Валери Станков

е роден на 5 март 1956 г. в гр. Варна. Основно и средно образование завършва в родния си град, а висше образование, специалност "Руска филология", в ШУ "Еп. К. Преславски". Работил е като учител, спасител по плажовете, зам.-председател на Районен съвет за култура - Варна, шофьор на такси, моряк, нощен пазач в частна детективска агенция, редактор и гл. редактор в литературния алманах "Простори", телевизионен репортер в програма "Море" на РТВЦ - Варна, журналист във в. "Черноморие", криминален репортер във в. "Черно море", служител в община Варна като директор на възстановения Театър на поезията. В продължение на 3 години е управител на ИК "Галактика", след това директор на университетското издателство във ВСУ "Черноризец Храбър", а после управител на Издателство "Книгата" - Варна. В момента е Главен експерт в Дирекция "Култура и духовно развитие" в Община Варна.
Автор е на над 20 книги с поезия, белетристика, публицистикал. Последните му са - "Къща без икони", "Обиск на пустините", "Усмирителна риза за ближния" и "Аз съм светлият мъж към безкрая". Носител на национални и регионални литературни награди, между които са Награда на СБП за публицистика, Национална награда "Гео Милев", Национална награда "Дамян Дамянов" и др.




ПЕСЕН ЗА МОЕТО МОМИЧЕ

Пия мусони и пея мистрали.
Дишам тайфуни – издишам мъгли.
Мълния в мене саваните пали.
Матерхорн срива се в мен на скали.
Степни кобили пръхтят ми в ушите.
Хълми по Рихтер – гръдта се тресе.
Ти си ми въздух, вода, хляб, обител.
Песен и стих, непогинал в есе.
Ти си ми огънче, дим от лулица.
Вятър, луна – и парче синя вис.
В тайни хралупи слетя – улулица.
Из светлоструите твои съм чист.
Идеш ми в сън – сякаш мама ме гали.
Ще ли те видя по трети петли?
Аз те обичам момиче – едва ли
знаеш какво е любов да боли.
 



ЖЕНА С ПЕЛЕРИНА ОТ ДЪЖД В ХАОСА НА ПАЗАРА

Тя изчезва – в завесите на дъжда тя е никоя ничия и за никъде.
Тя е днес просто малка дъждовна Жена с пелерина в хаоса на пазара.
Ще премине през мен – аз съм сивият мъж, аз съм махленският никаквец,
спрял на сухеца под балконите да изпуши една влажна цигара.

Гледам светлите й извивки, чадърчето, шала, белите нейни глезени.
От октомври вали не дъждец, маргарит – а на мен киселчок ми е гроздето.
И си мисля защо тази малка Жена не се втурне в прозите и поезиите ми –
да не чаткат в съня ми токчетата й – забити из локвите златни гвоздеи.

Ще я спра – и в противния дъжд ще й кажа – здравейте, красива госпожо,
или просто – защо да не пийнем със Вас по едно истинско нес кафе?
А на тръгване скришно да си отрежа под масата с опакото на ножа
едно черно парченце за спомен от дъжд и Жена с пелерина от кадифе.



 
ТИХА ПЕСЕН

Тъй както бебето попива
на мама ласкавите думи
и кончето развява грива
напролет в мамините друми,

тъй както в мокрите дъбрави
се люшва младата тревица
и славей Господ Бога слави
с признателната си душица,

тъй както вятърът в усое
разлистя черните дървета,
така и ти, момиче мое,
нахлу в душата на поета.

Ти стори нощите му чисти –
горчилките му ти отнесе.
Душицата му ти прелисти
и пак го възвиси – за песен.

От теб той не поиска много,
той всъщност си поиска всичко –
с венчални пръстени пред Бога
да се представи с тебе – лично.

Бъди добра и милостива.
Чуй неговите два-три стиха –
тъй както бебето попива
на мама песничката тиха.



 
ЧАС ЗА МЪЖКО ПЕЕНЕ

Аз бях пролет за теб,
птичи крясък и дъжд,
снеговей, цвят в април,
листопад в ненадейна вихрушка.
Моят поглед те срина –
беше поглед на мъж,
седемструнна дъга –
ти над мен от небето слетя,
над душата ми тихо се люшна.
Ти си извори,
изгреви, път из степта,
мъжка песен със светло начало.
По ятата на птиците стих ти чета –
и стихът ми облича те в бяло.
Ти бе моя в ръжта –
беше цъфнала ръж,
беше моето огнено лято.
Беше шемет жена,
аз бях шеметен мъж –
бях водачът на птичето ято.
Беше стих, стон и сън,
беше сребърен звън –
беше звездна нощта от светулки.
Ах, как нищичко друго
от Бога не ща
пред концерта
от смъртни
цигулки!




