Елка Няголова

е родена в Добрич. След филологията в СУ „Св.Климент Охридски” работи 15 години в централен периодичен печат – в.”Народна младеж”. Създател и главен редактор на сп. „Знаци”. Председател на Славянска литературна и артистична академия. Директор за Балканите на МАПП (Международна асоциация на писателите и публицистите).
Живее във Варна. Превежда от славянски езици.
Освен в българската литературна периодика печата в Русия, Украйна, Полша, САЩ, Гърция, Австрия, Швейцария, Румъния, Сърбия.
Носителка на национални литературни награди. Член на Съюза на българските писатели и на неговия Управителен съвет.


НЕМИТЕ КАМБАНИ

откъс от роман

...Закратко, за шест месеца само, под добруджанския покрив на стария бански род на Мандагьозови се събраха двама Димитровци. Димитър Старши беше като омагьосан. Той забрави болежките и годините си. При всичката бедност и несрети от войните Старият не остави непочерпен свой приятел, който да не пие поне юзче за здравето на внука му Димитър Младши. Събитията от неспокойна Европа, стоварили се като чума върху изтерзаното и разпокъсано тяло на Отечеството, бучаха в ушите на стария Мандагьозов, измъчваха и подлютяваха незаздравелите му рани, но някакво ново упование, някакъв крехък зелен кълн – появата на внука, правеше общата болка – поносима, а надеждата за промяна – жива. Отново се бяха раздвижили не само тревожните човешки мравуняци; държавни граници се бяха раздвижили и променили, но всичкото това движение сякаш замираше тук, пред простата дървена люлка на внука му, майсторски скована от Манол. Една неподозирана и непозната слабост караше коленете на Мандагьоза да омекват, застанеше ли пред тази люлка…
Димитър Младши дойде с мъки и за мъки на този свят. Три дни Ана хапеше устни и с огромно усилие на волята не викаше.
- Викай! – съветваше я бабата до нея.
- Викай, Анке, може да ти олекне – попиваха потта от челото й Йордана и Серафима, които не се отделяха от нея.
Манол ходеше из двора като побъркан. Не смееше да се отдалечи от къщи. Само Старият беше  някак странно спокоен, като че ангел-пророк му беше прошепнал, че всичко ще е наред. Зазоряваше за трети път, когато детето проплака. А после започна още по-трудното – кръвта не спираше. Следродилната треска отнасяше Ана в незнайни посоки, душата й хлопаше изнемощяла на разни врати, но никой не й отваряше, само един и същи глас отвътре извикваше късо:
- Рано е още за теб!
Беше неделя и камбаните биеха, когато кръвта спря да тече, а тя дойде на себе си. Донесоха й малкото бяло вързопче, грижливо пристегнато от лелите с нарочно плетен, широк два пръста, повой. Бяло, зелено и червено се редуваха в повоя и малкият, овързан и сякаш лишен от свободата си българин странно напомняше за съдбата на Отечеството си. Първото, което прикова вниманието на Ана, бяха очите му. Като че ли я гледаха очите на нейния баща, гледаха я съсредоточено и внимателно, съвсем не по бебешки. Нахапаните й до кръв устни се разтвориха нещо да кажат, но не успяха. Тя само обърна глава. Не заплака. Или поне никой не я видя да заплаче, но тя усети безпогрешно соления вкус на сълзите навътре в гърлото си. С очите на единия си дядо – някъде там, далече, останал под тревите на друга земя, и с името на този, който все си търсеше повод да влезе при него – така започна живота си Димитър Младши, дошъл на този свят така трудно. И не случайно. След като бабата му завърза пъпа и изкъпан и повит го предаде в ръцете на лелите, се прекръсти. Толкова деца беше израждала, но такъв голям новороден юнак не беше виждала. Димитър беше почти пет килограма. Приличаше на изгледано вече бебе. Още един повод за гордостта на дядо му. Макар че в чудо се видяха с дойката в първите дни – детето все беше гладно… А Ана беше в треска, та дойка взеха за детето в началото…
- Влез, влез, тате, той спи – усмихваше се на Стария Ана.
- Не трябваше да те будя и тебе, синко…Но ми казаха, че си дошла на себе си и поисках да те видя и да ти благодаря… Жива да си! Аз знам, че ще се оправиш.
Мандагьозът не можеше да говори повече. Само преглъщаше учестено и стискаше нещо в ръката си.
