ПЪТЕШЕСТВИЕ С ИВАН
Мариана Иванова
е родена през 1942 г в град Умен. Завършва Втора гимназия „Никола Вапцаров” – Шумен; ДБИ – библиотекознание е библиография, София; СУ „Св. Климент Охридски”, специалности „Българска филология” и „Философия”; езикова квалификация – Факултет по журналистика/Москва/. С 35 годишен журналистически стаж в регионалния и централен печат, кореспондент на радио Варна и БТА за Добрички регион. Била е гл. редактор на в. „Добруджанска трибуна”. Сътрудничи на сп. „Матадор” – орган на СБНП. Активен участник в проекта „Хляб за душата”/Информираност на обществото за проблемите на хората от третата възраст/ Национална програма на БЧК, осъществявана със съдействието на Швейцарския Червен кръст.
ПЪТЕШЕСТВИЕ С ИВАН
/Откъси от литературна анкета с Иван Атанасов/
„… Рилке пише, че човек е длъжен да промени съществуването си. И позволете да добавя, че това е по силите единствено на поезията. Поезията кара читателя да съчувства, благодарение на нея възниква чувството за общност, непознато на никакви други форми на изкуството. Живописта, скулптурата, балетът, операта – това са празници на чувствата. Но в тях има нещо пасивно. Само поезията ни прави участници в творческия процес. Вие не сте извън, а вътре в него.”
/Йосиф Бродски, Отделяне от себе си, Интервюта/
ТАЙНСТВЕНИЯТ ЖИВОТ НА ПОЕТИТЕ
… На заник слънце едно малко момче плаче. „Защо плаче Иван?”, питат съседки майка му. „Защо?! Иска 24 часа да е светло…” Момчето е много малко да обясни, че след залеза цветята са станали „други”.
… Другото изкуство… На сцената в малкия добруджански град Генерал Тошево Константин Кисимов играе Странджата. В залата, вкопано от вълнение е момчето. Още там в тъмнината, то реди Посвещение… на срещата в гимназията Кисимов търси с поглед Иван Атанасов, за да го представи на учителите и съучениците му: „Имаме Поет!”
… Той знае, че е поет. Не е необходимо никой да му казва, защото няма похвала, равностойна на онова тайнствено и велико чувство, което решава и го води в незнаен час т а м, към върха с много светлина.
- Иване, кой е другият?
- И ти ли? Питали са ме – близки, приятели, неприятели, лекари… не знам… „Той е дух. Той е тъмна реалност/. Той е всичко, което не съм/ И подпалва добрата баналност/. Взривява спокойния сън./ С мен се кара. Бълнува. Вика.І И минира невзрачния град/. И възкръсва у мен ученика/ тъй скандален и дързък и млад/. Отлетява самата представа/ за спокойни достойни дела/. От скандалната младост остават/ тежки пранги и мъртви крила…” /Двойник/
… 2007 г. Актьорът Стефан Данаилов, министър на културата, подписва грамота на Иван Атанасов Димитров за приноса му в развитието на българската национална култура… Иван Атанасов е носител на съпътстваща награда на името на „Дора Габе”. Почетен гражданин на Генерал Тошево, града, в който живее повече от шейсет години.
… Светлината?.. Тя намалява… Трудно му е да чете вече и собствените си стихове. Споменът за стотиците нюанси на полето и градината, на морето и планината, са вече само в светлата част на нощта. Когато се раждат стиховете… Струи светлина.
От „ПОТОЧЕТО” до „БУНТОВНАТА ВОДА”
„Да кажеш, че си поет, е също толкова нескромно, колкото да кажеш, че си добър човек”.
/Робърт Фрост/
- Иване, същият този Фрост е завещал мъдростта, че да живееш в общество, значи да прощаваш. Прошката е много сложно чувство, вечно, изконно. Достъпността й, искреното й изповядване е проверката и за литературните стойности. Въпреки че световната история е богата на примери за велики мисли, свързани с имената на хора, които не са били пример за съвременниците си, нека преминем през това изпитание. Стигнаха ли посланията ти до хората, повярваха ли ти? С какво привлече вниманието на Кисимов?
