Иван Атанасов

е роден в село Градини, община Генерал Тошево, на 28 май 1947 г.. Завършил е педагогическия институт в гр. Шумен. Издал е 12 поетични книги: “Колекция от криле”, Между два свята”, Жестоки ласки”, Осквернена любов”, “Път през огледалото”, “Сълза от нежност” “Данък за надежда”, “Жар птица”, “Аз ида със дъжда”, “Яростни дни” и едсна детска. Носител е на национални награди за поезия. Член е на Съюза на независимите писатели



ПРОПАДНАЛА НАДЕЖДА

Парламент опразнен гледа
колко гарги грачат...
Но към изборна победа
българите крачат...

Към сполука. И заплата.
И към дни прекрасни...
Нека празна е хазната.
Бюджета да гасне.

Нека търсим от чужбина
чушки. Хляб. И дънки...
Българската ламарина
чак в Хавана дрънка...

Във очите на децата
пропаст се оглежда...
И пропада вдън земята
нашата надежда...




ТЪРСЯТ СЕ...

Търсят се идеи
като топъл хляб.
Младежта къде е?
Делникът е сляп.
Клетата култура,
като шамандура
покрай вълнолом,
мятат я вълните.
Тя ли да отчита
страшния погром?
Търсят се таланти
в родния битак.
Бродят спекуланти
и пробутват шлак.
Гладните кореми
дават лош съвет.
Нямаме проблеми!
Гледаме напред!
Има ли блажени
да намерят цяр
в новите промени,
новия пазар?
Не валят суджуци
хей тъй - от небето.
Родните боклуци
в бъдещето светят!
Как във дрехи стари
да се променим?
Клетата България
как ли да спасим?
Господ от небето
тук да се яви,
трудно ще напълни
празните глави...




ПРОКОБА

Какво от туй, че бяхме много честни?
Какво от туй, че бяхме много чисти?
Какво от туй, че в дните поднебесни
пропадаха
надежди,
чувства,
мисли…
Нима ще вземем да виним Съдбата,
че всичко свършва,
че есе разпилява?
А, казват, най-големият предател
бил тоя, който себе си предава…
А, казват, най-големият предател
бил тоя, който себе си предава…
А, казват, най-болезнените рани,
нанасяли си разгневени братя…
От всички земни пътища остана
най- късият, отвеждащ в канавката…
Когато е сърцето наранено,
когато е разкъсана душата,
животът става зона забранена
и всеки е възможният предател…
Абсурдно е да търсиш траен смисъл
в проклетата комедия на Злото.
И даже месецът над мен увиснал
в очите ми
зачеркна естеството…




САРА

Сара,
пустинята стене.
Сара,
небето мълчи.
Ти си закотвила в мене
питащи, властни очи.

Сара –
Сърце
и Царица.
Скиптър
и просто жена.
Тегне
във жадни зеници
сочна,
порочна
луна...

Всичко
от страсти пулсира –
пясъци,
камък,
звезда...
Сара,
грехът те намира.
Сара, небето видя.

Сара –
невинност порочна.
Извор
и зноен пожар.
Капе от нарове сочни
Мед и отровен Нектар...

Сара –
врата и обятия,
път и оазис зелен...

Ако плътта не е свята,
господ не е съвършен!

ВИОЛЕТА

Колко съм нещастен, Виолета.
Като призрак във пустиня.
Гледат ме звездите от небето,
но не стоплят чувствата изстинали.
Гони вятър тръни из полето.
Брули вятър тъжните градини.
Ти си тъй далече, Виолета.
Аз съм сам, сред голата пустиня.
Няма радост. Всичко е мълчание.
Няма обич. Мъчи самотата.
Като куче, моето страдание
вие и се зъби на луната.
Оголяха шумните дървета.
Опустяха шумните площади.
Споменът за тебе, Виолета,
избледня като самата младост.
Вече се отучих да обичам.
Пустота. И радости разбити.

А едно разлюбило момиче
като пасианс реди звездите...

АЗ ИДА СЪС ДЪЖДА
            на Сашо Серафимов

Не питайте за мене. Аз ида със дъжда.
И мълния ме грабва. И шибва ме вода.
Вървя през черни ниви. Или по светъл път.
Пороите заливат преградите, светът.
И стрък, и цвят повлича безумната вода...
Не питайте за мене. Аз ида със дъжда!

Очаквайте ме в буря. Очаквайте ме с град.
И нека се катурне разтуреният свят.
Порой да стане песен. А мътната вода,
заливайки земята, да тръгне към звезда.
Не питайте къде съм. Или къде ще спра,
дори от гръм ударен пак няма да умра...

Щом легна под браздите, ще се родя във цвят.
Над мене пак звездите, безсмъртни, ще пламтят.
Дори да няма хора, ще има богове.
Звезди ще си говорят във звънки стихове.
И камъни ще падат, познали свобода.
За мене е награда, че ида със дъжда.




ОКЕАНА

За мен е странно…Твърде много странно…
То, може би, е вечният ни кръст,
че нещо ни сродява с океана
и винаги със него мерят ръст…

От тъмни времена. От памтивека,
от праисторията на света
със океана свързан е човека
и него съхранява във кръвта…

В душевни страсти егото си втурнал,
от приливи и отливи роден,
той с океанските метежни бури
и с океанска нежност е сроден.

Със тишина. И буреносна пяна.
С корали. Раковини. И скали.
Кръвта ни рожба е на океана
и като рана вечно ни боли…

И тая болка мъчи они от веки
и всеки е разпънат и терзан…
И втурва се в живота на човека
един огромен, гневен океан…




ВРАТА

Казват, била загатка Смъртта.
Казват, мъртвите били далеко…
Не загатка, а просто врата
и през теб
и през мен
и през всеки…

Отчуждение? Или превал?
Или съвест и вечна присъда.
Туй, което не съм и посмял
да помисля, навярно ще бъда…

Там, през прехода. Просто отвъд.
През едно нелогично движение…
Пак ме стряска кошмарният съд
на отвъдното проявление!…