- Това тук – осмели се най-после Мандагьозът – от години го пазя за първия си внук. Това е една история. Искам на него да я дам. Аз сигурно няма да мога, но ти ще му я разкажеш…
Той отпусна дланта си и Ана видя една неугледна, като че набързо излята малка камбанка - една от тези, които връзваха на шиите на малките агънца.
-Но тя е… - понечи да изрази учудването си Ана.
-Да, дъще, тя е без език. Няма е тази камбана. И в това е историята й. Ще ти я разкажа накратко… Тя е спомен за митарствата на нашия род. Някога моят дядо тръгнал с други нашенци от една махала край Кукуш. Бягали от турците. Абе, харамии мъже били нашите, непокорни били, станала там разправия, после намерили закланите турци – заровени под големия орех, и за нашите станало тясно. Дванайсет къщи били в махалата край Кукуш. Сами запалили къщите си и тръгнали нагоре. Да, но имали хубави и големи стада – единственото, на което разчитали за в бъдеще. Дядо ми имал братовчед – Манол му викали, също като нашия Манол. Той бил майстор-златар. Гривните и накитите му се търсели и по далечни земи. Та този Манол отлял камбанките за стадата. Но това не били обикновени камбанки, а златни – жените дали пендарите си, за да ги излеят, защото нападнели ли ги разбойници по пътя, първо златото щели да вземат. А така – какво, камбанки, обикновени камбанки. Никой няма да каже, че тази е златна, като не е излъскана, не й личи…Само че – нямал време Манол. Много бързал с леенето. И дядо разказваше, че ето, тази камбанка останала без език. Тъй върви от ръце в ръце. Една няма камбана – нито говори, нито пее. Като народа ни – и той на, векове трябва да преглъща и плача, и песента си… Та, това е историята, синко. Вземи нямата камбана и я пази за внука ми. Разкажи му и на него, и на другите, дето ще се родят след него, тази история. Докато историята е жива, и камбаната ще звъни – нищо, че е няма…
Ана погали старческата длан и грижливо мушна камбанката под възглавницата си. И месеци после, вземеше ли детето си в ръце и започнеше ли то жадно да суче, на майка му все й се струваше, че чува гласа, че чува звъна на камбана – приглушено и доверително звучеше този глас, само тя го чува, но беше сигурна, че звучи…
......................

Странни бяха тези шест месеца след раждането. Един нов свят влезе в живота на Ана. И той така властно измести спомена за предишното й битие – на сестра Юлия, че тя почти не я сънуваше вече. Други видения имаше в този й свят. Малката топла къделка, която все повече натежаваше в ръцете й, извзе всичкия смисъл в живота й. Тя като омагьосана следеше малкия Димитър. Правеше неща, които никой не я беше учил да прави. Откъде знаеше всичко това, не се и питаше. Всичко е от Бога, казваше си, и простичкото обяснение й беше достатъчно. Странно беше общуването й с детето, особено нощем, когато цялата къща заспиваше, всичко навън се смълчаваше, като че ли, за да направи възможен този съкровен контакт между майката и младенеца. Димитър не плачеше. Огладняваше на няколко часа, но не плачеше. Празното му стомахче го правеше неспокоен, но той само се сгърчваше от болки и отваряше очи. Жадна за сън, уморена от дневните грижи, Ана спеше дълбоко, но винаги веднага усещаше, че синът й е буден и я гледа. Странна беше тази връзка между тях – сякаш бяха скачени съдове. Тя моментално се събуждаше, като че я пронизваше настойчивият поглед на сина й. Някаква магична сила имаше в неговите очи. Това не беше поглед на бебе. Ана се сепваше от тази негова съсредоточеност и “разумност”. Сякаш несъстоялият се диалог между нея и баща й се подновяваше мълчаливо всяка нощ. Тази буквална прилика между погледите им караше понякога Ана да се прекръства. “Диалозите” им постепенно преминаха в трайно безсъние и тя пребледня и отслабна рязко. Ходеше като сянка през деня и машинално вършеше задълженията си. А случеше ли се да се забави няколко минути по двора, когато простираше обикновено, тя на бегом се втурваше при малкия, с разтуптяно от тревога сърце и с глупави мисли в главата. Такава дива и болезнена любов към дете домашните й не бяха виждали. Съседките, които се отбиваха отвреме-навреме, също добавяха към неясните й майчини страхове.
- Да му миеш вечер очичките със светена вода – не забравяше на излизане да поръча старата Мандачка. – Анке, чедо, верно ти казвам, ей на, и аз деца съм раждала, такова красиво дете не съм виждала. Пък как гледа само…
- Виж, Анке – втурна се веднъж в стаята й Серафима (и двете лели бяха луди по малкия), - да вземем, та да му зашием ей този син синец на шапчицата. Знаеш ли, сетих се, че като бяхме още под Пирина, на най-хубавите агънца мама ни караше синьо мънисто да окачваме на шиите. Против уроки!