- Написах още в залата: „Какво ли значат в твоя път годините? Те – като птици – идват, отминават, ала живеят. Вечни са картините, които ти на сцената създаваш… Та ти си млад, със младост ненадмината, а тя в живота нов не остарява!..” В никакъв случай и тогава, и сега, не си въобразявам, че съм казал с тези стихчета най-значимото за дарбата на човека, който така нелепо загина в автомобилна катастрофа. Вярвам, убеден съм, че ако не се беше случило това, ние щяхме да имаме нови срещи, защото той прояви грижа за моето развитие. Купи ми цяла камара книги – една от тях е „Странстванията на Чайд Харолд” с надпис на титулната страница, в който отново ме издига в ранга „поет”
- Открил е в тебе сродна душа. Известно е, че е бил ревнив за времето си извън актьорските задачи, отделил ти е време, защото е прозрял в тебе божията искра. Искаш ли да ти припомня едно твое стихотворение и едно мое прозрение. Слушай: „Едно поточе пряспата роди/. То още малко е. Бозае още/. Люлеят го усмихнати звезди/ в априлските студени звездни нощи/. Едно поточе пее на света/. От майка си откъснало се, тича./. И го целува млада пролетта/. И старите дървета го обичат./ Тревите го прегръщат с дива страст/ и жадно пият животворна влага./ А то от всичко, от любов и власт,/ и от света разлистен бяга, бяга…” Не е ли това „поточе” твоята поезия”?
- Всички идваме от детството… От онова време, от времето на моето детство аз се виждам – едно ниско хлапе с дълга шибалка, направена от баща ми. С нея ме изпращаха подир телетата. Нито едно не загубих но „посях книга”. Как стана ли? Ами трактористът ми махна с ръка: „Ела, ще те повозя!” Качих се на трактора с Вазов в ръката… Като се усетих, че съм изтървал книгата, развиках се да сляза и да я търся, ама човекът ме вразуми:”Къде бе, момче, дълбока оран сме…” Така че „Нова земя” – май XIII том беше, стана на зърно в земята. Какво ли ще поникне?
- Поникнало е Иване. Не си ли си мислил, че в детската поезия са били заложени основите на последващото ти творчество?
- Може би… Например любовта и чистотата. Защото се виждам в полето сред алени макове и сини метличини. За тези метличини си съчиних стихове, които си и пеех. Обичам си ги и до днес и не ги редактирам, оставил съм ги така, като са били тогава: „ Сините метличини/ в две гальовни длани,/ бяха те обичани,/ бяха те желани./ Бяха с тях закичени/ къдри разпилени,/ тичаше момичето,/ тичаше край мене./ Тичаше през нивите,/ сякаш през години,/ в мен изгряха живите/ пламъчета сини.”
- Знаеш ли какво високо място е отредил на поезията в световната история Йосиф Бродски? /аз често ще ти го припомням в тези наши разговори/: „През определени периоди на историята единствено поезията е способна да постигне действителността, като я кондензира в нещо осезаемо, в нещо такова, което иначе не може да бъде постигнато от ума” и провокиран от журналиста Дейвид Монтенегро/сп. „Паризиен ревю”/ пояснява, че „поезията най-добре се възприема като хроника на чувствата…Ако имаме някаква представа за римляните и за чувствата през онова време, то е единствено благодарение на Хораций, на неговото виждане за света, или Овидий, или Проперций. И честно казано, друга хроника за века на поетите от епохата на Август, нямаме…” Представяш ли си какво предизвикателство отправя този най-млад Нобелов лауреат? И той като и той е минал през психиатрична клиника, и него са тормозили с тъпия въпрос какво е занятието му, защото писането на стиховете не е работа, искам да ти припомня, че стиховете на Анна Ахматова „са ми подали нотата, ключа към моя глас, тоналността и отношението към действителността” – гласи признанието му. А Анна Ахматова е написала онова многозначително: „Когда бъй въй знаете ли какова сора растут стихи…” Животът не те е глезил, не ти е спестил и не ти е отстъпил нито педя лесна слава. През какво премина, за да напишеш стиховете си? Знам, че никога не си бил във Венеция – с Италия те свързва само семейството на племенницата ти, посвещението на малкия Виктор Маестри… Но в твоите стихове, в твоите поетични книги водата е просто персонаж… минал си през боклука, но предпочиташ паметта на водата?
