Кольо Чалъков

КАК ДА МИНЕМ НА ДРУГИЯ БРЯГ

Как да минем на другия бряг –
там свободата плете ни венец.
Но вълните в своя луд бяг
са опасни за всеки плувец.

Има начин известен и прост –
за да изминем пътя,
трябва да издигнем мост
над водата безумна и мътна.

Трябва ни камък, цимент и метал,
а наоколо пясък и тиня.
Всеки от нас кръвта си би дал
на отвъдния бряг да премине.

За духа ни тук няма простор
и завиждаме светло на птиците.
Задържани сме като в затвор –
само нямаме белезници.

И мечтите ни в своя луд  бяг
са в мисъл едничка събрани:
как да преминем на другия бряг?
И нашето силно желание

чудо направи: този въпрос
се простря мълчешком над реката
и превърна се в здравия мост,
водещ към свободата.





СЕЗОНИ

Този мъж - той отмина нататък със песен
всред промените бързи на климата –
да се срещне с баща си – златната есен
и после със дядо си – зимата.

Но не забравя нагоре стремглавия полет –
той само чрез него и в него живее.
И при дъщеря му – чевръстата весела пролет
всичко ще живне, раззелени и запее.

Този мъж! Този мъж – той ли е лятото,
че е събрана у него толкова обич и сила?!
Ние сме пролет и есен, лято и зима, приятели
и животът чрез нас се изкачва по своето било.

СПОМЕН ОТ ДЕТСТВОТО

На А. М.

Политаха и в жиците се блъскаха,
и късаха ги те за кой ли път.
Тогава мама купи други гъски,
от рошавите, дето не летят.

Напролет гъшета тревата глождеха,
а есента ний бяхме с ново ято.
Засилваха се гъските, ала не можеха
дори да се издигнат над земята.

Сред тях две млади птици отличавах.
Големи, дълги бяха им крилете.
Поглеждах ги аз, гласно им внушавах:
вий можете, вий двете полетете!

Понякога те сякаш ме заничаха.
Дано да литнат, мислех си, дано.
Но те с останалите се затичваха
и спираха със тях ведно.

Живееха сред същества безкрили
и не успяха те да разберат,
че в техните пера се крият сили,
способни да ги извисят.

Ангел Веселинов

НАЙ-НЕЖНАТА ЖЕНА

Тиха вечер,
тихо ляга
върху клони на листа.
А пък мене
мило ме поглежда
най-нежната жена.

Тъжен славей,
тъжни песни
с тъжен глас запява.
Да забравя
не е лесно
най-нежната жена.

Тежка стъпка,
тежко стъпвам
в ритъм с песента,
а прилежно и изкусно
тихо кърпи
раните в душата ми
най-нежната жена.

И е тиха вечер,
влюбен славей
тихо си припява песента.
А мен
тихо ме поглежда,
тихо ме забравя
най-нежната жена.

И до днес не мога,
и когато лягам
и когато ставам
да си обясня
обичахме ли се
наистина
пред Бога
с най-нежната жена.

БАЩИНА ИЗПОВЕД

Аз
никога няма да дорасна до тебе,
дори да живея
още милиони години.
И понякога се чувствам толкона непотребен,
че живея
само защото те има.

Никога, никого така не съм обичал.
Бога ми,
мое малко момиче.
И ще се радвам,
ако ти потрябвам
при болка,
както сиракът се радва на хляба.

Ще се радвам
и когато се влюбиш
в един непрокопсаник, като баща ти.
Но ти го обичай,
обичай го силно.

И не му прощавай!
Ама – никога!
За да не те изостави.

Мъжете са силни,
когато са силни жените им.




СОНЕТ

Днеска отново обикнах жена си.
Тя готвеше нещо във кухнята
и го посипваше със щастието,
което от сърцето и избухваше.

Есен бе навън, а в мене – пролет.
Приех оковите – и светло стана.
Разбрах, че няма обич без окови.
Има ли “Разпни го!” – има и “Осанна!”

Стана вкусен вчерашния хляб.
Детето седна със нас да вечеря.
Разбрах, че сам ли съм – ще бъда слаб.
Не искам повече да живея със вчера.

А вятърът, моят приятел и брат,
разнесе усмивки по целия свят.

Събка Митева

* * *

Когато се почувствам
като табло за обяви –
цяла облепена
със значения и смисли
(а Смисълът е нищозначещ
щом трябва
оазиси да си измислям)
се свивам на кравайче
в шумата от ланшни думи –
таралеж наежил страховете си.
Залъгвам се,
че бягството във себе си
не се брои за бягство
и пътят наобратно
ще е лесен
После пускам
обява по вятъра:
“Заменям камък с табелка
и надпис в златно,
за зелено листо
с прозорец към слънцето.”