- Нищо му няма! Юнака на дядо! От месечина е сукал той – добавяше и Старият Мандагьозов, - затова е такъв голям, бял и червен…
Ана мълчеше. Но заседнеше ли нощем месечината в прозореца й, тя ревниво дърпаше перденцата, за да не може “Оная” да се взира в детето й. Радост, болка и страх едновременно свиваха сърцето й. Манол спеше блажено и прохъркваше, и нищо не подозираше за нейните “разговори” с младенеца. Внимателните очи на Димитър се спираха на нея и тя като че ли се объркваше, не знаеше: синът й или Михаил, покойният й баща, я разпитваше. Едно и също я питаше той. Тя ли не разбираше?! Всеки път – едно и също. Спокойно, но настойчиво звучеше въпросът му: “Защо?!” Какво “защо”? Защо “защо” – понечваше да отвори устни Ана, а онази отгоре все успяваше да провре лице между раздалечилите се краища на уж събраното преди малко перде. Взираше се в очите на сина й. “Господи, какъв знак ми даваш – мислеше си Ана, - нали твоя беше волята - детето ми да е така хубаво и толкова да прилича на баща ми?! Пази го, моля те, пази го…” Тя се молеше трескаво, без да знае откъде, от какво е тази тревога. Заспиваше с нея. За мигове се унасяше и после – ужасена, веднага отваряше очи: детето лежеше спокойно на гръдта й, беше се насукало и също беше заспало. И колко нощи така? А после Ана ставаше от леглото – уморена, а не отпочинала, и цял ден я преследваше мисълта, че не беше получила бащината прошка, че много, твърде много беше закъсняла да я поиска и затова сега Михаил я гледа така настойчиво с очите на сина й… А детето беше необичайно спокойно и сериозно за възрастта си. Усмихваше се само насън, но не спеше ли – никога. Затова, когато една сутрин получи от него първата усмивка, Ана щеше да се побърка от радост. Цял ден й светеше тази усмивка. Сякаш не стъпваше по земята, така й се струваше.
- Да впрегнем, Маноле, да впрегнем, да идем до църква – примоли се след обед тя. – От както го кръстихме, в църква не съм го внасяла. Не е хубаво това…
Манол нещо се суетеше около червената кобилка. Втори ден тя лежеше, не ядеше нищо. Само тръпки пробягваха по кожата й. Та не беше сега моментът, но на Ана той нищо не отказваше. А и тя така рядко искаше нещо от него…
Впрегнаха белия. Облякоха добре малкия, повиха го в дебелия вълнен шал, останал от баба му Неда. И отидоха. Олекна й някак на душата, след като там се помоли. А в църквата малкият не спеше. Гледаше с внимателния си поглед майка си, която взряна в образа на Божията майка, мълвеше нещо неразбираемо на един друг и нечуван от него език…
На излизане видяха Лудия. Беше облечен в дрипи, но облегнат на колоната, с високо изправена глава, той излъчваше някаква необяснима за положението му сила и достойнство. Ана се прекръсти. Човекът повтори жеста й, а тя още по-здраво стисна детето си в ръце.
…През нощта кобилката умря. Мъка и тревога обгърнаха пак цялата къща. Ана прие това за лош знак. Започваше едно, оставяше го, тръгваше към друго. Не успяваше да се съсредоточи, а само объркана се питаше: “Защо, Боже?!”
В тази нощ всички си мислеха, че за цялото семейство по-голяма мъка няма. Хлябът им беше свързан с коня и кобилката, затова си мислеха така. На никого и през ум не мина, че обикновено злото не идва само. Че само след месец месечината напразно щеше да наднича през пердето. Че върлуващата из Добрич дезинтерия ще отнесе и тяхната радост. Че Манол, кроткият Манол(!) като луд ще реве из двора, размахал брадвата, а после на трески ще нацепи с нея люлката, която с такава любов прави… Че само седмица ще живее след това и Старият Димитър, покосен от тежък удар, вдървен и загубил говора си… В тази нощ никой още не знаеше това. И добре, че не знаеше. Само Ана, повалена от умората, някъде към зазоряване, сънува баща си. Върви той, нощ е, светла нощ е, а тя го вижда в гръб. Крачи едрият мъж, повел за ръка малко момченце. Детето ситни до него. Облечено е в дрипите на Лудия. Още няколко крачки… И Ана го познава, не го е виждала в лице, но го познава: това е синът й, нейният син!
