ВЕСЕЛИНА АТАНАСОВА
Веселина Атанасова е родена през 1961 г. в Добрич. Работи като преподавател по български език и литература в Училището по изкуства "Св. Кл. Охридски". Има две поетични книги - "Дъга в олтарите" (1996) и "Време за победа" (1999).
СИЛНИТЕ
Силните плачат сами.
Не ръкомахат. Не викат.
В гръб не забиват ками.
И не се кланят на никого.
Те овладявят света,
без да си губят душата.
Ала вървят и вървят
само напред и нататък!
Въпреки вечния страх.
Въпреки всяка измама.
Никой не може без тях.
Рамо за силните няма.
Те знаят как да простят,
как на доброто да служат.
Те не поглеждат назад
и не говорят ненужно.
Те са внезапни искри
от небесата дарени.
Тяхната воля твори
нови, незнайни вселени.
Въпреки цялата мъст
и доживотната завист –
още влекат своя кръст
и до безкрай се раздават.
Мъката не ги ломи.
Прави ги по-всемогъщи.
Силните плачат сами.
Но времената обръщат.
СЛАБИТЕ
Слабите плачат пред нас.
И ръкомахат. И викат.
Те ни нападат на глас.
И не прощават на никого.
Слабите гледат назад.
Търсят вина и причина.
Нашите грешки броят.
И са самата невинност.
Хванати като в капан
тежките земни вериги –
гълтат без милост и свян
всичко. Но все не им стига.
В нищо не вярват. Не спят.
Гонят предатели скрити
да ги разпънат на кръст.
Но не владеят душите.
Дълго и страшно сами,
те се нуждаят от сцена –
в гръб да забиват ками,
да се кълнат и изменят.
Злото е техния път.
Води ги право към ада.
Ала не могат да спрат
и да молят пощада.
Слабите плачат от нас
и от света. Ако мине.
Като деца – до захлас –
и на преклонни години.
СИЛНИТЕ
Силните плачат сами.
Не ръкомахат. Не викат.
В гръб не забиват ками.
И не се кланят на никого.
Те овладявят света,
без да си губят душата.
Ала вървят и вървят
само напред и нататък!
Въпреки вечния страх.
Въпреки всяка измама.
Никой не може без тях.
Рамо за силните няма.
Те знаят как да простят,
как на доброто да служат.
Те не поглеждат назад
и не говорят ненужно.
Те са внезапни искри
от небесата дарени.
Тяхната воля твори
нови, незнайни вселени.
Въпреки цялата мъст
и доживотната завист –
още влекат своя кръст
и до безкрай се раздават.
Мъката не ги ломи.
Прави ги по-всемогъщи.
Силните плачат сами.
Но времената обръщат.
СЛАБИТЕ
Слабите плачат пред нас.
И ръкомахат. И викат.
Те ни нападат на глас.
И не прощават на никого.
Слабите гледат назад.
Търсят вина и причина.
Нашите грешки броят.
И са самата невинност.
Хванати като в капан
тежките земни вериги –
гълтат без милост и свян
всичко. Но все не им стига.
В нищо не вярват. Не спят.
Гонят предатели скрити
да ги разпънат на кръст.
Но не владеят душите.
Дълго и страшно сами,
те се нуждаят от сцена –
в гръб да забиват ками,
да се кълнат и изменят.
Злото е техния път.
Води ги право към ада.
Ала не могат да спрат
и да молят пощада.
Слабите плачат от нас
и от света. Ако мине.
Като деца – до захлас –
и на преклонни години.