- Аз много дълго време търсих моя глас. След първите публикации, насърчения, след еуфорията, в която така ласкателно приемаш да те наричат поет, аз спрях да се харесвам. И дълго време не писах. Просто четях, неистово четях. Истинска страст към четене… При всяка възможност пътувах, опознавах България. И имах много интересни срещи.
/Младият добруджанец е изминал своя „розов период” на студент-редактор на вестника на Шуменския педагогически институт; „син” – по литературните страници на местния и централния литературен печат. С папка стихове гостува на Дора Габе, впечатлява Евтим Евтимов, атакува Ивайло Петров,който в началото го подминава, но после го представя на Вежди Рашидов като „един голям поет от Добруджа”; откриват го Любомир Кънчев и Марин Кадиев/съкр./
- Кой се страхува от Иван Атанасов? Наскоро излезе последната ти книга „Бодливата роза” Петнадесета, сатирична. Нали лириката те утвърждаваше?
- Хумор и сатира пиша от както се помня. Сред тези петнадесет книги лирически са не повече от две-три: „Гълъбова песен”, „Сълза от нежност”… Някога започнах с поръчки на в. „Ленински зов”… Замърсява се града от люпенето на семки и аз „заклеймявам с наставление „виновните”. Паркът пострадал от пролетните младежки набези – дипломатично наставлявам влюбените двойки. Какво ли нямаше в тези поръчки – от пияниците край бъчвите през зимата до жените, които поливат без мяра зеленчуците си през лятото. Много авторитетно давах съвети. Не се плаша да укоря и търговеца, който заделя специална стока за „свои хора”. Ама другарят Георги Шивачев, който даваше поръчките, не се церемонеше много и с мен – петнадесетгодишния автор… Веднъж му занесох два листа епиграми, от които той остави само три за печат.
- Липсва ли ти сега моливът на Георги Шивачев, макар че и ти си се ошлайфал пределно в редактирането? Краткостта в изказа е създала такава „температурна скала” на внушенията, за които мнозина мастити сатирици могат да ти завиждат. Думите, метафорите, буквално се задъхват под тежестта на смислите, с които си ги натоварил… и в същото време има такава прямота, че всеки те разбира от раз. Как го правиш?
- Днес е Ивановден…Ивановците сме много. Знаеш ли как Джон Атанасов е тръгнал към изобретяването на компютъра?! Видял в магазина, че продавачът е подредил бутилките – тъмна, светла… принципът е същият – импулс/задръжка… редиш си паузи, които „проговарят”. Има и други „хватки” – от стратегията на боя – на първа линия са пехотинците – тях ги разпознават, но имам и други бойци… Имам си стихче-флагче, което браня! Не, да не ти изглежда нито прекалено сериозно, нито като игра. Поезията е вълшебство, магия, сътворени думи, но канавата на всичко си остава философията.
- Започнал си като всички сатирици: Десетте божи заповеди, седемте смъртни гряха… но греховете от първите ти сатирични работи са просто детски бели в сравнение с годините на прехода. Когато затворих последната страница на |”Розата..”, бях потресена – такива ли сме наистина? Не си ли прекалил с тъмното, с черното… И тази роза, увенчала бодливата дръжка – трънливия път, с царствена червена красота като Истината на кръвта. Разчети идеята!