- Къде го водиш, тате? – Вика обезумяла и уплашена тя.
А Михаил дори не се обръща, само гласът му стига до нея:
- Той ме води, не аз него. А ти ще си родиш други деца, дъще…
И тя пак вижда гърба му, широкия му, изправен гръб.
- Гръбнакът трябва да е изправен, нали знаеш? – Достигат пак до нея думите му.
И толкова. Ана още не знаеше, че само една избледняваща месечина разделя нереалното от реалното. А понякога и тази разлика я няма. Защото животът е сън, който с отворени очи сънуваме…
.........................

Какъв беше този двор? Тази къща – каква беше? Защо беше изпратена и откъде тази огромна черна пеперуда, която непрестанно кръжеше над покрива? Ана ли беше донесла заедно с греха си нещастието в това семейство или всичко, което се случваше в него, беше неизплаканата песен на оная камбана без език. Ориста им беше заприличала на прогнила пътна порта, останала без брава, която вятърът затръшва, когато си поиска, а смъртта влиза и излиза от нея, подобно малоумна портиерка, съхранила в размътения си мозък само това свое задължение…
Ана престана да се моли. Манол я съпровождаше с поглед, когато тя минаваше покрай кандилото с иконата – все му се струваше, че ще се сети да долее олио и да запали заклеилия фитил. Но тя отминаваше. Един ден той не издържа и сам направи това, като тайно се надяваше, че пламъчето на кандилото ще освети и пръсне мрака и в нейната душа. Манол си мислеше, че Ана се е отвърнала от своя Бог. Дълбоко се лъжеше. Точно в този период тя беше подновила разговора си с него.
- Платих ли, Боже? – Често наум го питаше тя.
А той мълчеше. Дълго мълча Господ. Докато един ден й изпрати особено послание…
...Бяха се хванали с Йордана и Серафима да постегнат къщата. Беше се поизкъртила тук-там от зимните снегове и дъждове. Цокълът отдолу беше изровен. Объркаха жълта пръст, слама и фашкии (Ана за първи път виждаше това) и измазаха гладко стените. Йордана беше царица на ръбовете. Без дъска ги правеше, а ставаха прави и хубави. Тъкмо бяха изгасили и разбъркали варта, бяха я прецедили през сито и се готвеха да варосват. Ръцете им – изпоцапани. По лицето на Ана, която подготвяше варта, се белееха няколко пръски.
- Поне чисто да е – въздъхна и рече като на себе си Серафима.
След толкова много смърт къщата щеше да побелее. Поне отвън. Отвътре душите им бяха изгорели. Сякаш някой с ножица беше срязал пътеката напред. Но само на пръв поглед. Животът пристъпваше, а те го следваха. Уморени от скръб, угрижени и
унили, но вървяха. Затова и никой в себе си не възрази, когато последната неделя Манол доведе от Балчик Борис, а преди да си тръгне, той пред всички простичко каза:
- Да се съберем, а, Серафимо? Искаш ли ме? Не е време за сватби сега. Знам огъня ви.
Но да дойдем с мама да те вземем… Пък кой знае – може по пътя ни напред и слънце да изгрее.
И се застягаха да ги посрещнат. Без никакви особено светли мисли, просто защото “така трябва”. Пък и време беше за момичетата да помислят за себе си. Годините им минаваха. Йордана не възрази – тя беше широко скроен и свободен дух. Какво пък, всеки с късмета си, какво че Серафима е по-малка…
“Дали ще може тази вар да стигне, за да избели живота ни, не само стените… - мислеше си, потънала в себе си Ана и бъркаше с една пръчка утаилата се вар. Тогава точно портичката скръцна. И трите извърнаха глави, не чакаха никого. Видяха го да ситни към тях бързо по калдъръма. Беше някаква странна гледка. Облечен в дрехи, не по мярка, къде – скъсани, къде – изкърпени. На главата си носеше протрит каскет, украсен с какви ли не лъскави копчета и значки. И един кръст за храброст имаше дори. Някаква странна смесица на жалък и тъжен клоун, и на пародия на воин-ветеран, за когото животът се беше превърнал в нескончаем парад на воинската болка и слава. Нозете му бяха криви като на кавалерист и той смешно се поклащаше по калдъръма, идвайки към трите млади жени. В ръцете си носеше нещо, увито в стари парцали, и грижливо го пазеше, протегнал длани напред, сякаш скъп дар беше понесъл за някого… Ана веднага го позна: Лудият от църквата. Повече нищо не знаеше за него. А той, видимо, към нея беше тръгнал, гледайки я право в очите, и пристъпваше.