МЪЖЪТ, КОЙТО ВИНАГИ СЕ ВРЪЩА

Тя го гледа – не може да диша.
Тя смалява се – дъх и душица в едно.
Тя за него пустини ще мине – в тундрясала киша
ще намери за него от какво да му смели брашно.
Тя на камък ще стане – тя темел ще му легне на прага.
Щъркелица – ще кацне – и ще вие за него гнездо.
Ще погледа как кастри от дряна нова пътна тояга
и ще чака да дойде – тъй както се чака Годо.
Тя ще точи във избата винце – и ще пийне самичка.
Тя – прозорец, врата, праг и песен за дългия мъж,
който все се завръща – с душица на прелетна птичка –
уж се връща завинаги
ала истински – само веднъж.
 



НЕДЕЛЯТА НА АВРААМ И САРА

Добре – някой ден ще ти дойда и ще ти се предам.
На цялата Божия азбука ще ти се разстеля –
като древната бяла брада на татко Авраам
ще ти се дам да ме имаш на моминска ти постеля,
ще съм слънчице, вятър из чепкани сури мъгли,
ще съм скрежове, облаци, песен и дъжд на завеси,
ще нагъна на диплици твоя дъх и душица, топлите ти поли,
цяла нощ ще те питам дойде ли си вече, къде си,
ти си вихрове, висове, ти си слънчице в синята вис,
ти си шеметът светъл, без който самин ще се срина,
аз от кал съм замесен, но ти ида светулково чист,
както Господ яви се из пламтящата твоя къпина,
пожелай си небе – да ти бъдат далечни безмери,
да летиш из словесните бездни – свистящи криле,
ако нейде ме стигнеш, речи просто добра стига, Валери,
и опитай да минеш с мен през моето зимно поле.
Тя от Бога дойде – тази твоя прекрасна неделя,
из която Авраам изненадано Сара позна.
Предавам ти се мила – падам на чистата ти постеля
и те вдигам над мен – моя вечна и свята Жена.
 



МЪЖКА МОЛИТВА

Аз виждам как ти идеш на вълни – на хълмове, на земетръси в планини,
на лятна трепетликова омая въз пясъци – лисичи гърбове.
Вървиш към мен - и се разпадам на дъхове, на орди ветровеи в светлини,
не се таиш – нима не сещаш ти как стръвно в мене дивото зове?
Ще те придърпам в тихия шубрак – ще светиш ти – зарничка в моя мрак,
ще те разнасям на звездици – самата ти – в пелин светулков рой.
Родих се мъж, живея мъжки, молитвата си мъжка редя на своя сетен праг –
дай, Господи, на всеки мъж с Жена такава –
да каже – да, светът е мой!
 



ЖЕНАТА НА ПОЕТА

Ако ти си вода, аз съм въздух, вихрушки и огън.
Заора през пустини паметта ми за обич и род.
Аз те викам за свяст и за съвест – без дъх, в изнемога.
Аз те искам – ела – да дадеш на духа ми живот.
Ако трябва, към теб ще вървя и през минни полета.
Ще пълзя, ще се влача през траншеи – в окоп след окоп.
Но ще бъдеш щастлива – не Жена, а вселена в поета –
няма смърт за поета – Бог простори му стеле за гроб.
Ще пламтя в словесата Му – болка от праведен огън.
Помогни ми – да те возвися – и ще бъда щастлив
да премина в безкрая – аз, тленен човечец на Бога –
и безсмъртните думи да подпиша със звезден молив.



 
ХАН В КОСМОСА

Ще взема да отворя някой хан
на кръстопътя на вселените –
чорба ще бъркам в черния казан,
ще храня хората – човечета – зелените,
ще сипвам всекиму с дълбок черпак,
ще питам всекиго – добре замези ли?
И само нощем – в стихналия мрак
ще си редя тефтера със поезии.
Кога над мене звезден дъжд ръми,
ще пиша стих на ей такава тема –
ако решиш ханджийка да си ми,
дори ще ти оставя джи-ес-ема.
Звънни – по всяко време ми звъни,
ще ти изпратя спешно енело-то –
в космическите ми мъглявини
да грейнеш в хана – не жена, а лотос –
със роклята от ленено платно,
с походка на сърна из светлината.
Момчета, я налейте по едно –
да пием за ханджийката ми свята!
Когато се изправяш покрай мен,
да стихват върху масите мъжете.
Да знам, че Космосът е покорен
не от ракета - от Жена със цвете.