Кое ни е наред?
Мерве Екрем
XІб клас СОУ „П.Р.Славейков” – Добрич
Е, дойде първият учебен ден - онзи трепет за първокласниците и онзи проклет ден за големите ученици. Защото вече не очакваме нищо ново – поне не в училище. Вярно, нейде ще има нови мебели, другаде ще си в ново училище, при нови съученици, а сигурно и нови учители ще има. Защото старите нещо взеха да напускат. Но нашите очаквания винаги са с превишена скорост към действителността.Учещ индивид съм и не би трябвало да ме вълнуват политическите проблеми. Но в днешната ситуация, в очакването пак да ме хвърлят в някаква объркана, заплетена, ръководена от явно некадърни хора система – иска ми се да се обърна към тях и изстрелям определени секрети в лицата им. Заради огромното разминаваме между думи и дела. И заради купищата лъжи и лицемерие, с които ни засипват.
Ученикът си е учник. На теория той отива на училище, за да се учи, ограмотява, образова. И става постепенно човек в едно човешко общество. За родители и близки е още дете. Но за държавата и политиците е парична единица. Която носи определени дивиденти – днес под формата на комисиони от далавери около училището, утре – живи пари от труда й. Как мислите – ние не се ли вълнуваме от ставащото? Защото то е перспектива да стане и с нас. Но и да мислим – какво можем да сторим? Просто системата в нашата държава е откровено казано – шибана! Повтарям – шибана! Нима аз нося някаква вина за липсата на мислене в управляващите, та се налага да плащам за грешките им? Налага се братовчед ми да пътува на километри, защото училището им било неперспективно. То добре, че не са ги отстреляли и тях – каква перспектива в едни селянчета? Нима аз съм виновна, че милиарди отиват за някакви ненужни на българите военни в Ирак и Афганистан, та няма за свястна материална база? Нима аз нося вина, че сега някакви си софийски чичовци мерят по своему и много учители са съкратени, а останалите карат с мизерните заплатки? Всъщност – изобщо сега, докато уча – трябва ли да ме вълнуват проблемите на държавата и бюджета й?
Замисля ли се някой за учителското текучество? Тъкмо свикнеш с някой свестен човек – и той си заминава. По каквито и да е причини, мен това не трябва да ме вълнува. Но ме вълнува идването на другия. Кой е, какъв е, какви взаимоотношения ще градим?
И какво да уча, когато бих искала не на изпит във ВУЗ по химия за пръв път да виждам индикаторна лентичка? Изобщо – тези познати проблеми всяка година ли трябва да се повтарят? Повторението е майка на знанието, но стига са ни повтаряли едно и също като папагали. Папагал къща не храни. И затова новата учебна година очаквам с едно желание – да мине по-бързо. Защото пак ще е като в комедия-фарс, режисирана от Мел Брукс.
XІб клас СОУ „П.Р.Славейков” – Добрич
Е, дойде първият учебен ден - онзи трепет за първокласниците и онзи проклет ден за големите ученици. Защото вече не очакваме нищо ново – поне не в училище. Вярно, нейде ще има нови мебели, другаде ще си в ново училище, при нови съученици, а сигурно и нови учители ще има. Защото старите нещо взеха да напускат. Но нашите очаквания винаги са с превишена скорост към действителността.Учещ индивид съм и не би трябвало да ме вълнуват политическите проблеми. Но в днешната ситуация, в очакването пак да ме хвърлят в някаква объркана, заплетена, ръководена от явно некадърни хора система – иска ми се да се обърна към тях и изстрелям определени секрети в лицата им. Заради огромното разминаваме между думи и дела. И заради купищата лъжи и лицемерие, с които ни засипват.
Ученикът си е учник. На теория той отива на училище, за да се учи, ограмотява, образова. И става постепенно човек в едно човешко общество. За родители и близки е още дете. Но за държавата и политиците е парична единица. Която носи определени дивиденти – днес под формата на комисиони от далавери около училището, утре – живи пари от труда й. Как мислите – ние не се ли вълнуваме от ставащото? Защото то е перспектива да стане и с нас. Но и да мислим – какво можем да сторим? Просто системата в нашата държава е откровено казано – шибана! Повтарям – шибана! Нима аз нося някаква вина за липсата на мислене в управляващите, та се налага да плащам за грешките им? Налага се братовчед ми да пътува на километри, защото училището им било неперспективно. То добре, че не са ги отстреляли и тях – каква перспектива в едни селянчета? Нима аз съм виновна, че милиарди отиват за някакви ненужни на българите военни в Ирак и Афганистан, та няма за свястна материална база? Нима аз нося вина, че сега някакви си софийски чичовци мерят по своему и много учители са съкратени, а останалите карат с мизерните заплатки? Всъщност – изобщо сега, докато уча – трябва ли да ме вълнуват проблемите на държавата и бюджета й?
Замисля ли се някой за учителското текучество? Тъкмо свикнеш с някой свестен човек – и той си заминава. По каквито и да е причини, мен това не трябва да ме вълнува. Но ме вълнува идването на другия. Кой е, какъв е, какви взаимоотношения ще градим?
И какво да уча, когато бих искала не на изпит във ВУЗ по химия за пръв път да виждам индикаторна лентичка? Изобщо – тези познати проблеми всяка година ли трябва да се повтарят? Повторението е майка на знанието, но стига са ни повтаряли едно и също като папагали. Папагал къща не храни. И затова новата учебна година очаквам с едно желание – да мине по-бързо. Защото пак ще е като в комедия-фарс, режисирана от Мел Брукс.