- А, Таче – окопити се първа Йордана, - закъде си тръгнал?
- Носи нещо – додаде и Серафима, клатейки съчувствено глава.
- К-к-ка-ка – успя да изломоти почти разбираемо Тачето, сочейки Ана с глава и пръскайки слюнки наоколо.
-Все край гарата ходи, кога ли ще попадне под някой влак, нещастникът… - додаде пак Йордана.
Лудият гледаше напрегнато Ана и напразно се мъчеше нещо да изрече, застанал пред нея. Неразбираемо ломотене излизаше само от устата му. Най-после той се отказа и махна с ръка. Започна да разповива от парцалите това, което беше понесъл.
- Нали знаеш – обърна се към Ана отново Серафима, - нали знаеш от какво е така? Румънците го хванали, когато преминава тайно фронтовата линия. Набедили го, че е шпионин и му отрязали езика. И той като родовата ни камбанка е – без език. Но от уплаха не само езика, а и акъла си загубил, горкият…И не може да говори. Една дума само, интересно как, излиза цяла от устата му. И се разбира.
- Таче, кажи на Анка тука какво е?
- България! – Изстреля се като залп от устата на Лудия и той, доволен, че е успял да изрече думата, се захили беззвучно срещу тях.
Беше сварил вече да развие от дългите мръсни парцали това, което носеше. Протягаше го към Ана, като й показваше, че за нея го беше донесъл. Беше кукла. Неголяма парцалена кукла, каквито малките бедни момиченца сами си правят. Две кръстосани по-дебели клечки оформяха ръцете и корпуса й. Бяло платно, напълнено с вълна, очертаваше главата; кафеви дебели конци, зашити отгоре и отстрани, бяха косите, разделени на среден път и заплетени на две плитки от двете страни. Лицето беше грижливо изрисувано с химически молив; на мястото на очите бяха пришити две мъниста; а устичката – леко отворена и усмихната, беше избродирана с червен конец. Куклата беше облечена с дълга бяла риза. Беше хубава. Твърде хубава беше, за да я е правил той. Лудият продължаваше да протяга ръце към Ана, подавайки й куклата.
- К-к-ка-ка! – Успя отново да изрече нещо той.
Ана беше пребледняла. Какъв белег й чертаеше пак съдбата? Защо й изпращаше този малоумен и нещастен човек?!
- Господ обича лудите и ги пази – прошепна Серафима и се прекръсти.
Ана стоя така, като побита, миг-два. После като че ли изведнъж разбра посланието. Изтри ръце в престилката си, пое куклата и му се усмихна тъжно:
- Много е хубава! Благодаря ти, … Таче.
После го хвана за ръка, без да се гнуси, при все, че той беше доволно мръсен, сложи го да седне на стария стол, който бяха приготвили навън вместо стълба, за да варосат и горе, под сачака. Ана сипа на неканения гост паница боб, подаде му и един голям краещник и докато той се хранеше, тя сложи казана върху двата камъка на външното огнище. Сестрите, и те зарязали работата си, се включиха мълчаливо да й помагат. Измиха нещастника, който не беше къпан кой знае откога. Изгориха дрипите му, сплъстени и въшлясали навярно. Извадиха чисти дрехи, останали от Стария Мандагьозов, и натъкмиха в тях Лудия. Само с каскета си той не пожела да се раздели. Сви го под мищница, както децата крият любимите си неща, и се задърпа. После внезапно започна да сочи копчетата и значките по каскета и да повтаря членоразделно:
- България! България!
Оставиха го. Ана прибра куклата, с която този внезапен днешен пратеник я беше дарил. А вечерта, след като посрещна мъжа си, в очите й имаше нещо от онази нощ в хана между Варна и Добрич. И още нещо, което Манол не можа да прочете. Сляпата й надежда и сила се беше върнала удвоена след загубената рожба. Ана така беше разбрала посланието към себе си: трябва да се бори, да не се оставя на мъката си, да не бездейства, а да ражда деца, да напълни с деца тази малка къща – въпреки глада, робските времена и мизерията, въпреки заболяването на мъжа й, което припомняше все по-често за себе си…
“О, да, Боже, разбрах те! – Повтаряше си наум тя. – Живот срещу смърт! Живот срещу смърт! Това е битката и аз ще вляза в нея. Щом така искаш от мен…”
От месеци Манол не беше галил жена си – тя не го допускаше до себе си и той я разбираше. А в тази нощ сякаш вулкан беше изригнал сред къщи. Не можеха да се наситят един на друг. Отпочинали за минути след лудата страст, те се вкопчваха отново неутолими и нежни, забравили се и забравени, посветени на неизреченото, но завладяло ги тайнство, пратено от небето.
