, от топлината нераздадена". В сгъстената тишина на есенната вечер тя преминава от едно състояние в друго, но то носи същото настроение на умора, печал и съжаление, на стремеж към уединение и усамотяване в собствения свят. Той е изпълнен с тревожни сенки и мъчителни спомени. Тя не допуска в него да проникне дори най-близък и скъп човек. Толкова пламтяща, изгаряща и опасна е събраната в нея "нераздадена топлина". Тя не би желала да нарани, да причини болка на човека, на същия човек, когото в началото е молила: "Подай ръка! Такава мъка изживявам!" Готова е да сподели тъгата, която носи в себе си и миг след това отхвърля подадената ръка, за да я предпази от болката, която би й причинила.
Пълната гама от противоречиви чувства и настроения, изразени в няколко строфи ни разкриват тревожната същност на нейния вътрешен мир, добротата, деликатността и неспокойния дух на жената, на поетесата които биха изплашили и най-властния мъж.
...
Тя няма спокоен пристан. Самата тя е движение, неспирно движение като земята, като вселената, като цялото мироздание. Съзнанието й винаги е будно, а душата й отворена за обич към всяко същество било то човек или птица. Мислите й са като кълбовидни мълнии, понякога екзистенциални, унили, понякога тихи и лъчезарни, те витаят в него наяве и в сън. Тя живее с ритъма на времето, Обсебва го, променя го така, както се променя светът около нея. И равносметката: "Ще бъдат думите ни капки в океана, а неизреченото ще остане в мен и ще изчезне с моето мълчание".