Роза Боянова

е автор на 8 поетични книги: "Жадна вода", "Биография на чувствата", "Метафори", "Мастилена аура", Далечен диптих", "Веремна. Три български поетеси и един македонски художник." ( К. Ангелова, К. Тельянова, Р. Б. и Тони Чатлески) и "Меда на поезията. Избрани стихове".
Носителка е на националната награди за дебют "Владимир Башев", 1985 г. и националната награда за лирика "Иван Пейчев", 2007 г.
Нейни стихове са превеждани на английски, руски, украински, румънски, полски и др. езици.
Живее в Бургас и работи с млади литературни дарования в създаденото от нея през 1993 г. студио "Митични птици" към читалище "Л. Каравелов".
Член на Съвета към СБП за работа извън столицата


Стихотворенията са из “Меда на поезията. Избрани стихове”, Български писател, София, 2008

КОГАТО КРЪЧМАТА ПИЯНА
            СЕ ПОКЛАЩАШЕ
от смях и от юмруци натежали,
минаваше през село най-красивата жена
и конят полудяваше
от коленете й.

Бедрата й люлееха на селяните шапките.
А тя гореше за ръцете на баща ми,
защото като чаша я държаха
и пиеха от нея,
докато омекнат.




На Р. Михайлов

ОЩЕ БРЪЧИЦА ВРЕМЕ МИ ТРЯБВА...

и ще прозирам цялата –
восъчна скулптура,
с отпечатъци от пръсти върху кожата.

Природата единствено ще види:
Чувството е дрехата,
                която
задъхано обличам.

... А някъде внезапно изтрезнява
един художник, тръгнал след душата си
да ме рисува.





ДВЕ РЕКИ ПИШАТ КРАЙ ДОМА НА БАЩА МИ

името на победата.

Колко отдавна се научиха да четат
        дъщерите му –
два лебеда...

Останаха мостовете от него строени –
единият – от недялан камък –
не усеща водата как от обич го рони;
    другият – от въжета и въздух изплетен –
люлка от съдбата подгонена.

Но какво можеш да победиш
за един живот само?!

    От първия мост падна смъртта,
    под втория още лови пъстърви.
Не ти посяга ако я храниш,
не идва ако не я изпъдиш.

Спира пред къщи берачката на коприва –
                        красива
    като приказка.
И какъв късмет, че сама
в моето стихотворение
влиза.

Приятелите ми спират да пият,
децата са изумени:
Наистина ли не се опарва принцът,
щом нея прегръща,
вместо мене?




ГРЪЦКИ ДИПТИХ

1.
ДОКАТО СИ ПОМИСЛИХ, ЧЕ СЪМ ЖАДНА

небето ми наля от бяла амфора –
подобно лък опънат
            звънна струята.
            И стреля в мене Бог.
            И пих от шепите му.

И ме поведе той през планината
като дете, което трябва да проходи.
Гущер на припек –
        весело кривеше
            опашка пътят,
            мамеше сандалите ми.

И ме поведе Бог през планината
като дете, което трябва да прогледне.
Главата му от щастие димеше.
            И син поиска Бог.
            И го дарих с меда на имането.

Тогава се запалиха тревите.
Главня в ръката си гневът въртеше,
забравил стадо дяволи край пътя.

И обедня Олимп,
    от боговете
    и мравките си даже
            изоставен.

А аз –
    по-земна от преди –
прегърнах мрамора
и той въздъхна.

Тогава Бог заведох у дома.

2.
ДА НИ БЛАГОСЛОВИ С КЛЮЧА КАСТАЛСКИ

бе ни повикал Аполон във своя храм –
плененото ни вдъхновение дано отключи.
Ала дела по-важни го възпряха в Троя.

И ние – грозните хлапета на умиращия век –
с петите си усетихме
        хлада на съвършенството,
        упорството да бъдеш вечен,
        строгостта да властваш.

Да постоим на трона  му ни пуснаха
и даже два пиедестала подредиха музите
(ако решим от забранените блюда безсмъртни
                да опитаме,
че масата на боговете е висока...)

Несъвършени –
    с две ръце
    и даже всички пръстчета,
    с тен земен
    и презрени дрехи,
        за да скрият
        невъзможните ни форми,
пира смутихме
и многовековното мълчание
изпълнихме със думи тъй обикновени,
            възмутителни почти.

Когато Аполон дойде,
            стояхме
смалени от възторг
и ослепели от безпомощност,
смирено чули
    как се стриваме на прах.

Олимп, юни, 89

МЕДА НА ПОЕЗИЯТА

На Лилия

Жена
    като старинен стих
            изящна
        и кротка
    като мъдрост.

Подслушвам боговете –
от векове
        за нея
            спорят.
Извивката на китката
        строшава
студеното й съвършенство.
На дъното на твоя глас се утаява
като неканена съдба.

Позволи на възторга
    да те изтръгне от корена,
    да те разплиска
            (само той го умее)
    като гъсто и хубаво вино!

За крило се държи душата.
            Жена
като старинен стих...