А сутринта Ана запали кандилото.
.......................

Денят има грижите и делата, нощта – само сънищата. И кога тече истинският ни живот – дали тогава, когато ръцете натежават от умора, а очите  продължават напред, за да рисуват пътя ни, или тогава, когато този път спира – като пътник край чешма? Водата ромоли, ромоли и препълва коритото, а пътят, обречен на жажда, но неутолил я, сякаш е спрял, за да ни дочака, докато други пътища търси насън душата ни… Пътят е благороден – оставя ни илюзията, че ние него рисуваме, че ние него избираме. А то…
Как беше? “Не ние избираме Пътя, а Пътят избира нас…”
Сънувала ли беше? Някой насън ли й припомни пак тези думи? Само за малко беше положила глава на възглавницата, а умората я беше съборила. Колко време беше пътувала насън и наяве – година ли, пет ли или десет? Беше ли стигнала до чешма, за да утоли жаждата си? Беше ли се научила да разговаря с Пътя си? Колко сражения удържа след оная нечута команда: “Живот срещу смърт! Живот срещу смърт!…”
Много рядко вече Ана си задаваше въпроси. Нямаше време за това. Беше заложила на живота. А той непрекъснато вдигаше цената си и искаше от нея, искаше… Дървата в печката припукваха. Зад стъклата беше декември, но тя не го виждаше – осъмнаха днес със заскрежени прозорци. Беше уж привикнала вече с добруджанските зими, а все зареждаше печката с повече дърва – от страх да не простуди челядта си. Дърва имаше и тя не ги жалеше. И в този следобеден час стаята беше заприличала на топла хралупа, изолирана и забравена от света, а и забравила света. Една малка и топла хралупа, в която тя – самотната вълчица, отглеждаше малките си. Отвреме-навреме щракваше капанът на живота, откъсваше й жива плът, разлютяваше стари рани и тя дълго след това мълчаливо ги ближеше, докато заздравеят. Заздравяваха ли, всъщност? Или се отваряха нови? Тя не мислеше за това. Самосъжалението не й беше познато. Беше се зарекла да ражда живот. И раждаше…
Ана придърпа одеалото, за да завие по-добре спящите си щерки. Две момичета, родени едно след друго, бяха огласили къщата й. Катерина и Тодора често задържаха унесения й поглед. Напомняха й за други две момичета на друго едно място, в друго едно време.Децата не й създаваха проблеми. Бяха спокойни и нераздразнителни. Но тя често се улавяше, че ги разглежда с някакъв странно чужд и преценяващ поглед. Не, тези двете не приличаха на онези, които добре помнеше. Онези бяха палави и буйни, смехът им пресичаше реката и се чуваше далече оттатък, щурите им номера се знаеха от всички съседи… А тези бяха някак плахи и тихи. Не си приличаха и по външност. Само в очите им имаше знак, който напомняше нея самата… Видимо, тези очи щяха да бъдат нещо като паспорт за децата й. А какви ще са следващите?... И Ана поглади с ръка наедрелия си в последните седмици корем. Не беше се разширила много в ханша този път и Мандачката уверено й пророкуваше:
- Да знаеш, напред ли върви коремът, момче ще е!
Ана не се вълнуваше много  – каквото, това.
- Само живо и здраво да е – казваше, - и леко да дойде на бял свят…
Години бяха минали, две деца беше вече родила, трето чакаше скоро, а ужасът и болката по загубения син не беше забравила. И в късните безсънни нощи, когато месечината се показваше при ясно време и надничаше зад пердето, Ана все потръпваше. И тогава го виждаше отново в ръцете си: гледа я нейният Димитър със зрял не по детски поглед, мълчаливо я пита едно и също, тя се обърква, не знае отговора, иска да избяга от тези очи, а те я следват! Затворена като ранена вълчица в своята хралупа, Ана пропускаше покрай себе си външния живот. Не го виждаше сякаш. Не се интересуваше от него. Като навит механизъм вършеше своето, изправила глава и гръбнак. Беше научила само, че сътворението прави стъпка назад, когато умира дете. И беше се научила как да помага на сътворението, умножавайки живите дихания в тази къща в края на града, току пред Гаази баба, откъдето жените носеха вода и се бореха със сушата. Преборваха ли се, всъщност? Как успяваха да изперат домочадието си, да сготвят и измият, да окъпят децата си, че и за цветята пред прага оставаше вода. Постепенно и Ана се научи като тях. Научи и друго: че когато човек знае цената на жаждата, умее да се радва на всяка глътка живот… Вълчицата преглътна сухо, защото остри болки я подпряха от долната страна на корема. “Само сега не – помисли си, - не и преди да се е върнал Манол…”
Още три-четири дни трябваше да се справи сама без него. Манол беше в Балчик при Борис и Серафима. Съвсем беше я закъсал със здравето, дробовете му хриптяха и докторът въпреки зимата препоръча морски въздух. Не можеха да си го позволят, не беше и моментът, но една вечер дойде Йордана и така, както тя знаеше, категорично нареди:
- Няма какво да мислиш, бате! Ето ти пари. Заминавай. Чу какво рече докторът… Започнеш ли да храчиш кръв, късно ще е.
