Георги Колев

Беше един от тия разюздани петъци, през които се чудиш какво да правиш, защото вече не ти се работи, а пък и ти е скучно да си почиваш. И ходиш ли, ходиш, кръшнал по улиците с ръцете в джобовете. Слънцето с топлите си ласки прекаляваше. Жегата се мъчеше да ме размекне, ама не се давах и упорито тъпчех асфалта, който нямаше как да иде на сянка и беше вдигнал ръце пред топлика. Денят не обещаваше нищо интересно. Аз и не очаквах нещо такова, ама нали знаете, че понякога, когато няколко заблудени обстоятелства си сбъркат пътищата и се окажат не там, където трябва, резултатът е къде комичен, къде трагичен... Та така, както си се разхождам неочаквано, съвсем не нарочно, се натъкнах на случайната среща на няколко такива заблудени обстоятелства. Бавно и внимателно настъпвах белите раета на една зебра, за да отида до пейката на отсрещния блок в дебелата сянка, когато дочух някъде отгоре глас, който разбута жегавата тишина. Беше един приятел, който живее на третия етаж. Викаше мене. Обърсах си потта от челото и погледнах към балкона. Няколкото едвам цъфнали мушката, се оплакваха на пеперудите, че стопанката им е заблеяна и все забравя да им налее вода. Там беше моят приятел. Стоеше на прага на кухнята и балкона и то стоеше не къде да е, а на гърба на един голям слон. Моят приятел подкарваше слона да излезе, а той не искаше. Пък и не можеше. Вратата беше много по-тясна от туловището на добитъка при все, че беше индийски.
    - Абе, Гоше – викаше моят приятел. – Как се вадеше тоя слон оттука?
 Качен на гърба на грамадата той изобщо не се виждаше. Само чувах гласа му. Слонът гледаше недоумяващо, клатеше бавно хобота си и се беше подпрял на касата на вратата с ушите си.
     - А? Гоше, не се ли сещаш как ставаше тая работа? – настояваше гласът от гърба на слона.
Аз се позамислих, позамислих и се сетих, че знам как става.
     - Сетих се. Долу до входа на блока в мазилката има една кнопка, дето трябва да се натисне. Чакай малко, ей-сега ще я намеря.
Отидох до входната врата на блока и погледнах грубата мазилка отстрани. Имаше малка дупка в мазилката (всеки блок си има такава кнопка за вадене на слонове!), пълна с използвана черна грес, за да не ръждясва от влагата. Е, поизцапах се малко с грес, но стигнах до нея. Натиснах бутона. Понеже бях с гръб към площадката пред блока, не видях какво точно стана.
Обрах извадената грес и я наврях отново на мястото й. Обърнах се и не можах да устоя на гледката. Прихнах да се смея, а на моят приятел май не му беше много смешно. Слонът се беше забил от третия етаж с главата надолу. Ушите му се бяха разперили като две платнища, хоботът му беше опнат напред, леко килнат настрани, а задникът му  и  щръкналата опашка се тресяха като желето, дето ни го даваха в купички в детската градина.
     - А бе какво направи, бе пишлеме? – ругаеше моят приятел едва-едва – хванат и увиснал и той с главата надолу върху гърба на слона. Аз от смях щях да се задавя. Чак забравих за жегата. Слонът клепаше със слонските си мигли и гледаше умно. Моят приятел все още не съумяваше да се изхлузи от гърба му и само цъкаше с език.
     - Ами така се вади слон. – Аз вече хлипах от смях и през сълзи се опитвах да кажа нещо на моя приятел.
     - То и аз съм вадил слон, ама от втория етаж, ама ти – чак от третия. – Цедях си думите една по една и имах чувството, че ще се подмокря. Голям смях падна, като слонското падене.
Събудих се смеейки се. Малко съжалих, че е било просто сън. Защо за Бога сънувам такива неща. Е, може би защото сега, когато ми е писнало да работя, а пък ми е скучно да си почивам в ония разюздани петъци, в досадните/или други/ разходки като погледна към третия етаж на някой блок, сещам се за съня си и се смея. Самичък се смея и гледам да не ме виждат хората, щото ми е трудно да им разказвам за слона – мислят ме за ку-ку.