БЪДНИ ВЕЧЕР В КОТЕЛ И ДОБРУДЖА
Тодор Нинов
През 1940 г. Григор Василев издава една малка книжка – „Йордан Йовков – спомени и писма”. Той е съученик на Йордан Йовков от пети до седми клас в Първа софийска гимназия през периода от 1897 – 1898 до 1899 – 1900 г. През 1940 г. е организирана среща на паралелката им за отбелязване на 40-годишнина от завършването им. На нея са поканени съученици и бивши учители. Направен е помен, за ония, които не са сред живите. Андрей Сарафов споделя спомен за Йордан Йовков, публикуван в „Просветно единство”, бр. 12 от 29 ноември 1937г.
„Това бе през 1898/99 учебна година. Бяхме ученици от ІV А клас на Софийската държавна мъжка гимназия. Преподавателят ни по български език бе писателят Иван Грозев. Наближаваше коледната ваканция. В последния час по български език г-н Грозев ни зададе домашно съчинение: „Обичаи при Бъдни вечер”.
Още в първия час след коледната ваканция, г-н Грозев поиска зададеното ни съчинение. Преди да ги събере, пожела да чуем някои от най-добрите по успех ученици. А в класа ни имаше доста от тях. Аз, който седях до Йордан Йовков, бях вече успял да прочета нещо от съчинението му. И бях изгубил след това всякакво желание да чета моето съчинение пред класа.
След прочитане съчиненията на някои от най-добрите по успех ученици, аз имах смелостта да помоля преподавателя, да прочете съчинението си и Йордан Йовков.
А той – скромният и свенлив ученик – дърпа ме за палтото и ми шепне: „Няма нужда, недей, няма нужда! Нали преподавателят ще ги събере в края начаса?”
Трябваше да се изпълни заповедта на преподавателя.
Йордан Йовков, до тогава още непознат другар на класа, стана, млако бледен, с мил поглед и усмивка на устни, и зачете своето съчинение: „Бъдни вечер в Котленския и Добруджанския край”.
Помня, че започна с трапезата, отрупана с всички произведения на труда на българина; с традиционния ошав, колакът, върху който гори свещ, кадилницата с благоуханния тамян и пр.
После започна описанието на огнището с бъдника, над който клокочи менче с кървавица...
Всичко това бе така описано, с такива хубави, правдиви и сочни слова, сякаш бяха нанизани бисерни зърна на една прекрасна и скъпа огърлица.
Представи ни Йовков цялата трапеза, заобиколена от цялата домочадие, начело с най-стария от тях, държащ къдилницата в ръка и след молитвата, прочетена от най-учения в семейството, да започне благословиите и благопожеланията за здраве и любов в семейството, за братска обич между синове и дъщери, между снахи и зетове, между внуци и роднини.
Благословии за конете в конюшните, за говедата в оборите, за овцете в кошарите, за кокошките и петлите в курниците, за пчелите, за бубите...
Благословии за берекет в нивите, градините, лозята и бостаните, благословии за милите пролетни гости – пойните птички, за щъркелите и лястовиците, за всичко, що е във връзка с бита на българина.
Той – Йовков – не забрави още да опише и проклетиите към всички гадини, болести и природни стихии, които спохождат човека и добитъка, да се пръждосат през море, в пусти гори Тилилейски!
Йордан Йовков изказваше тези благословии с една жива простонародна реч, толкова правдива, искрена и с толкова наивна вяра за осъществяването им, че ние, съучениците, докато Йордан четеше, с умиление слушахме и често избухвахме с глас от смях.
А нашият преподавател, седнал на стола до катедрата, опрял лакти на нея, подпрял глава на ръце, с очи полупремрежени, унесено слушаше разказа на Йордан Йовкова.
Йордан свърши разказа си. А ние още слушаме и мълчим, смаяни от насладата от прочетеното съчинение.
В това време преподавателят стана нервно от стола си и каза:
„Я, дайте разказа си! Той заслужава да бъде прочетен и в другите класове. Драги ученици, вие имате в класа си бъдещият писател, който е надарен с тънка и дълбока наблюдателност и език с жива изразителност.”
Грабна дневника си и изскочи от класа, като забрави да събере останалите съчинения.
Всички обърнахме погледа си към Йовкова. А той седнал, навел очи и цял пламнал като божур.
............
Изпълниха се пророческите думи на нашия стар преподавател Иван Грозев. Йордан Йовков стана велик български писател и велик майстор на българското слово. Но той умря и като велик българин със своята скромност и безкористие. Сякаш бе поставил за девиз на живота си: „Нищо за себе си, всичко за Родината!”