Йордана често се притичваше на помощ, когато закъсваха. Тя работеше при известния търговец Арон Леви. Грижеше се за сметките му в големия двуетажен магазин в
чаршията. Добричани го посещаваха като музей. Но имаше и такива, които си позволяваха да си купят от хубавите скъпи платове и други стоки. Йордана и мъжът й Алексис, той също работеше при Арон Леви, печелеха прилично. Нямаха още деца. Имаха хубава къща с добавка към нея – проклетата стара гъркиня, майката на Алексис, която все им се бъркаше. Но Йордана беше взела вече нещата в ръцете си. Друго не можеше и да се очаква. След работа тя често прескачаше – ту сама, ту с мъжа си, за да помогне с каквото може на умножилото се Манолово семейство. И Ана й беше благодарна.  Болката утихна и тя полегна пак до децата си. Главичката на Катерина беше по-близо до нея и тя вдиша отмаляла уханието й. Спомни си с каква нежност, жажда и ненаситност целуваше и притискаше до себе си сина си. Сякаш го беше правила така, че да й стигне за цял живот. Никое после от децата й нямаше да може да си спомни майчина милувка и целувка. Тя сама на себе си се чудеше. Не че не й се искаше да го стори. Не че не й бяха мили. Но като че ли ръцете й тежаха и не можеше да ги вдигне към детските главички. Говореше с тях като с възрастни – тихо и спокойно. Но и строго. Умалителните имена не бяха на почит в речта й. “Катерино, Тодоро” - казваше тя. А когато децата поотраснаха и започнаха да я питат за нейното детство, тя упорито стисваше устни и даваше да се разбере, че тази тема няма да бъде отворена. Само рядко, много рядко тя запяваше тихо на друг някакъв език и тогава те не смееха да мръднат, за да не разсипят този различен, само неин свят, който тя държеше в ръцете си. Не пееше хубаво. Не можеше дори да се разбере точно – дали пее, или нарежда, или пък бълнува може би…Децата се споглеждаха. Тя улавяше тези им погледи и внезапно млъкваше, а очите й гледаха така, както навярно гледа лунатик, внезапно събудил се и разбрал, че е вървял по перваза на прозорец, висящ някъде високо над света…
Свечеряваше бързо и в полуздрача на стаята тя видя отново писмото, получено днес.
Беше го оставила отворено върху масата. Колко пъти го беше чела вече, а пак посегна към него. Такова писмо от сестра си не беше и очаквала. То беше преминало през границите на намръщена и забавляваща се с барутни игри Европа. Беше я намерило в момент, в който й трябваха много сили, за да се справи. Познала почерка на Ката, Ана беше побързала да го отвори и първото, което видя, беше датата. Цели два месеца бяха изминали, откакто Катерина го беше написала. Ана не можеше да проумее дали писмото е пътувало дълго, или сестра й се е двоумяла и не го е пуснала веднага. Сигурно беше второто.  Да, Ана беше вече убедена, че е така. Разбираше, че на сестра й съвсем не й е било лесно да изпрати това писмо. Познаваше добре Ката. Тя си беше такава – много рядко искаше нещо от някого.И в детските им игри дори това правило рядко се нарушаваше. Затова на Ана винаги й беше голямо удоволствие да я зарадва с нещо, нещо да й подари, да й отстъпи своя дял. Спомни си как веднъж, като се върна от някакъв панаир в Любляна, не ходеха още на училище, шест-седемгодишни бяха, баща им донесе две лъскави и големи топки. Топките не бяха кожени, разбира се, но бяха така красиво изрисувани, че вземаха очите на децата. Само дето нямало две еднакви, все еднакви неща им купуваха, и Михаил купил от търговеца една червена, изрисувана с бели птици топка, а другата – бяла, но с червени фантастични птици, с дълги опашки. Бялата с приказните птици се падна на Ана. Ката прегърна своята, топна я веднъж-дваж, а очите й – все в Анината топка. Вечерта, чак като си легнаха, тя се обади от своето легло:
- Сестричко, ще ми даваш ли понякога твоята топка? Много ми хареса…
Ана не се стърпя, скочи от завивките си и се мушна в леглото на Ката.