* * *

Не съм от библейските блудници -
мирската смрад не изтрих
с коси от нозете ти.
И син не родих.
Но заченах мечти,
събудих птици в душата.
И ти се втурна напред
с окрилени ръце,
а аз с всеки ден
ставах все по-измислена.
После небето
се сви до трохи.
Долетяха съмнения-гарвани...
Дали ме боли ли? -
Боли.
Смалих се от думи преглътнати.
В есента, този особен сезон,
щедър и мек като мъдрост,
осъзнавам -
не съм узряла да бъда заслон,
нося в душата си въглени.

Маргарита Василева

*   *   *

Защо реши
да ме зазидаш
в своя храм,
когато знаеше,
че той за мен
не съществува?
И моята обител
не е там...
(защото храмовете
са за самотУване).
И не звънар
полето ми показа.
То просто
във очите му живее.
Той земен е
и знаеше къде са
в тревата
всички къщички
на мравки.
Събираха
в очите ми мъгла,
ръцете му,
когато ме докосваха.
Косачът винаги
се чака с радост
от трева.
Тревата нежност
на косача носи.

Кой храм
ще побере поле...?





*   *   *

Тръгнах
за Клондайк
със другите.
(понеже знаеха пътя).
Аз -
дете на копнежа.
Те-
мъдрите.
Аз-
само исках да видя
как белки притичват
под взора на бухал.
И как сьомга
в кристалните бързеи
проход планински
сънува.
Те-
знаеха начин
злато как се добива.
Аз-
само исках да стигна
до пасищата
на северните елени.
Те-
късно разбраха,
че не съм като тях...
и не поискаха
да са като мене.
Аз
им показах в небето
новото злато
на луната.
Светликът-
ажурена пяна.
Те
бързаха.

Приюти ме поляна.

Таня Топалова

SMS ОТ СРЕДАТА НА ЛЯТОТО


Следобедът – препълнен кошер
жужи от звуци и копнежи.

Най-после съм пчелата-майка.
Препичам поглед и поглъщам
меда от слънчевата пита.

И лепне въздухът любовно.

ЧЕСТНИ СИНИ ОЧИ

Погледът ти – самотно пристанище.
Празните лодки отплават
в избелялото синьо
на моряшка фланелка.
А отсрещният бряг зеленее.

             


ПО ПАСТЕРНАК И ГОСПОДИНОВ

„Свещта гореше у дома, свещта гореше…”

                                     Борис Пастернак

Валеше сняг – като от рог. Снегът валеше.
И беше ден, и беше нощ . И все валеше.
Не сетило ни жар, ни студ сърцето спеше,
затрупано от преспа сняг. А вън валеше.

А нейде боса по снега – тъга ситнеше.
Залутана в снега тъга. Красива беше.
Загърбила и праг и дом – все тъй  вървеше.
Една изгубена тъга. И сняг валеше…




Валентина Урумовa

ОТИВАМ СИ

Защото овъглената взаимност,
преди да ме засипе с пепелта си,
изпя ми песен. Съскаше дървото,
извиваше лико, годишни кръгове,
и с генната си памет, без въпроси,
застилаше жаравата в леглото ни.

Защото незаситената жажда,
преди да пресушим до дъно извора,
валя като потоп - хриптеше залезът.
Без въздух коленичеше ни изгревът
и с всичките нюанси светлината
потъваше в очите ни - бездънни кладенци.

Защото се изсипаха звездите,
преди да разбера, че Леонидите
са само с́́́ълзи в погледа на Август
по изтънялата снага на лятото,
и вечността е само повторение
на усложнени ситуации,
решими с прости уравнения.

Отивам си.

Защото ми е трудно да съм същата
след няколко преровени пустини.
Отивам си.
Преди и ти да видиш
и пепелта по клепките на залеза,
и всички черно - бели изгреви.
Отивам си,
преди да осъзнаеш,
че стана пусто новото подобие
на старата любов.
Отивам си.

29.08

На вятъра не му се спи.
Различен е.
И в ноздрите му пясъкът проскърцва.
Облизва със език нозете ми
и към брега ме дърпа.

По мокрото осъдени следи
са издалбали рани.
От безсилие.
А лятото е само аромата,
който ми отива.

Събуват се петите ми сами
при всяка буна,
трудна за разресване.

А лятото е само огледалото,
в което се харесвам.