- Топло, топло, горещо почти… доближаваш се. Ще ти напомня една нашумяла книга: „Името на розата”/Умберто Еко/. Розата е Христос. Когато пътувах към заглавието си спомних една притча. Разказа ми я преди години мой преподавател – руснак, Петренко. Та, Христос и учениците му вървят през пустинята и попадат на труп на куче. Всички отвръщат глава от гледката – грозна, неприятна, а Христос им казва: „Погледнете какви бисерно бели зъби има това куче!” на грозното в живота трябва да се гледа в упор. Сред учителите ми в сатирата ми не мога да забравя моя духовен баща Георги Иванов Рашков/бай Жоро/… Във времето, когато скрит в своето шапронче, изживяваше последните си дни между пророчески сънища и човешки мъки наяве, той ми каза да сваля от полицата една книга. Отвори се сама на многократно препрочитана страница – изповедта на Иван Карамазов. Четохме я заедно. Ти помниш ли, че Достоевски сочи и нашето Априлско въстание с разтворените от ятагани женски утроби? Обичам Вазов заради онази преодоляна патриархална смиреност, при която отравя упрека: „… а Господ от горе, през гъстия дим, гледаше всичко тих, невъзмутим…” Сатирата е богоборчество и боготърсачество – иначе би била слаба ракия!
- А получават ли сатириците с богоборчеството си индулгенции за невинност. Поет-сатирик добър човек ли е?
- Индулгенция? Няма такава… Розата е моят критерий за справедливост. Само вникни в този призив на Христос – да хвърли пръв камък този, който се смята за невинен. Ама словото – думите са купчини камъни, от които, ако започнеш строеж, може да се получи храм, но може да стане и клозет. Сатирата, сатирата – минавам през нея като през огън. Воювам първо със себе си, защото автоцензурата е коварен враг. Преди години,тук, в Добруджа, пътувайки с мама пеш от село до село попаднахме на пълчище плъхове. Бяха открили храна в една кланица, но пътят им минаваше през черния, по който вървяхме ние. Мама ми каза да ги изчакаме. Такъв страх изживях тогава, но ги видях отблизо – едри, тлъсти, доволни. Това са умни животни, май най-умните след делфините. И сега преодолявам страха си, когато пътищата ни се пресичат.
П.с. Въпросът на този последен разговор беше „Кой се страхува от Иван Атанасов?. Отговорихме си” В България – никой, или почти никой, не се страхува от сатирата, просто, защото я приемат за хумор, а в най-дебелашката реакция потупват автора по рамото, твърдо убедени: „Не, това не се отнася за нас!”
е родена през 1942 г в град Умен. Завършва Втора гимназия „Никола Вапцаров” – Шумен; ДБИ – библиотекознание е библиография, София; СУ „Св. Климент Охридски”, специалности „Българска филология” и „Философия”; езикова квалификация – Факултет по журналистика/Москва/. С 35 годишен журналистически стаж в регионалния и централен печат, кореспондент на радио Варна и БТА за Добрички регион. Била е гл. редактор на в. „Добруджанска трибуна”. Сътрудничи на сп. „Матадор” – орган на СБНП. Активен участник в проекта „Хляб за душата”/Информираност на обществото за проблемите на хората от третата възраст/ Национална програма на БЧК, осъществявана със съдействието на Швейцарския Червен кръст.
ПЪТЕШЕСТВИЕ С ИВАН
/Откъси от литературна анкета с Иван Атанасов/
„… Рилке пише, че човек е длъжен да промени съществуването си. И позволете да добавя, че това е по силите единствено на поезията. Поезията кара читателя да съчувства, благодарение на нея възниква чувството за общност, непознато на никакви други форми на изкуството. Живописта, скулптурата, балетът, операта – това са празници на чувствата. Но в тях има нещо пасивно. Само поезията ни прави участници в творческия процес. Вие не сте извън, а вътре в него.”
/Йосиф Бродски, Отделяне от себе си, Интервюта/
ТАЙНСТВЕНИЯТ ЖИВОТ НА ПОЕТИТЕ
… На заник слънце едно малко момче плаче. „Защо плаче Иван?”, питат съседки майка му. „Защо?! Иска 24 часа да е светло…” Момчето е много малко да обясни, че след залеза цветята са станали „други”.
… Другото изкуство… На сцената в малкия добруджански град Генерал Тошево Константин Кисимов играе Странджата. В залата, вкопано от вълнение е момчето. Още там в тъмнината, то реди Посвещение… на срещата в гимназията Кисимов търси с поглед Иван Атанасов, за да го представи на учителите и съучениците му: „Имаме Поет!”