- Толкова ли е сложно да си поискаш нещо, а? Ами, вземи ти бялата. От сърце ти я давам, щом толкова я харесваш. Ех, Като, Като… Че може ли така, нали сме сестри! Моето е и твое. То е ясно…
Гледаше сега писмото и сама чуваше думите си оттогава. Но не й ставаше леко, а само повече се объркваше…
“Мила ми, сестричко – пишеше Катерина, - толкова ми е трудно да ти напиша това писмо. А толкова пъти вече го подреждам наум. Повярвай, дълго се колебаех дали мога да изрека това, което искам. Може би, ако не беше в писмо, ако стояхме една до друга, нямаше да посмея да те помоля… Ти знаеш, Ано, с Мило се обичаме, но ето, колко години вече къщата ни е все празна. Цял ден съм в училище сред децата, но вечер, като се прибера, не ме питай. Навярно плащам за нещо, знам ли. И почти всяка нощ сънувам една празна люлка, която вятърът люлее. Чувам се да пея приспивни песни, а не виждам, че люлката е празна, че детето го няма… Ано, ти имаш вече две щерки. Трето дете казваш, че чакаш. Тебе Господ те е дарил с най-ценното. Кажи ми, сестро, би ли ми дала едното си дете? Катерина ми дай, нали на мен си я нарекла? Като своя ще я гледам, сестро! С всичката обич на света ще я гледам! А и на тебе ще ти е по-леко в тези трудни времена. Няма да е все война. Ще се смири светът. Ще можем да пътуваме. Когато си поискаш, ще  я виждаш. Моля те, сестро, дай ми я! Никого другиго не бих посмяла да моля…”
Редовете пак се завъртяха пред очите й. Гръм да беше я ударил, нямаше така да й подейства. Ана се въртеше в хралупата си объркана. Пак я сви болката долу в корема. Децата се размърдаха.
- Сега, сега ще ви нахраня – чу се да казва.
Раздвижи се тежко и сложи големия чайник с вода на печката, за всеки случай, ако потрябва. Извади от стенния шкаф стар и омекнал от много пране чаршаф. Нека да е готов… В този момент се похлопа.
- Йордано – светна лицето й, - тебе Господ те праща днес! Май че започва…
Лелята отнесе децата при Мандакови, а сама се върна със старата Мандачка за да помагат. Не чакаха дълго. Скоро, след два часа само, болките й се учестиха. Държал я в ръцете си над два свята няколко дни, когато раждаше първия си син, Бог се беше смилил над тази жена, стиснала пъпната връв на живота между зъби. Помагаше й неотклонно и тя лесно раждаше децата си.
- Като по шейна! – не се стърпя Мандачката, поела в ръце въздългичкото, но слабичко бебе, което проплака гърлено.
- У-у-у! Какъв си мъжага! И гласът ти такъв, мъжки! – Похвали го тя за това първо усилие. – Само дето в коледни пости идваш, сине, няма да е леко на майка ти с тебе… Как ще го наречеш, Анке? Мислила ли си?
- Нека да е Христо – отвърна с озарено лице Ана. – Божието име да носи и Бог да му помага!
И прехапа устни. Тя не споменаваше никога напразно името Божие. А ето сега… Мандачката не обърна внимание на объркването й и само додаде:
-Почини си. Почини си. Че то, майчината болка само Богородица я знае. Когато жената ражда, земята чак окървавява. А мъжете, какво? Тръгнали война да правят, кръв да леят. Знаят ли те колко е скъпа кръвта? Не знаят. Ами, да питат. Майките да питат. Че да им кажем…
Йордана преспа тази нощ в братовата си къща. Пренесе като котка децата от съседите. Поддържаше огъня. От едната страна на Ана бяха главичките на момичетата, а от другата – новороденото, повито в бяло вързопче. Между тях – тя – уморена, но непредаваща се на съня, слаба и силна едновременно, смутена и разпъната от днешното писмо, една вълчица, скрила се навътре в хралупата си със своите вълчета, далече от този размирен свят, който не искаше да разбере, че цената на кръвта знаят единствено майките...