През 1940 г. Григор Василев издава една малка книжка – „Йордан Йовков – спомени и писма”. Той е съученик на Йордан Йовков от пети до седми клас в Първа софийска гимназия през периода от 1897 – 1898 до 1899 – 1900 г. През 1940 г. е организирана среща на паралелката им за отбелязване на 40-годишнина от завършването им. На нея са поканени съученици и бивши учители. Направен е помен, за ония, които не са сред живите. Андрей Сарафов споделя спомен за Йордан Йовков, публикуван в „Просветно единство”, бр. 12 от 29 ноември 1937г.
„Това бе през 1898/99 учебна година. Бяхме ученици от ІV А клас на Софийската държавна мъжка гимназия. Преподавателят ни по български език бе писателят Иван Грозев. Наближаваше коледната ваканция. В последния час по български език г-н Грозев ни зададе домашно съчинение: „Обичаи при Бъдни вечер”.
Още в първия час след коледната ваканция, г-н Грозев поиска зададеното ни съчинение. Преди да ги събере, пожела да чуем някои от най-добрите по успех ученици. А в класа ни имаше доста от тях. Аз, който седях до Йордан Йовков, бях вече успял да прочета нещо от съчинението му. И бях изгубил след това всякакво желание да чета моето съчинение пред класа.
След прочитане съчиненията на някои от най-добрите по успех ученици, аз имах смелостта да помоля преподавателя, да прочете съчинението си и Йордан Йовков.
А той – скромният и свенлив ученик – дърпа ме за палтото и ми шепне: „Няма нужда, недей, няма нужда! Нали преподавателят ще ги събере в края начаса?”
Трябваше да се изпълни заповедта на преподавателя.
Йордан Йовков, до тогава още непознат другар на класа, стана, млако бледен, с мил поглед и усмивка на устни, и зачете своето съчинение: „Бъдни вечер в Котленския и Добруджанския край”.
Помня, че започна с трапезата, отрупана с всички произведения на труда на българина; с традиционния ошав, колакът, върху който гори свещ, кадилницата с благоуханния тамян и пр.
После започна описанието на огнището с бъдника, над който клокочи менче с кървавица...
Всичко това бе така описано, с такива хубави, правдиви и сочни слова, сякаш бяха нанизани бисерни зърна на една прекрасна и скъпа огърлица.
Представи ни Йовков цялата трапеза, заобиколена от цялата домочадие, начело с най-стария от тях, държащ къдилницата в ръка и след молитвата, прочетена от най-учения в семейството, да започне благословиите и благопожеланията за здраве и любов в семейството, за братска обич между синове и дъщери, между снахи и зетове, между внуци и роднини.
Благословии за конете в конюшните, за говедата в оборите, за овцете в кошарите, за кокошките и петлите в курниците, за пчелите, за бубите...
Благословии за берекет в нивите, градините, лозята и бостаните, благословии за милите пролетни гости – пойните птички, за щъркелите и лястовиците, за всичко, що е във връзка с бита на българина.
Той – Йовков – не забрави още да опише и проклетиите към всички гадини, болести и природни стихии, които спохождат човека и добитъка, да се пръждосат през море, в пусти гори Тилилейски!
Йордан Йовков изказваше тези благословии с една жива простонародна реч, толкова правдива, искрена и с толкова наивна вяра за осъществяването им, че ние, съучениците, докато Йордан четеше, с умиление слушахме и често избухвахме с глас от смях.
А нашият преподавател, седнал на стола до катедрата, опрял лакти на нея, подпрял глава на ръце, с очи полупремрежени, унесено слушаше разказа на Йордан Йовкова.
Йордан свърши разказа си. А ние още слушаме и мълчим, смаяни от насладата от прочетеното съчинение.
В това време преподавателят стана нервно от стола си и каза:
„Я, дайте разказа си! Той заслужава да бъде прочетен и в другите класове. Драги ученици, вие имате в класа си бъдещият писател, който е надарен с тънка и дълбока наблюдателност и език с жива изразителност.”
Грабна дневника си и изскочи от класа, като забрави да събере останалите съчинения.
Всички обърнахме погледа си към Йовкова. А той седнал, навел очи и цял пламнал като божур.
............
Изпълниха се пророческите думи на нашия стар преподавател Иван Грозев. Йордан Йовков стана велик български писател и велик майстор на българското слово. Но той умря и като велик българин със своята скромност и безкористие. Сякаш бе поставил за девиз на живота си: „Нищо за себе си, всичко за Родината!”