… Той знае, че е поет. Не е необходимо никой да му казва, защото няма похвала, равностойна на онова тайнствено и велико чувство, което решава и го води в незнаен час т а м, към върха с много светлина.
- Иване, кой е другият?
- И ти ли? Питали са ме – близки, приятели, неприятели, лекари… не знам… „Той е дух. Той е тъмна реалност/. Той е всичко, което не съм/ И подпалва добрата баналност/. Взривява спокойния сън./ С мен се кара. Бълнува. Вика.І И минира невзрачния град/. И възкръсва у мен ученика/ тъй скандален и дързък и млад/. Отлетява самата представа/ за спокойни достойни дела/. От скандалната младост остават/ тежки пранги и мъртви крила…” /Двойник/
… 2007 г. Актьорът Стефан Данаилов, министър на културата, подписва грамота на Иван Атанасов Димитров за приноса му в развитието на българската национална култура… Иван Атанасов е носител на съпътстваща награда на името на „Дора Габе”. Почетен гражданин на Генерал Тошево, града, в който живее повече от шейсет години.
… Светлината?.. Тя намалява… Трудно му е да чете вече и собствените си стихове. Споменът за стотиците нюанси на полето и градината, на морето и планината, са вече само в светлата част на нощта. Когато се раждат стиховете… Струи светлина.
От „ПОТОЧЕТО” до „БУНТОВНАТА ВОДА”
„Да кажеш, че си поет, е също толкова нескромно, колкото да кажеш, че си добър човек”.
/Робърт Фрост/
- Иване, същият този Фрост е завещал мъдростта, че да живееш в общество, значи да прощаваш. Прошката е много сложно чувство, вечно, изконно. Достъпността й, искреното й изповядване е проверката и за литературните стойности. Въпреки че световната история е богата на примери за велики мисли, свързани с имената на хора, които не са били пример за съвременниците си, нека преминем през това изпитание. Стигнаха ли посланията ти до хората, повярваха ли ти? С какво привлече вниманието на Кисимов?
- Написах още в залата: „Какво ли значат в твоя път годините? Те – като птици – идват, отминават, ала живеят. Вечни са картините, които ти на сцената създаваш… Та ти си млад, със младост ненадмината, а тя в живота нов не остарява!..” В никакъв случай и тогава, и сега, не си въобразявам, че съм казал с тези стихчета най-значимото за дарбата на човека, който така нелепо загина в автомобилна катастрофа. Вярвам, убеден съм, че ако не се беше случило това, ние щяхме да имаме нови срещи, защото той прояви грижа за моето развитие. Купи ми цяла камара книги – една от тях е „Странстванията на Чайд Харолд” с надпис на титулната страница, в който отново ме издига в ранга „поет”
- Открил е в тебе сродна душа. Известно е, че е бил ревнив за времето си извън актьорските задачи, отделил ти е време, защото е прозрял в тебе божията искра. Искаш ли да ти припомня едно твое стихотворение и едно мое прозрение. Слушай: „Едно поточе пряспата роди/. То още малко е. Бозае още/. Люлеят го усмихнати звезди/ в априлските студени звездни нощи/. Едно поточе пее на света/. От майка си откъснало се, тича./. И го целува млада пролетта/. И старите дървета го обичат./ Тревите го прегръщат с дива страст/ и жадно пият животворна влага./ А то от всичко, от любов и власт,/ и от света разлистен бяга, бяга…” Не е ли това „поточе” твоята поезия”?
- Всички идваме от детството… От онова време, от времето на моето детство аз се виждам – едно ниско хлапе с дълга шибалка, направена от баща ми. С нея ме изпращаха подир телетата. Нито едно не загубих но „посях книга”. Как стана ли? Ами трактористът ми махна с ръка: „Ела, ще те повозя!” Качих се на трактора с Вазов в ръката… Като се усетих, че съм изтървал книгата, развиках се да сляза и да я търся, ама човекът ме вразуми:”Къде бе, момче, дълбока оран сме…” Така че „Нова земя” – май XIII том беше, стана на зърно в земята. Какво ли ще поникне?
- Поникнало е Иване. Не си ли си мислил, че в детската поезия са били заложени основите на последващото ти творчество?
- Може би… Например любовта и чистотата. Защото се виждам в полето сред алени макове и сини метличини. За тези метличини си съчиних стихове, които си и пеех. Обичам си ги и до днес и не ги редактирам, оставил съм ги така, като са били тогава: „ Сините метличини/ в две гальовни длани,/ бяха те обичани,/ бяха те желани./ Бяха с тях закичени/ къдри разпилени,/ тичаше момичето,/ тичаше край мене./ Тичаше през нивите,/ сякаш през години,/ в мен изгряха живите/ пламъчета сини.”
- Знаеш ли какво високо място е отредил на поезията в световната история Йосиф Бродски? /аз често ще ти го припомням в тези наши разговори/: „През определени периоди на историята единствено поезията е способна да постигне действителността, като я кондензира в нещо осезаемо, в нещо такова, което иначе не може да бъде постигнато от ума” и провокиран от журналиста Дейвид Монтенегро/сп. „Паризиен ревю”/ пояснява, че „поезията най-добре се възприема като хроника на чувствата…Ако имаме някаква представа за римляните и за чувствата през онова време, то е единствено благодарение на Хораций, на неговото виждане за света, или Овидий, или Проперций. И честно казано, друга хроника за века на поетите от епохата на Август, нямаме…” Представяш ли си какво предизвикателство отправя този най-млад Нобелов лауреат? И той като и той е минал през психиатрична клиника, и него са тормозили с тъпия въпрос какво е занятието му, защото писането на стиховете не е работа, искам да ти припомня, че стиховете на Анна Ахматова „са ми подали нотата, ключа към моя глас, тоналността и отношението към действителността” – гласи признанието му. А Анна Ахматова е написала онова многозначително: „Когда бъй въй знаете ли какова сора растут стихи…” Животът не те е глезил, не ти е спестил и не ти е отстъпил нито педя лесна слава. През какво премина, за да напишеш стиховете си? Знам, че никога не си бил във Венеция – с Италия те свързва само семейството на племенницата ти, посвещението на малкия Виктор Маестри… Но в твоите стихове, в твоите поетични книги водата е просто персонаж… минал си през боклука, но предпочиташ паметта на водата?
- Аз много дълго време търсих моя глас. След първите публикации, насърчения, след еуфорията, в която така ласкателно приемаш да те наричат поет, аз спрях да се харесвам. И дълго време не писах. Просто четях, неистово четях. Истинска страст към четене… При всяка възможност пътувах, опознавах България. И имах много интересни срещи.
/Младият добруджанец е изминал своя „розов период” на студент-редактор на вестника на Шуменския педагогически институт; „син” – по литературните страници на местния и централния литературен печат. С папка стихове гостува на Дора Габе, впечатлява Евтим Евтимов, атакува Ивайло Петров,който в началото го подминава, но после го представя на Вежди Рашидов като „един голям поет от Добруджа”; откриват го Любомир Кънчев и Марин Кадиев/съкр./
- Кой се страхува от Иван Атанасов? Наскоро излезе последната ти книга „Бодливата роза” Петнадесета, сатирична. Нали лириката те утвърждаваше?
- Хумор и сатира пиша от както се помня. Сред тези петнадесет книги лирически са не повече от две-три: „Гълъбова песен”, „Сълза от нежност”… Някога започнах с поръчки на в. „Ленински зов”… Замърсява се града от люпенето на семки и аз „заклеймявам с наставление „виновните”. Паркът пострадал от пролетните младежки набези – дипломатично наставлявам влюбените двойки. Какво ли нямаше в тези поръчки – от пияниците край бъчвите през зимата до жените, които поливат без мяра зеленчуците си през лятото. Много авторитетно давах съвети. Не се плаша да укоря и търговеца, който заделя специална стока за „свои хора”. Ама другарят Георги Шивачев, който даваше поръчките, не се церемонеше много и с мен – петнадесетгодишния автор… Веднъж му занесох два листа епиграми, от които той остави само три за печат.
- Липсва ли ти сега моливът на Георги Шивачев, макар че и ти си се ошлайфал пределно в редактирането? Краткостта в изказа е създала такава „температурна скала” на внушенията, за които мнозина мастити сатирици могат да ти завиждат. Думите, метафорите, буквално се задъхват под тежестта на смислите, с които си ги натоварил… и в същото време има такава прямота, че всеки те разбира от раз. Как го правиш?
- Днес е Ивановден…Ивановците сме много. Знаеш ли как Джон Атанасов е тръгнал към изобретяването на компютъра?! Видял в магазина, че продавачът е подредил бутилките – тъмна, светла… принципът е същият – импулс/задръжка… редиш си паузи, които „проговарят”. Има и други „хватки” – от стратегията на боя – на първа линия са пехотинците – тях ги разпознават, но имам и други бойци… Имам си стихче-флагче, което браня! Не, да не ти изглежда нито прекалено сериозно, нито като игра. Поезията е вълшебство, магия, сътворени думи, но канавата на всичко си остава философията.
- Започнал си като всички сатирици: Десетте божи заповеди, седемте смъртни гряха… но греховете от първите ти сатирични работи са просто детски бели в сравнение с годините на прехода. Когато затворих последната страница на |”Розата..”, бях потресена – такива ли сме наистина? Не си ли прекалил с тъмното, с черното… И тази роза, увенчала бодливата дръжка – трънливия път, с царствена червена красота като Истината на кръвта. Разчети идеята!
- Топло, топло, горещо почти… доближаваш се. Ще ти напомня една нашумяла книга: „Името на розата”/Умберто Еко/. Розата е Христос. Когато пътувах към заглавието си спомних една притча. Разказа ми я преди години мой преподавател – руснак, Петренко. Та, Христос и учениците му вървят през пустинята и попадат на труп на куче. Всички отвръщат глава от гледката – грозна, неприятна, а Христос им казва: „Погледнете какви бисерно бели зъби има това куче!” на грозното в живота трябва да се гледа в упор. Сред учителите ми в сатирата ми не мога да забравя моя духовен баща Георги Иванов Рашков/бай Жоро/… Във времето, когато скрит в своето шапронче, изживяваше последните си дни между пророчески сънища и човешки мъки наяве, той ми каза да сваля от полицата една книга. Отвори се сама на многократно препрочитана страница – изповедта на Иван Карамазов. Четохме я заедно. Ти помниш ли, че Достоевски сочи и нашето Априлско въстание с разтворените от ятагани женски утроби? Обичам Вазов заради онази преодоляна патриархална смиреност, при която отравя упрека: „… а Господ от горе, през гъстия дим, гледаше всичко тих, невъзмутим…” Сатирата е богоборчество и боготърсачество – иначе би била слаба ракия!
- А получават ли сатириците с богоборчеството си индулгенции за невинност. Поет-сатирик добър човек ли е?
- Индулгенция? Няма такава… Розата е моят критерий за справедливост. Само вникни в този призив на Христос – да хвърли пръв камък този, който се смята за невинен. Ама словото – думите са купчини камъни, от които, ако започнеш строеж, може да се получи храм, но може да стане и клозет. Сатирата, сатирата – минавам през нея като през огън. Воювам първо със себе си, защото автоцензурата е коварен враг. Преди години,тук, в Добруджа, пътувайки с мама пеш от село до село попаднахме на пълчище плъхове. Бяха открили храна в една кланица, но пътят им минаваше през черния, по който вървяхме ние. Мама ми каза да ги изчакаме. Такъв страх изживях тогава, но ги видях отблизо – едри, тлъсти, доволни. Това са умни животни, май най-умните след делфините. И сега преодолявам страха си, когато пътищата ни се пресичат.
П.с. Въпросът на този последен разговор беше „Кой се страхува от Иван Атанасов?. Отговорихме си” В България – никой, или почти никой, не се страхува от сатирата, просто, защото я приемат за хумор, а в най-дебелашката реакция потупват автора по рамото, твърдо убедени: „Не, това не се отнася за нас!”
